Проблем във взаимоотношенията между пастирското обгрижване и психотерапията от православна гледна точка

15091 0

УВОДНА  ЧАСТ

(Юнг)

Отново под друга форма се открива духовната криза, която тегне над човечеството. Причината вероятно е в различието между  духовната проява и влиянието на човешкия дух в живота изобщо. Духовната криза обикновено се отразява във всяка област от духовния живот на човека, особено когато тя представлява общо явление през определен период от време.

Особено подчертано духовната криза се открива в обществената сфера с важно значение в духовната дейност, тоест в “духовното ръководство”. С други думи причината за цялостната духовна криза като общо явление трябва да се търси винаги в тази духовна дейност, тъй като всяка духовна криза като обществено  явление представлява криза на духовното ръководство. Следователно понятията “духовна криза” и “криза на духовното ръководство” са напълно идентични. Оттам и същността на духовната криза, поради липса на истински духовни водачи. Но липсата на духовни водачи в един исторически период създава празнота във вековните и постоянни духовни потребности  на човека. Неговата специфична вътрешна нагласа е ориентирана към някоя духовна пътеводна звезда, от която той има необходимост и това е стремеж за смяна на духовния водач. Тази констатация се потвърждава в наше време чрез умножаване на психопатологичните феномени на невроза и новата роля, която предприемат психиатрите и психотерапевтите при нейното лечение. Ясно се посочва реалността на духовната криза и конкретно проблемът във взаимоотношенията между пастирското обгрижване и психотерапията. Неоспорим е фактът, че господства известна неяснота около компетентността и границите на обсега на ролята и работата на психотерапевта и пастира. Именно това ни накара да разгледаме проблема от православна гледна точка, като дадем приоритет на пастирското богословие. Желаем да подтикнем компетентните за създаване на пастирски произведения по волята на Господа от наши църковни пастири, а също и за проучване на сходни проблеми, които ще допринесат за подобряване на пастирската дейност на Гръцката православна църква.

Вероятно констатацията на Юнг, че “днес хората посещават психиатъра вместо да отидат при свещеник”, е потвърждение на факта за живеещите в Европа, което засвидетелства за криза на духовното ръководство особено в католическите държави. Именно сблъскването с проблема, с който се занимава тази статия, може най-добре да допринесе за подобряване на пастирската дейност на Православната църква.

ПЪРВА  ЧАСТ

ПАСТИРСКО  ОБГРИЖВАНЕ  И  ПСИХОТЕРАПИЯ

Специална психология и психотерапия

  1. Основни цели на специалната психология.

Специалната психология представлява най-голямото постижение на съвременния човек в изследванията на духовните науки. Те са най-значителните, тъй като специалната психология като наука допринася за опознаване на човешката душа. Тя прави малка, но стабилна сериозна стъпка към сближаване и разбиране на душевния свят и особено на душевните прояви и човешките реакции. Специалната психология, стараейки се да опознае човешката душа, я разглежда в две посоки, в които човешката сила и енергия през вековете се износват. От една страна, във външен план към опознаване и привличане извън него на съществуващия видим свят, а, от друга, във вътрешен план към опознаване и завладяване на невидимия душевен и духовен свят. Така впечатлена и бързайки чрез напредъка на атомната и ядрената физика в области от външния свят, специалната психология намира своето паралелно научно въздействие в области от вътрешен аспект. Разбира се, степента на напредък на тези две научни дисциплини не може да бъде еднакъв. Докато относително лесно се постигат знания за света около нас, то несравнимо тежко е да се успее да се докосне Тайната на душата. Не трябва да се забравя изоставането в усилията да се опознае човешкото тяло. То остава непознато, въпреки внушителните и все по-нови научни постижения, като се има предвид лечението на определени болести например рака и др. В случай че опознаването на човешкото тяло не се развива бързо, естествено е, че още по-бавно ще протича придобиването на знания за човешката душа. За  разлика от тялото тя представлява реалност, която е не директно разбираема и осезаема.

Обаче какво точно означава терминът “специална психология”? Обикновено говорим за наука, която се занимава  със задълбоченото изследване на човешката душа, тоест на душевното съдържание на несъзнателното у човека. Специалната психология основно не се занимава със съзнателния опит на човека, а с подсъзнателни или несъзнателни психични прояви и реакции. Тази психология със своите трудни, опасни и смели намерения се спуска в мрачните и тайнствени дълбини на човешката душа, за да открие нейния сложен и объркан механизъм, чрез който душата винаги се отдалечава. Днес специалната психология основно се занимава с онези психологически методи, които имат за цел да изследват душевните прояви на здрави и болни хора. Тези методи са плод на три най-значими психоаналитични теории:

  1. Психоанализа. Основател и откривател на тези методи е известният австрийски психиатър Зигмунд Фройд. Като формулирал подсъзнателното чувство, той пръв проявил интерес и обърнал внимание като психолог към душевния опит, който е потиснат в душата и съзнанието на човека. Често този опит определя неговото поведение и държание към външния свят и още повече насочва мястото му в живота. Безспорен е фактът обаче, че той не е успял да дефинира съдържанието и изобщо структурата на душата. Идеята за сексуалния нагон като единствен душевен фактор и регулатор на човешката енергия, както и неговата целокупна полова (сексуална) теория за това представляват несполучлив и погрешен опит за обяснение на душевното устройство на човека.
  2. Психология на личността. Основател и създателел е австрийският психиатър Алфред Адлер. Той пръв говори за “чувство за малоценност”, като твърди, че тези усилия и действия на човека имат за цел придобиване на могъщество и авторитет.
  3. Аналитичен или комплексен. Основател е швейцарският психиатър проф. Карл Густав Юнг. Той формулирал теорията за индивидуалното и групово подсъзнание, за архитиповете, комплексите и др., като дефинирал душата като душевна енергия.

Посочените психоаналитични теории са дали практичен резултат при откриване на определени методи за изследване на човешката душа. Това е първата и основна цел на специалната психология. Тя преди всичко се занимава с изследване на психичните прояви, които са последица от различни душевни прояви и реакции. Затова специалната психология не изследва тези прояви или не се занимава с изследване на основните душевни действия като емоция, желание, разум и други като класическа или обща психология, сблъскваща се с целокупната душа преди всичко статично. Специалната психология се потапя активно в човешката душа чрез нейните отношения с външния свят, но и със самата себе си. Тя се интересува предимно от необикновените душевни прояви, с чиито проучвания достига до създаване на психическа картина на душевно нормалния човек.

Друга важна цел за специалната психология е разбиране на отношенията с болния, както и със здравия човек. Тя се старае да разбере психичните реакции на субекта, за да си обясни трудно разбираемите душевни постъпки. Този начин на изучаване на човешката душа е от значение за специалната психология и за нейното благородно намерение да осветли тайната на душата и да проникне в нейните мрачни дълбини. Изследването на различните душевни явления и дейността на възприемането, паметта, въображението и други са били и сега са част от общата психология. Разбирането на душевните прояви и реакции са свързани винаги с положението на субекта в живота, което е научен напредък към опознаване на душата в рамките на специалната психология.

Това изучаване е последица от прецизно и системно изследване на душевните прояви като предпоставка на третата и най-важна цел на специалната психология, а именно възстановяване душевното здраве на човека, тоест релаксиране. Тя се стреми да върне мира и спокойствието на смутената душа, освобождавайки я от различни комплекси, които и причиняват душевно безпокойство. Тя желае да помогне на човека, той отново да намери душевното равновесие и така да възстанови прекъснатите връзки със света, който го заобикаля. Този отпускащ ефект на специалната психология по-нататък открива нейната най-голяма ценност, показвайки чрез него хармонията между човека и моралния закон.

