10 ЛВ. В РЪКАТА НА БОГОРОДИЦА

605 0

Автор: свещ. Ивайло Борисов

Вероятно ще си помислите, че следващите редове са посветени на някое съвременно чудо, случило се на наш сънародник (все пак говорим за левове), наподобяващо и реактуализиращо повече от шест столетия по-късно чудото със св. Йоан Кукузел, който по време на сън получил от св. Богородица златна монета като награда за пеенето си. Тази монета се намира и днес във Великата Атонска лавра, закачена върху иконата на св. Богородица, наречена „Кукузелиса“.

За съжаление, обаче настоящият текст не е посветен на някое чудно явление, а на едно доста по-прозаично, даже бих казал, печално явление, познато по нашите ширини. Обръщам внимание на думата „нашите“.

Преди месеци, по време на богослужение, една възрастна жена се приближи до Богородичната икона от царския ред на иконостаса и с треперещи ръце сложи под сребърния обков, поставен върху ръката на Божията майка,… 10 лв. Вероятно по този начин жената си мислеше, че Богородица ще остане много доволна от този „благочестив акт“ и „ще види с очите си“ това дарение; „ще се увери“ лично коя е жената, подала ѝ банкнотата.

Не е много приятно да видиш образа на Тази, която е по-почитаната от херувимите, в съчетание с нещо толкова злободневно като банкнота от 10 лв. Сещам се за думите на Христос за кръпката от небелен плат върху вехтата дреха (Мат. 9:16).

И тук стигаме до главното — неразбирането на една част от посетителите на храма, че не е редно да се поставят пари върху иконите.

За тази цел още в древни времена хората са измислили църковните каси. Спомнете си евангелския епизод с лептите (дребни монети) на бедната вдовица, за която Спасителят казва, че е пуснала повече от всички, защото „тя от своята немотия тури всичко, що имаше, цялата си прехрана” (Марк. 12:44).

Къде пуснала скромните си парични дарения вдовицата? В съкровищницата, в църковната каса. Стотици години църковната каса е мястото, което приютява даренията за храма, не иконите. Иконите имат друго предназначение — изобразеният на тях образ трябва да насочва мисълта и молитвата ни към първообраза. Неслучайно във вероопределението на Седмия вселенски събор (787 г.), занимавал се с въпроса за св. икони, четем, че „честта, отдавана на образа, се отнася към неговия първообраз, и който се покланя на иконата, покланя се на съществото (на личността) на изобразения на нея.“ Т.е. иконата има за цел да ни подбуди към молитва, а не към това да я покрием с монети.

Има хора, пак казваме, които си мислят, че като оставят парите си на иконата, изобразеният на тях Бог или светец ще ги види. Само че Бог вижда дори нашите намерения. На Него не му трябва да ни види, за да знае кои сме всъщност. Бог не гледа колко пари притежаваме, за Него е важно сърцето ни: „Синко, дай си мен сърцето“ (Притч. 23:26).

Не е нужно да Му покажем точната сума във вид на банкноти или монети, за да оцени щедростта ни. По-скоро е обратното — трябва да се водим от принципа, валиден и за молитвата ни, че Бог, Който вижда в скришно, въздава наяве (срв. Мат. 6:6).

Съществуват главно три причини да не слагаме пари върху иконите: хигиенна, опасност от кражба и от оскверняване на светите образи.

Знаем, че парите са едно от най-мръсните неща, те минават през какви ли не ръце. Може и да не миришат, както е казал император Веспасиан, но парите са изключително мръсни. Е как тогава си позволяваме да ги слагаме по иконите, които по определението на споменатия Седми вселенски събор трябва да почитаме с целуване? Ами нали по този начин можем да станем причина християните, дошли след нас да целунат иконата, да се заразят с болест — парите са идеален преносител на инфекциозни микроорганизми. Кой, кажете ми, би докосвал с устни банкноти или монети, независимо от степента на привързаността си към тях?

Е, за съжаление, има и такива.

Преди време свещеник разказвал, че в храма, в който служел, станал — веднъж ли, повече ли, не знам — свидетел на следното: човек, отиващ да се поклони на иконата, си отворя устата и взима поставената върху иконата банкнота или монета. Предполагам, че се сещате и за нашия игрален филм „Господин за един ден“, в който героят на Тодор Колев взимаше по подобен начин пари от иконите с думите, отправени към светия образ: „На Тебе не Ти трябват. Аз като се пооправя, ще Ти ги върна…“. Понякога изкуството много наподобява живота.

Дори и да не използват такива крайни методи, хора, готови да вземат пари от храма, има, а вероятно ще има и занапред. Наша грижа обаче е да съдействаме, доколкото можем, това да не се случва. Така че другия път, когато решите да оставите пари, пуснете ги в касата, а не върху иконата, откъдето могат да бъдат присвоени от някой недобросъвестен „богомолец“.

Иконите са свети предмети, защото на тях са изобразени свети личности и събития от свещената история. Да, но когато поставяме пари върху тях, ние оскверняваме светинята, профанизираме я. Нека не забравяме, че иконата ни представя светеца в неговото прославено състояние в царството небесно, а там парите не играят никаква роля. Икона и поставени върху нея пари — една доста лоша комбинация. Все едно да събереш на едно място Статуята на свободата и фигурата на Ленин.

Предполагам, че сте виждали или поне сте чували, че съществуват питейни заведения, в които може да се натъкнеш на следната гледка: подпийнали и развеселени хора слагат пари върху лицето на някой музикант. Извинете, но това не е от най-красивите неща, които може да види човек. Камо ли когато говорим за храмовото пространство и неговата святост.

Хубаво е, когато всяко нещо се използва по предназначение. Иконите красят храмовете и ни показват нагледно към какво е призван човекът. Касите в храма са поставени, за да поставяме даренията си в тях. Човекът — живата икона на Бога — е този, който трябва да съобрази и прецени тези неща.

Бележки:

[1] Така отговорил император Веспасиан (79 г.) на сина си Тит, който го упреквал, че обложил римските тоалетни с данък.