Следователно от всичко посочено става ясно, че характеризирането на специалната психология, както и “на релаксиращия ефект” не се тълкува в теологичен и християнски смисъл. Специалната психология в психологично отношение е една отпускаща практика, но не и в метафизичен смисъл. За “Юнгова психотерапия” пише Йолан Якоб в известната си книга “La Psychologie de C. G. Jung”: “самото разбиране за спасението е двусмислено… на болния човек може да се предложи душевно здраве… но той трябва да знае също така как индивидуално да се насочи към неговото “спасение”, към опознаването и усъвършенствуването на личността си, което е било цел за духовно извисяване.

  1. Психотерапията като релаксираща дейност.

Според Е. Рингел и Ван Лун психотерапията е приложение на практика на специалната психология. Първо, връзката на специалната психология с психотерапията представлява отношение на теорията към практиката. Като практично приложение начело на специалната психология психотерапията има предвид преди всичко реализиране на нейната трета цел, тоест релаксацията. Целта на психотерапията според тези учени е да се осъзнае несъзнателното и така да се елиминира болестното душевно състояние. Според австрийския професор по пастирска медицина при Теологичния факултет към Университета във Виена Алберт Нидермейер психотерапията представлява опит за освобождаване на човека от душевни страдания с медицински средства. Така психотерапията като практично приложение на специалната психология помага в известна степен на медицината с цел да освободи човека от душевни страдания и да го върне в състояние на душевно здраве.

Най-значителен и най-задълбочен метод на психотерапията (било от практикуващ психиатър, с придобити психологически знания или от обикновен психолог – терапевт) е душевният анализ на болния, който обикновено под влияние на Фройдовите трудове се нарича психоанализа. Анализът като психотерапевтичен метод има за цел чрез повторно преживяване и подсещане за някакъв душевен конфликт и чрез установяване на основните причини за това да доведе до премахване на симптомите, тоест на последиците от конфликта. Когато изчезне душевният конфликт и неговите последици, човек отново намира своето душевно здраве и чрез него и свободата и става напълно отговорен за своите дела. Така душевно болният релаксира. Този анализ и като негова последица душевното здраве се изпълняват с различни средства и методи от специалист психотерапевт.

Систематичният и научен преглед на фазата, през която преминава Юнг, излага в произведенията си “Psychologie und Erziehund” и “Analitische Psychologie und Erziehund”. В последната  книга той пише за “анализ на несъзнателното”, като посочва, че този термин обхваща четири методи на изследване на непознатото, тоест непознататите причини и поводи, които са довели до нарушаване на психичното равновесие на болния.

Като първи метод за изследване на непознатото или несъзнателното Юнг посочва “метода на асоциацията”. С този метод се постига откриване на най-важните комплекси, които причиняват реакции и възникват в момент на предизвикване на асоциациите. Като втори метод той предлага “анализа на симптомите”. Обаче според Юнг този метод има само историческа стойност, като дори и Freud, нейният създател го е изоставил. Чрез хипноза той се старае да предизвика у  болния спомена, който е скрит в дълбините на патологичните симптоми. Въпреки че Юнг не одобрява този метод, той все пак го приема в случаи на срив на нервната система, психическа или соматична травма и невроза. Юнг посочва третия метод като “анализ на спомнянето”. Той отдава голяма важност на него, тъй като може да се приложи, от една страна, като терапевтично средство, а от друга, като средство за изследване. Той се състои от подробно спомняне или реконструкция на историческото развитие на неврозата. Болният доколкото е в състояние да си припомни, разказва на лекаря за всичките онези събития, които в известен смисъл имат връзка с неговото заболяване. Обаче опитният лекар не се задоволява с изслушване на тези случки. Той поставя съответни въпроси, за да отстрани празнините, които съществуват между различните събития, за да разбере нещо, което е от съществено значение, тогава когато болният се фокусира много върху подробностите. Терапевтичната стойност на тези методи се състои в това, че болният с реконструкция на историческия развой на своята невроза осъзнава главните причини и изходните точки, които са я предизвикали, а също и съответната помощ на лекаря, който да го насочи към терапия и душевно укрепване чрез нова преценка на фактите и събитията от неговия живот.

Четвъртият метод е “анализ на подсъзнанието”. Той не е като предишния. Има съществена разлика между тези два подхода. Докато анализът на спомнянето се занимава основно със съзнанието в живота на болния, то “анализът на подсъзнанието” започва тогава, когато е изразходвано съзнанието и е необходимо да се направи изследване на болния.

Често се случва, предходните три метода да не дадат очакваните резултати, отнасящи се до осветляване на душевното състояние на болния. Така че неговото душевно нарушаване остава необяснено. Именно тогава се налага анализът на неговото подсъзнание, за да се стигне до правилно обяснение. Обаче с анализа на подсъзнанието пише Юнг навлизаме в нова сфера, тъй като сме задължени да се занимаем с този психичен факт, който се нарича сън. Според Юнг сънищата не са само репродукция на спомените, нито са абстрактни преживявания, а са истински изрази на творческата дейност на подсъзнанието. Практиката показва, че смисълът и съдържанието на сънищата се намират в тясна връзка със съзнанието. Така анализът и обяснявянето на сънищата на болния ръководят изследването на подсъзнанието. Юнг подчертава, че терапевтичният път на анализа на сънищата представляват една съществена педагогическа дейност, чиито резултати имат решаващо значение при лечението на болестта. Обаче сънищата не изпълват единствено съдържанието на подсъзнанието. Юнг винаги изтъква, че съществуват и други форми на подсъзнание, които се наричат “фантазии”. Те представляват сънища в будно състояние или визия за сън, или вдъхновение. Тези прояви на подсъзнанието може да бъдат изследвани и анализирани, както и сънищата. Съществуват два основни метода на изследване, които могат да се използват в зависимост от характера на всеки отделен случай. Първият е така нареченият индуктивен или аналитичен метод. Неговата основна цел е да открие инстинктивния  импулс, който стои в основата на съня. Вторият метод е на конструкцията. Той има за цел от различните елементи на съня да изгради и по-добре да оформи съзнателното състояние на човека спрямо различните ситуации и проблеми в живота му. Използването на един или друг метод винаги зависи от преценката и опита на този, който анализира, който, познавайки характера и специфичното състояние на болния, ще трябва да използва понякога един метод или друг такъв.

Юнговият метод на “анализ на подсъзнанието” е с позитивна насоченост във всяко едно отношение, което липсва в психоанализа на Фройд. Следователно Юнг не се задоволява само с констатиране причините на някои душевни болести както Фройд, а продължава по-нататък в посока към терапията и възстановяване душевнато здраве на болния. Така спрямо лечението Юнговият психотерапевтичен метод е по-успешен и с право може да се нарече релаксиращ от изключително значение.

Освен тези психотерапевтични методи, тоест на анализа на подсъзнанието, психотерапевтичното третиране обхваща, както е известно и други методи и използва и други средства за постигане на определени цели. Всички методи и средства могат да се разделят на две големи групи: материални средства, тоест всякакво лекарско терапевтично третиране с медикаменти и духовни средства като например анализът на подсъзнанието, различни форми на духовно укрепване и духовно възвисяване на болния и др. Изобщо терапевтичното лечение не се ограничава  само при с използването  на духовни методи, а ползва и други начини, които прилага и общата медицина при терапия на телесни заболявания. По-рано, разбира се, психотерапевтичното лечение се е свеждало само до използване на медикаменти, което като последствие е предизвиквало, както пише Юнг вредни смущения в дейността на жлезите и е причинило различни душевни заболявания. Обаче както подчертава този психиатър, напоследък е установено, че душевната болест се лекува само с нематериални средства. Тази научна констатация е придобила особено значение, тъй като благодарение на нея е разгадана душата. Тези, които се занимават с лечението на душевните болести, са отхвърлили мнението, че същите заболявания винаги представляват симптоми за нарушения на различни телесни органи, които могат да бъдат изследвани и отклонени по хирургичен път. Така вниманието на психотерапевта значително се пренасочва към психичните причини, които се припознават като друг човешки фактор. Това станало точно тогава, когато станало видно, че болшинството душевно болни телесно били здрави без признаци на никакви соматични повреди на органите. “Откритието” на душевния фактор в медицината и уверението, че в повечето случаи душевните смущения са в резултат на психични причини, довело до класифицирането на болестите в две групи: органически и функционални. Органическата болест е всяка телесна повреда, която е установена и осезаема, а функционалната е тази, която изобщо не може да се установи анатомически. Тази разлика между органическите и функционалните болести особено важи в рамките на психотерапията, тъй като тя се занимава с лечението на органическите, но и на функционалните заболявания.

Обаче кои болести днес наричаме органически и кои функционални? Кои са техните причинители и какви са начините на лечението им)? За да отговорим изчерпателно на тези въпроси, би било необходимо да посочим медицината като наука. Поради това трябва да се върнем на темата и да отговорим на поставените въпроси само от гледна точка на психотерапията. Обаче, ако медицината и сега не е в състояние да открие причините на определени органически болести и не успее да излекува напълно неговите симптоми, едва ли тогава психотерапията ще е в състояние да проникне в същността на много душевни болести. Според Нидермейер понятието епилепсия е необяснимо. Днес за термина психопатия няма единно определение, но и понятието невроза е трудно за обяснение. Затова от психотерапията не трябва винаги да очакваме точна дефиниция на причините и основните източници на душевните болести. Все пак Нидермейер в предишното споменато известно произведение “Pastoralmedizin” и в петия том на “Психопатология и психотерапия” излага накратко най-ранните функции на душевните болести като практически най-важните са:

А) Циклична лудост. Термин за маниакално-депресивна психоза, характеризираща се със симптом на циклично изменени две фази: маниакална и депресивна. Съществуват форми на тази болест, в които ясно преобладава едната или другата фаза.

Б) Шизофрения. Заболяването се характеризира с нарушения в психиката например притъпяване на сетивата, незаинтересованост  към околния свят, липса на желание, лъжовни идеи, мания и други. Според Добелстайн малко знаем за причините на тази болест.

В) Параноя. Характерно за болестта е, че в мисленето на болния преобладава идеята за преследване. Той свързва всичко със себе си и така поставя под съмнение всичко, което е във връзка с други хора. Истинската параноя се проявява с изпълняване на определени и систематизирани идеи.

Г) Патологично състояние. Става въпрос за нарушения на интелекта, като вродено или придобито състояние. Най-известните са тъпоумие, идиотизъм, частичен идиотизъм и други.

Д) Акутно душевно нарушение. Явява се вследствие на акутни заразни болести и токсинация. Характеризира се с маниакалност, недостатъчна ориентация, халюцинации, загуба на съзнание и други.

Е) Токсична психоза. Токсинацията може да предизвика психични нарушения в лека и тежка форма. Тази психоза се дели предимно на акутни, които са лечими и хронични токсинации, които за съжаление са нелечими.

ІІ. Под понятието невропатия се разбират само функционални болести на нервната система, които не могат да се проявят анатомично.

  1. Неврастения. Означава състояние на висока дразнимост и бърза изморяемост на нервната система. В телесно отношение се проявява чрез голямо изразходване на мускулната тъкан. В душевен и духовен план се проявява чрез загуба на желание и решителност. Неврастенията обхваща и хипохондрията, която представлява болестна склонност към агонийски самоанализ и прекален страх от влошаване на здравето.
  2. Невроза. Става въпрос за органическа невроза, касаеща  функционални смущения в определени органи. Това са: сърдечна невроза, нервен стомах, полова възбуда, придобита травматична невроза вследствие на нещастен случай.

Б) Понятието компулсивна невроза съдържа определен брой психопатологични феномени, които са последица от обременения душевен свят на болния с различни идеи, нагони и страхове, на които той се противопоставя. Според Менг компулсивната невроза  е състояние на агония, тоест болест, при което пациентът чувства известен натиск, принуда при говорене или работа. Болният  осъзнава за това свое безцелно, неразумно, невъзможно и болестно поведение, което всъщност е принудителна последица вследствие на неговата същност. В психиатрията и психотерапията различаваме четири форми на компулсивна невроза, а именно:

1)     Компулсивни идеи.

2)     Компулсивни импулси.

3)     Компулсивни действия.

4)     Компулсивно въздържане.

Ж) Истерията според Нидермейер е една от многото форми на невропатията и представлява нерешим проблем. Нейното име произлиза от гръцката дума “хистера”. От най-стари времена се смятало, че от тази болест страдат предимно жените, зависими от половите функции. Има две становища за характера на болестта истерия. Според първото тя е тежко заболяване. Според второто тя е обикновен етичен проблем, тъй като до формирането на истеричния характер, никога не се стига без съдействието на личното провинение. Рингел и Ван Лун считат, че истеричната криза задоволява потиснатите и неизпълнени желания или стремежи.

3) Епилепсия. Проявява се с неочаквана загуба на сетива, с гърчове, пяна на устата и други. Същността на болестта остава неизяснена.

ІІІ. За понятието психопатия днес не съществува единно мнение. Нидермейер под този термин разбира преди всичко нарушения в по-малка или в по-голяма степен с изразени отклонения в областта на характера, душевния живот и способността за реагиране. Затова психопатията е граница между душевно-духовното здраве и болестта, от която окончателно се образуват различни форми на психоза и невроза. Това е контингентът на социално губещите, каквито са престъпниците, разбойниците, проститутките и други. Нидермейер подчертава, че в този смисъл психопатията не представлява болест, а предпоставка за различни душевни болести. Нидермейер нарича психопатите хора с болен мозък, асоциални, егоцентристи, невротици, слабо развити, мечтатели, утописти, демагози, радикални екстремисти, фанатици, нещастници, човекомразци, фантазьори и други. Психопатията е ясно изразена в областта на половия живот. Тук се проявява под формата на ненормално влечение на нагона, тоест нарушение на половия нагон.

Психопатологията се занимава с всички посочени душевни болести. Тя според Нидермейер не обхваща само основните  душевни болести като психоза, а и всички невропатии, неврози, предизвикващи голямо внимание, както и психопатията.

Следователно психотерапията се занимава с лечението на тези душевни болести. Тя се стреми да отклони причините и симптомите за тях, за да се възстанови душевният мир и спокойствие, като се има предвид, че душевната болест е душевно разстройство. Поради това психотерапията има отпускащо действие от изключително голямо значение. Към него се стремят много заболели, които са изгубили своето душевно равновесие и душевна чистота. Според много психиатри заболелите се озовали в ада на психопатологичното състояние.

ІІ. Православното християнско пастирско обгрижване.

І. Основни тежнения на пастирското обгрижване.

Изключителната и основна грижа на Господа по време на Неговото подвизаване на земята, както знаем, било “понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото.” (Лук. 19:10). Така Господ описва грешните люде като изгубено стадо, а самият Господ се назовава пастир “Аз съм добрият пастир: …” (Иоан. 10:11), докато св. ап. Петър Го нарича архипастир (1 Петр. 5:4).

Думите на Господа “понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото.” (Лук. 19:10) не определят само мисията и Неговото дело, а естествено и делото на Неговите привърженици, апостолите и на последователите на делото Му, свещениците и епископите. Наистина, предавайки апостолската длъжност на св. ап. Петър, Господ казва: “Тогава паси моите агнета”, “пази стадото ми” и отново “паси моето стадо”. Апостолът неверник Павел, като беседвал пред ефеските старейшини в Милет, ги посъветвал: “Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв.” (Деян. 20:28). На края св. ап. Петър казва: “пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно), не заради гнусна корист, но от усърдие,” (1 Петр. 5:2).

Ясно личи, че основното дело на Църквата е грижата за вярващите, грешниците и праведниците. Добрият пастир (игумен или епископ) с добро пастирстване отново ще върне стадото “…през вратата в овчата кошара,…” (Иоан. 10:1–8). Ще се грижи и ще се стреми да се върне в обора, откъдето е избягал. Значи спасението се описва като завръщане в “кошарата на стадото”. Така приемането на християнството от неверниците се определя в Светото писание като акт на завръщане. В “Деянията на светите Апостоли” се разказва за посланията от Антиохия и Йерусалим, че са “изпратени от Църквата, преминавайки през Финикия и Самария, като са оповестили за обръщането на езичниците”. По време на този Апостолски събор, където решили да изпратят Якоб брат Господен, който казал: “Затова аз съм на мнение да се не правят мъчнотии на ония от езичниците, които се обръщат към Бога,” (Деян. 15:19). Това показва, че делото на спасението преминава през два основни стадии. Най-напред се постига обръщане, което е първият стадий. След това следва пастирстването, което окончателно води към спасението и е вторият етап по пътя на избавлението (спасението). Все пак е ясно, че двата стадии изпълняват делото на пастирските грижи, тъй като и обръщането трябва да бъде резултат от силната воля и заинтересованост на пастира да търси и изнамира изгубеното, защото наред с избавлението (спасението), търсенето също е основна задача и мисия на Иисус Христос.

Казаното дотук посочва основните тежнения на пастирското обгрижване или възпитаването на вярващите. Те са:

А) Чрез словата на пастира и пастирстването пастирското обгрижване има за цел да води и насочва вярващите. Тези, които вярват, естествено притежават съществени предпоставки да достигнат  до спасението, каквато е свободната им воля и от Господа истинското   окончателно спасение. Личното приближаване към отпускането (думата отпускане може да остане в контекста на психотерапията, но правилното значение на думата в контекста на Православието е спасение, избавление) е дело, което може да се осъществи само с помощта на пастирската грижа на Църквата. Църквата и нейната йерархия, тоест пастирите чрез светите Тайни, поуки и ръководене не правят нищо друго, а се стараят и възпитават вярващите.

Б) Пастирското обгрижване се стреми към духовно усъвършенстване и освещаване на вярващите. Пастирското дело има специално желание и се стреми към определена цел. Преобръщането на онзи “по лика” в него и “по подобие” представлява духовно движение съгласно условията и възможностите на всеки поотделно към съвършенство. Вярващият е длъжен да се въздига към съвършенство и по възможност да достигне до по-висок неин връх. На този свой път той все пак силно чувства нуждата от ръководител, който със сигурност ще го доведе до неговата крайна цел. Именно този ръководител е пастирът, който с пастирско обгрижване ще направи човека по-свят и по-съвършен, за да може да се приближи до Бога.

В) Последната основна цел на пастирското обгрижване е спасяването и избавлението на вярващите, но не само тяхното духовно или морално усъвършенстване, а и наследяването на Царството небесно. Това говори за свръхестествения характер на неговото дело. То не е обикновено дело, а едно свръхестествено служение, което всъщност има метафизична цел, а именно спасяване и отпускане на човека. В този смисъл пастирското обгрижване полага усилия за повторно въздигане на човека преди падението. То се грижи да осъществи Божията воля, която желае “всички човеци да се спасят и да опознаят истината”. Така пастирското обгрижване представлява опит за връщане на човека към неговото предишно състояние преди падението. То има за цел да осъществи Божията воля, Която “желае всички човеци да се спасят и да стигнат до опознаване на истината”. В Книгата на пророк Иезекииля Бог се обявява за Пастир: “Моите овци Аз ще паса и ще ги отморявам, казва Господ Бог” (Иез. 34:15). И говори Господ: “Изгубената ще намеря и прокудената ще възвърна, ранена ще превържа и болна ще укрепя, а затлъстяла и буйна ще изтребя; ще ги паса с правда” (Иез. 34:16).

  1. Пастирското обгрижване като спасително дело.

По-рано споменахме, че крайната цел на пастирското обгрижване е спасяването и избавлението на вярващите. Но как то се осъществява? Преди всичко чрез нашите органи, които са църковно упълномощени, както свещеникът е в парохията и епископът – в епископията. Те са отговорни и компетентни за извършване на пастирската работа. Правото и задължението на изпълнението на тази част се изчерпва от “апостолското наследство”, както е посочено преди това. Свещениците и епископите са според каноните пастири на “стадото” на Църквата. Те са наместници на апостолите и застъпници на Бога, Негови “помощници” в работата при спасяването на човеците чрез грижата за вярващите. Идеята, че вярващите са стадо, а свещениците – техните пастири, се среща в Стария завет. В Книга на пророк Иеремия четем “защото пастирите оглупяха и не търсиха Господа, а затова те и постъпваха безразсъдно, и цялото им стадо се разпръсна.” (Иер. 10:21), а на друго място: “Моите овци бяха оставени да бъдат разграбвани и, нямайки пастир, станаха плячка на всички полски зверове,” (Иез. 34:8) и други.

Думите, които използват църковните пастири в техните служения, са:

А) Занимаване и комуникация с вярващите. По този начин те се запознават с проблемите на вярващите. Не е по силите на пастира да напътства вярващите от разстояние. Тоест, като разговаря с тях, той успява да надникне в техния обществен, семеен и личен живот и да се запознае най-обстойно с проблемите, с които те поотделно се сблъскват. Така при изпълняване на пастирските задължения пастирът винаги е готов да предложи най-добрите съвети и да им посочи най-подходящото. Освен това чрез споменатата комуникация пастирът успява да развие с тези, с които пастирствува, духовни връзки, с което подобрява пастирската дейност, като й дава здрави основи и по-благоприятни предпоставки. Несъмнено е, както се споменава и на друго място в статията, че думите на св. ап. Павел “Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям?” (2 Кор. 11:29) разпределят и подчертават много важната пастирска добродетел, от която в голяма степен зависи успеха на пастирското дело.

Б) Тайната на изповедта. Така пастирът навлиза в обсега на човешката душа. Този, който искрено се изповядва, открива пред пастира трудностите, пред които се изправя. Това води до неспазване на Божиите закони или просто разтоварване, което не е по Божиите заповеди. Пастирът трябва не само да опрощава греховете, които се изповядват, но и да успее да ги свърже с човека, за когото се грижи. Тайната на изповедта според пастира е най-важното обстоятелство и средство, с което се  дава възможност той позитивно да осъществи пастирското дело и да въздейства спасително. Чрез тайното изливане на Божествената благодат и с изповядването на греховете вярващият се освобождава от душевното бреме на греховете, става му по-леко и със свежи сили, по-радостен и по-сигурен той продължава пътя си към небето.

В) Според казаното дотук с предаването и приключването на останалите тайни пастирът има възможност за извършване на важна работа. Това му помага в пастирската дейност, като се има предвид, че “Тайните са многообразни за откриване на спасителната сила на Господа и на средствата за Неговото присъствие и влияние”. Затова основното на тази дейност е спасителното дело. Вярващите чрез влиянието на Тайната чувстват голямата близост до Църквата, докато тя ги благославя и освещава, участвайки и молейки се през най-важния период от живота им. Специално чрез Тайната на Божествената Евхаристия вярващият непосредствено чувства спасителната Божия Благодат, съединявайки се със Самия Христос Спасител. Предаването на тази Тайна пастирът прави с управителя на Божиите Тайни за спасението и избавлението на вярващите, както и чрез дейността и сътрудничеството в работата за неговото спасение. Така пастирът чрез Тайната на Божествената Евхаристия, като дарува вярващите с неземна истинска радост и щастие, но и вечна и безкрайна, става неоценим извор на спасение, въздейства истински избавително (спасително) повече в метафизичен смисъл.

Следователно пастирското дело или пастирското обгрижване всъщност представлява спасителна дейност в реалния и метафизичния смисъл на думата.

ІІ част

ПРОБЛЕМ ВЪВ ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ПАСТИРСКОТО ОБГРИЖВАНЕ И ПСИХОТЕРАПИЯТА ОТ ПРАВОСЛАВНА ГЛЕДНА ТОЧКА

­І

Взаимоотношения между пастирското обгрижване и психотерапията

1. Проблем във взаимоотношенията между пастирското обгрижване и психотерапията.

От гореизложеното за целите и работата на двете спасителни дейности, а именно пастирското обгрижване и психотерапията става ясно, че всяка от тях с педагогически усилия и работа въздейства от  първостепенно значение. Психотерапевтичният подход в голяма степен е обновителен и терапевтичен, имайки за цел лечение и възстановяване душевното здраве на човека. Пастирското обгрижване има преди всичко назидателен, ръководен и обновителен характер в по-тесен и по-широк смисъл. Констатирането на тези очевидни педагогически черти на двете дейности теоретично води до припознаване на един проблем, а именно проблемът на взаимоотношенията между пастирското обгрижване и психотерапията. Ако тези две дейности се занимават с опазване и възстановяване на душевното здраве на човека, както и че имат за предмет проучване и разглеждане на душевния фактор, тогава се поставя въпросът, какви са техните взаимоотношения? Имат ли общи качества и прилики? Ако имат, дали е възможно да ги определим? Може би нямат нищо общо? Такива въпроси възникват вследствие на общия педагогически характер на тези две дейности. Казахме, че тази констатация води “теоретически” до споменатия въпрос, тъй като съществува и практически ъгъл на проблема. Още Юнг в произведението си “Die Beziehungen der Psychotherapie zur Seelsorge” открива практически аспект на този доста остър проблем: “Днес хората посещават психиатър вместо да отидат при свещеник”. Естествено, говорейки така, Юнг има предвид реалността в европейските държави. Той на практика изразява становището на проблема на взаимоотношенията между пастирското обгрижване и психотерапията.

Така въпросът с неговите две становища теоретически и практически се състои от два отделни проблема.

А) Дали съществуват общи особености и сходства между пастирското обгрижване и психотерапията? В случай че съществуват, кои са техните сходства и разлики?

Б) Ако има сходства между тях какво тогава психотерапията може да предложи на пастира и пастирското обгрижване – на психиатъра? С други думи как може да се постигне взаимна помощ и взаимно допълване на тези две педагогически и спасителни дейности? (Настина съществува проблем в схващането, че психотерапията има и най-скромното желание за спасяването на човеците по православен начин.)

Първият въпрос съдържа онтологически аспект на проблема на взаимоотношенията между пастирското обгрижване и психотерапията. Проблемът се разглежда също и от етична гледна точка. Въпросът е възможно да се подели на по-малки, които логично и естествено произтичат от всеобхватния задълбочен анализ на този проблем, имащ жизнено значение. С тях по-късно ще се срещнем, за да развием темата.

  1. Разлики и прилики между пастирското обгрижване и психотерапията.

Съществуването на проблема на взаимоотношенията между пастирското обгрижване и психотерапията посочват не само разликите, а и приликите между тях. Разликите са ясни и лесно се доказват.

Както казахме, пастирското обгрижване има свой корен у Бога. Първият пастир е Бог. При сътворението на първата човешка двойка Бог започва да ги напътства, за да въведе първосътворените във вечно непроменливото и трайно благоденствие, тъй като те предварително се подчинили на пастирските съвети и Божиите заповеди, правилно използвали своята независимост, тоест свободната воля. Веднага след сътворението на Адам Господ Бог заповяда на Адам, говорейки: “…от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш.” (Бит. 2:16–17). Чрез тази първа заповед ние сме под закрилата на първото пастирско обгрижване, и то в блажения райски живот. Оттам пастирското дело има своя корен в блаженото състояние на човека. Както е известно, духовното състояние на първите предци не е било “състояние на вродена съвършена святост и праведност”. То не е било съвършено, но ще се създаде чрез добро и правилно използване на човешката независимост, от една страна, и с Божията благодат, от друга. След човешкото падение пастирското дело винаги изразява личното старание на Бога да върне човека в неговото първоначално състояние и положение. Историята на праотците Авраам, Исаак и Яков, историята на Израил, историческите събития на очовечаването, страданията и Възкресението на Господа показват личната духовна грижа на Бога за намирането и завръщането на изгубените овце. Впрочем след падението пастирската грижа и дейност не са само дело на Бога, а и на определени хора, които като застъпници на Бога се обявяват като пастири, имайки за цел да върнат човека при Бога. Какви са били пророците на Израил, съдиите, апостолите и какви би трябвало да бъдат днес свещениците и епископите.

Напротив психотерапевтичната дейност се появява след човешкото падение като последица от краха на телесния и духовен  човешки фактор. Тази дейност е създадена от болните като резултат на падението и нейната роля е душевно и телесно да подпомогне “заболелия” човек. Веднага след падението при преките потомци на първосътворените двойки се открива психопатологичен симптом, който се проявява при убийството на Авел от ръката на Кайн. Психичното състояние, което е накарало Кайн да извърши престъплението братоубийство, сигурно би могло да се изучи и обясни от съвременната специална психология и психотерапия, направено от Адлер. Това доказва единствено фактът, че присъствието на психотерапия трябва да бъде разглеждано след падението, тогава когато човешката природа е била съществено  покварена. Освен това докато психотерапията представлява основно човешко дело, пастирстването е божествено, тъй като както вече споменахме първият и окончателен вечен пастир е Бог и Неговият Син Иисус Христос, около Който окончателно ще се събере цялото стадо.

Разликите на двете спасителни дейности са очебийни, като имаме предвид начините, които всяка от тях използва за постигане на целите си. Психотерапията използва изцяло човешки средства. Това са различни терапевтични методи, а именно: анализ на безсъзнанието, хипноза, внушение и други или медикаменти и хирургични интервенции (например при психиатрична болест на  мозъка и др.). Пастирското обгрижване освен човешките средства използва и свръхестествени начини, каквито са животворната сила на Божиите слова и Тайните на нашата Църква, по чийто път на вярващите се излива Божията благодат.

На края целта, към която се стремят тези дейности, е всъщност различна. Психотерапията има за цел душевната терапия на душевно болния и се занимава с неговия симптом, докато болестта продължава. След приключването на терапията тя престава да се занимава с болния. Пастирската дейност и обгрижването имат за цел духовното прераждане в Христос, заради спечелване на Царството небесно, тоест на вечната радост и блаженство.

Това са накратко най-сериозните и най-важните разлики между педагогичния характер на спасителното пастирско обгрижване и психотерапията. Поради това вярваме, че по-нататък по-изчерпателното проучване на психотерапевтичните проблеми ще посочат техните общи особености, както и че техните отношения ще се осветлят достатъчно.

Предварително припомняме, че проблемът на неврозата днес заема централно място в психотерапията. Когато се говори за психотерапия, обикновено се подразбира лекуване на невроза. Нидермейер изтъква, че под понятието психотерапия в по-тесен смисъл се има предвид специален метод за лечение на функционалните “психогенни” болести, тоест неврозата. Но какво е невроза? Същият авторитетен учен не е могъл да даде точна дефиниция. От досегашните изследвания и открития на науката специална психология и психотерапията е доказано, че неврозата е преди всичко етичен проблем. Тя не е случайна болест на душата или тялото, а е в резултат на морална криза, която болният изживява силно. Психоанализата се опитва да осветли същността на неврозата чрез теорията за личността. Според психоаналитичното схващане личността на човека се състои от три дяла.

А) Аз. Това “Аз” в по-тесен смисъл предприема неща от вътрешния и външния свят, като          пробуждане на инстинктите, желанията, стремежите, които могат да бъдат обект на цензура. Тази цензура изпълнява втория дял на личността, а то е:

Б) Суперегото (над “Аз”). То има една етична задача, тъй като насочва желанията и инстинктите несъзнателно към енергията и действията в съответствие със социалните закони. Понякога те се осъществяват, а някога се изключва възможност за съзнателно преминаване.

В) Третият дял е това, което представлява съдържанието (инстинктите, стремежите, желанията), за които субектът не е съзнателен. Неврозата е вследствие на сблъсък между тези  три дяла на личността. Тази теория ясно показва, че неврозата е етичен проблем. Обаче по-нататъшното изследване на неврозата сочи, че тя не е доказан стопроцентов етичен въпрос, а е също и метафизичен. Както правилно отбелязва професорът по медицинска психология от Университета в Лондон Е. В. Страус, основният проблем на човешката душа е този на вината  и греха. В този смисъл Е. В. Страус посочва, че всички авторитетни психолози са единомислещи. Така проблемът с неврозата обаче води до неизбежна връзка с определена йерархия на ценностите, чието смущение причинява невроза. Разбираемо е, че не става въпрос за ценности, а за общоприемливи и обществено-обективни стойности, които като такива наистина са дадени от Бога. Обаче всяко нарушаване или неуважение на дадениете от Бога ценности, смущаване на Божиите стойности води до сблъсък на човека със законодателя Бог. Всъщност неврозата не е нищо друго освен конфликт на човека с Бога. Както с право подчертава Нидермейер, същността на конфликта се демонстрира повърхностно и специалната психология го открива като несъзнателно потискани комплекси, които се сблъскват със съзнателното “Аз”. Най-същественото на този конфликт е, че той може да се пренесе в областта на есхатологията за падението на човешката същност. Изобщо Нидермейер разглежда неврозата като последица на липсата на вяра у човека в Бога и като прекъсване на неговите отношения с Божествената благодат. Поради това той на няколко пъти изтъква, че анализът на неврозата води почти винаги до проблем с мирогледа, както и до метафизичен такъв. Особено интересна и в същото време теологически много аргументирана е теорията за неврозата на психолога–психотерапевт, Граф Игор Карузо, който се определя за православен християнин. Той изтъква, че неврозата е свързана с въпроса за прегрешенията и лъжата. От една страна, тя трябва да се разглежда като израз на греховността, а от друга, като позитивен знак за движение в посока към истината и напредъка. Затова неврозата в своя негативен аспект представлява метафизична лъжа за живота, тъй като обуславя абсолютните ценности, а от позитивната страна тя е опит за откриване на човешките лъжи и връщане към правоверния начин на живот. Увеличаването на неврозата Карузо приписва на “хипертрофията Аз”, като подчертава, че неврозата като отклонение от йерархията на действителните ценности представлява обобщаване на релативните стойности. Така той посочва, че неврозата е болест на лошата съвест. Обаче с това становище той не твърди, както обяснява Нидермейер, че винаги всяка вина причинява неврозата, а че тя се ражда от погрешното сблъскване с провинението. Само светостта според Карузо може да ни съхрани от последиците на неврозата, тъй като в нея се намира правилното решение за превъзмогване на екзистенциалния проблем. Следователно  психотерапията като вид лечение не е нищо друго,   освен опит за борба с последиците на “лошото сблъскване с вината”, на една лошо сблъскване с греха. С други думи тя се противопоставя на греха в по-широк, но и в по-тесен смисъл на тази дума. Старае се да реши един морален или по-точно метафизичен въпрос за възстановяване на хармоничните връзки между “Аз”, тоест личността на болния, и йерархията на обективните ценности, както посочва Карузо. Това нарушаване на отношенията между “Аз” и йерархията на обективните ценности създава безкрайно и обезпокоително множество от невротици, чийто главен симптом е агонията. “Това не е обикновен страх от реална опасност, а необяснима агония, метафизична агония”. Обаче, стараейки се да излекува метафизичната агония, да отклони последиците от погрешното сблъскване с греха, психотерапията стъпва на чужда почва. Тя посредничи при решаване на проблема, който би трябвало да очаква разрешение от някоя друга дейност от различен изходен пункт и характер, тоест на пастирското обгрижване. От момента, когато психотерапията официално приеме, че неврозата е метафизичен проблем, тя същевременно признава, че стъпва на почва, на която не е компетентна да работи в областта на метафизичното поле. Затова се налага основният въпрос, а именно: кои са границите, до които спира психотерапевтичното действие и откъде веднага след това започва пастирската работа? Конкретно кога трябва да приключи работата на психотерапията? Появява се необходимостта от специалист, който окончателно ще определи времетраенето и края на психотерапевтичното лечение, за да се вмести то в своите редовни и естествени рамки.

Очевидна необходимост за намиране на такъв специалист, който ще демонстрира компетентност и легитимна дейност на психотерапевтичното лечение, ни навежда на заключението, че на практика е възможно чудо, което може да се случи и психотерапията да замества пастирското обгрижване, а психиатърът – пастира (което не може да донесе духовност на лекувания). Юнговите анализи  доказват този факт с много примери за причините на неврозата. Това заместване се случва със или без знанието на болните, но винаги със знанието на психиатъра. Той би могъл заедно с Нидермейер да констатира, че “загубата на ориентация в живота е основната причина за неврозата и агонията на нашето време”. Така заместването на пастира от страна на психиатъра води до съвпадания и уеднаквявания на пастирското обгрижване и психотерапията. И психиатърът с извършването на терапевтичната дейност изпълнява задълженията на пастира. Тоест когато той потвърди, че болният има невроза, тъй като е изгубил ориентация в  живота или че погрешно се е сблъскал с вината; той смята себе си за длъжен да върне душевното здраве на болния, да го съветва и насочва, което ще му помогне отново да намери правилния път в живота или по морален и почтен начин да се сблъска със своите провинения (естествено това е възможно само ако става дума за дълбоко религиозен, православен психиатър, който разграничава границите на психиатрията и безграничността Христова). Психиатърът какъвто например е Юнг не пропуска да изтъкне на болния необходимостта от формиране или приемане на един мироглед, чието отсъствие е причинило душевната болест. Окончателно, докато психиатърът признае, че проблемът на неврозата е метафизичен въпрос, той по време на терапевтичния процес ще съпостави положението на болния в живота с метафизичните истини и ще успее да разреши дадения метафизичен проблем. Обаче това до голяма степен е задължение на пастира. Той е определен да “напасва” вярващите, членовете на Църквата, да ги опази от отклоняване от правия път. Задачата му е да ги държи будни, да ги пастирства, винаги да имат добра ориентация в живота. Ако я изгубят, той трябва да ги върне на стария път, тъй като от ръката на пастира Бог ще търси изгубената овца. В случай че не се постараят, тя да се върне на Божия път, пастирът ще разреши метафизичния проблем на неврозата, а не психиатърът.

Все пак защо се прави това заместване? И така поставяме  въпроса за изпълняване на пастирските длъжности от страна на психиатъра или психотерапевта. Решението е възможно, ако отговорим на следните два въпроса:

А) Защо болните прибягват към психиатър или психотерапевт, вместо да търсят помощ от свещеник?

Б) Защо лекарят психиатър или психотерапевт се нагърбва с пастирската длъжност?

А) Болният отива при психиатъра, тъй като неврозата обикновено причинява не само душевни, но и телесни аномалии, които в началото могат да се смятат за органични заболявания. Ед Грюненялд в своето произведение “Flucht in die Krankheit?” описва исторически и терапевтичния метод при третиране на определени неврози, които са свързани с появата на органични заболявания. Например девойка на 25-годишна възраст е доведена при психиатър, заради лечение на “парализа”, тъй като не е могла да ходи. Обаче неврологическото изследване не е открило нито една органична причина. Накрая след непосилните усилия на психиатъра е открит етичен проблем, който очевидно е причинил болестта. Потвърдено е, че става въпрос за “бягство в болестта”, в която болната е потърсила скривалище от последиците на “вината”. Това било истинска невроза. При друг случай девойка на 23-годишна възраст страдала от виене на свят, главоболие, повръщане и др. Потвърдило се, че е въпрос на невроза, което предизвикало съпротива от страна на нейните родители, заможни хора. Когато говорим за ендогенна психоза, но с ексогенен характер в много случаи болните или неговите близки се обръщат за терапия към лекаря. Докато неврозата представлява метафизичен проблем и тези, които страдат от нея, са станали жертва поради погрешно сблъскване с вината, следва да се обърнат към свещеник. Те все пак биха могли да направят това, преди неврозата “да се случи” и преди душевната болест да се прояви и соматично (телесно). В случай че не го направят, е ясно, че щом се появи телесната болка, се търси помощта на лекаря. Тук косвено се открива безценната отговорност на пастира, тъй като разширяването на психопатологичния феномен невроза, както и обръщането на болния към лекаря неизбежно се свързва с пастирската работа на Църквата. Недостатък на духовния живот и дейността вътре на църковната служба облекчава и допуска увеличаване на неврозата. Ако пастирът е съзнателен и с чувство за отговорност в дейността си, а именно “търсене и спасяване на изгубените овце” и ако работи енергично и ревностно при изпълнение на тази своя мисия, той ще допринесе за ограничаване броя на невротиците, ще опази и спаси много хора от опасността на неврозата. На въпроса, защо невротикът прибягва към лекаря вместо към свещеника, това при определени случаи може да послужи като отговор, че пастирът не е извършил или правилно не изпълнява длъжността си. Безспорно е, че тези, за които се грижи пастирът, както св. ап. Павел “Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям?” (2 Кор. 11:29), който е толкова душевно близък, че с тях заедно страда, не могат да бъдат застрашени от душевни болести като например неврозата. “Метафизичният проблем” в техния случай е невъзможен, поради съзнателния и последователен живот на християнските истини, които стават с грижи и под надзора на пастира, решаващ всеки проблем. Всъщност при вярващите християни не съществуват проблеми. Проблеми на “погрешното сблъскване с вината” се случват и при истински вярващия, но те се разрешават с помощта на пастира. Както Карузо отбелязва, че и истинският вярващ, светителят като несъвършен човек може да изпадне в отчаяние, обаче той е в състояние да го победи. Това недвусмислено доказва, че духовният живот и светостта са решение и превъзмогване на проблемите в живота.

Б) Психиатърът или психотерапевтът поема и пастирски задължения, тъй като счита, че е задължен да помогне на душевно болния. Неговото дело не може да приключи само с прецизиране и потвърждаване на причината на душевната болест, тоест неврозата. Трябва да насърчаваме с позитивизъм, което се състои в посочване на решение на “метафизичния проблем” чрез душевна подкрепа и съчувствие. Често това изисква създаване на определен мироглед. Не се отхвърля и възможността, това да го направи психиатър като Юнг никога не е решавал това Христоцентрично), защото му е ясно, че душевната болест е причинена от недостатъчна ориентация в живота. Така с изграждането на мирогледа непринудено се допълва аналитичната работа на психиатъра. Казваме “естествено”, тъй като анализът неминуемо води до “синтеза”. В определен случай при решаването на проблема на неврозата анализът окончателно и прецизно дефинира “синтеза”. Тоест изграждането на мироглед, който е приет от болния, може да възстанови душевното здраве (само в случай на насочване на болния към въцърковяване). Затова психиатърът, ако наистина желае да излекува болния, не може да започне “анализ”, тъй като трябва да извърши “синтеза”. Обикновеният анализ на причините и главните източници на неврозата за болния често представлява разоряване и опровергаване на личните му схващания и идеи, вследствие на ровене в най-дълбоките “мрачни страни” на неговия душевен живот. В случай че се приключи дотук, работата на психиатъра дава само негативен оттенък и въздейства деструктивно. Необходимо е вместо старите  представи да се изградят нови схващания и принципи, както подчертава Нидермейер: “Психотерапията е в правилна посока, когато с чувство за отговорност предлага всичко необходимо за болните от невроза. Поради това в много случаи терапията на неврозата е по-маловажна, отколкото нейното правилно обяснение”. Следователно психиатърът изпълнява задълженията на пастира, тъй като е длъжен не само да руши, но и да гради, да разчленява, но  и да съединява.

След като става ясно, че психиатърът замества пастира и тъй като се знае, че последният е длъжен да изпълнява пастирското дело заедно със своите задължения и да възстановява душевното здраве на болните, се поставя въпросът: доколко психиатърът има възможност да осъществи “изграждането”, за което стана дума и да предостави на болния “спасителен” мироглед? Проблемът представлява интерес, ако се докаже, че лекарят е в състояние с психотерапевтични методи да реши метафизичния проблем и да освободи болния от “оковите на неврозата”. И тогава той не може да бъде заместник на пастира. Но ако се докаже обратното, че лекарят не е в състояние да предложи необходимото “метафизично решение” и че въпреки това прави опити в тази насока, става ясно, че се превишават възможностите, които разграничават компетенцията на психотерапията от пастирското обгрижване.

Юнг изтъква, че професионалната отговорност не задължава лекаря да има конкретен мироглед. За себе си той казва, че е протестант. Обаче как в този случай психиатърът може успешно да забележи и разреши проблема на неврозата, който е въпрос на ориентация, както и от метафизичен характер? Тук медицинските познания не са достатъчни. Психологията и психотерапията помагат само при поставянето на диагнозата и дефинирането на причините, които допринасят за “анализирането” и “катализирането” на основните причини на неврозата. По пътя на “синтеза” и “изграждането” се реализира нещо друго, с което лекарят не е длъжен да се конкурира. Изисква се не само наличието на мироглед у лекуващия, но и съществуването на личност, която съзнателно и последователно ще преживява този метафизичен мироглед, както и ще има възможност да предложи материал за “изграждане”, като заедно с това ще участвува наравно с болния. Лекарят е проучил и изследвал човешкото тяло като плътска и осезаема реалност. Той е обучен да лекува болестите на човешкото тяло. Неговата вещина при душевните болести посредством соматичните заболявания го е довела до съприкосновение с онзи фактор, който за него е достатъчно непознат. За душевните болести той е могъл да получи известни познания по време на следването си. Обаче и това, което е научил днес в Университета, няма да му даде възможност да приспособи “метафизичното решение” към проблема на неврозата. Той се е занимавал или се занимава с душевните фактори, но от друг ъгъл и в друг смисъл. Щраус казва, че медицинската психология са занимава с психиката, която е съществено различна от душата в теологичния смисъл. Под термина психика подразбираме сбор от всички наши преживявания. Противоположно на това душата на човека се смята за вечна, безсмъртна, неделима, възникваща по неземен начин. Лекарят не е проучил психиката от тази метафизична гледна точка, но както казахме, той не е професионално задължен да има личен метафизичен мироглед. Обаче, ако го притежава под влияние на различни обстоятелства (възпитание, семейство, среда и др.), той несъмнено ще има възможност да предложи нужното метафизично решение. В противен случай е невъзможно да се сблъска с проблема на неврозата. Тогава той би бил крайно некомпетентен да посочи истинския изход. Но дори и да притежава метафизичен мироглед, той не е в състояние да каже последната дума за “социалното ориентиране” и нужното метафизично разрешение. Всичко, което до този момент той би постигнал, ще има по всяка вероятност “аматьорски характер”, с оглед на това, че съществува компетентен отговор за “метафизичното възпитание”, което не представлява нищо друго освен “изграждане” и “синтез” с цел окончателно възстановяване на душевното здраве на болния. Подобно “аматьорското” изследване, пък дори и то да е с добро намерение за справяне с проблема не е най-добрият психотерапевтичен опит за метафизично разрешение, както и не е напълно достатъчен. Необходимо е това дело да се предприеме и да се доведе докрай от опитен и обучен свещеник. Заради своите налични свещенически качества, духовникът разполага с изключителен авторитет, което му дава правото и способността да бъде превъзходен психотерапевт. Тоест точно този, който ще даде нужното “метафизичното разрешение” и ще извърши “изграждането”, което окончателно ще възстанови душевното здраве на болния. Поради това, когато лекарят предоставя доказателства за “метафизичното разрешение”, той работи извън своите възможности и пълномощия. На него не му е дадено напълно и окончателно да излекува неврозата.

Досегашното разглеждане на проблема на взаимоотношенията между пастирското обгрижване и психотерапията накратко сочи следното:

А) Психотерапията посредством лекуването на неврозата представя същността при решаването на метафизичните проблеми.

Б) Психотерапевтът не е упълномощен да предложи  необходимото разрешение на метафизичния проблем, който потиска душевно болния и лично да допринесе за социализирането на пациентите в живота. Тук се посочва обаче, че психотерапевтът или психиатърът, макар и некомпетентен изпълнява пастирските задължения. Така непрекъснато излизат на повърхността две общи характерни черти на психотерапията и на пастирското обгрижване, а именно:

А) Предметът, с който се занимават те, е, че и двете се интересуват от човека, който се огрешава, макар че пастирското обгрижване се грижи и за здравето.

Б) Тяхната цел е еднаква: морално изграждане и избавление (спасение) на грешниците.

ІІ. Гледна точка на православната теология относно проблема на взаимоотношенията между пастирското обгрижване и психотерапията.

  1. Взаимоотношения между пастирското обгрижване и психотерапията спрямо източниците на Божественото откровение.

Изхождайки от изложеното в предходния раздел, стигаме до последната част от въпроса, тоест становището, което подкрепя православната теология относно проблема на взаимоотношенията между пастирското обгрижване и психотерапията.

Характерът на проблема изисква онтологичен и деонтологичен достъп. Под понятието онтологичен се разбира определено историческо изследване на източниците на Божественото откровение, тоест Светото Писание и Светото Предание, за да можем в началото да потвърдим дали този проблем днес е най-отразяван, дали има история и каква е тя? И дали в миналото е съществувал такъв проблем? Под деонтологичен достъп се подразбира внушението от миналото преди всичко от догмите и характера на пастирското обгрижване с цел решаване на проблема и точното определяне на взаимоотношенията между пастирското обгрижване и психотерапията, тоест между пастира и психотерапевта.

В Стария Завет както е известно най-напред се потвърждава намесата на свещеника в работата на лекаря. В 13 глава от Трета книга Моисеева свещеникът се задължава да потвърди съществуването на проказа у болния: “Ако някому излезе рана от проказа, неко го доведат при свещеника;” (Лев. 13:9). В 14 глава от същата книга се говори за изчистване на болния и неговото участие в обществения и религиозен живот. “И рече Господ на Моисея, думайки: ето законът за прокажения, когато тоя трябва да бъде очистен: да го доведат при свещеника; …свещеникът да излезе вън от стана, и ако свещеникът види, че прокаженият се е изцерил от болестта проказа, ” (Лев. 14:2-3), “…и да очисти той човека, и тоя ще бъде чист.” (Лев. 14:20). При такива специални обстоятелства, при които устоявала израилската общност, пред заплахата от разпространението на проказата се наложила необходимостта свещеникът да поеме отговорността да установи болестта и да я лекува. Понеже той е в хармония с духа на израилската теократична държава, е естествено, че се явява и легалният вожд и пастир на израилската община във верски и социален смисъл.

Интересното е, че в Стария Завет се потвърждава, че израилският верски закон, тоест Моисевият закон, съдържа онези пастирски наредби, които касаят психотерапията в днешно време. Този закон определя вината и последиците от делата на грешниците,  свързани със сексуалния живот на човека. Освен прелюбодеянието и блудството, които всъщност са основните етични нарушения, несвързани с психопатологията, законът осъжда още две морални престъпления. Те освен етично имат и психопатологично значение, тъй като представляват извратен полов нагон. Става въпрос за хомосексуализма и зоофилията или скотоложството. В Книгата Съдии Израилеви се споменава за два случая на хомосексуализъм. В Трета книга Моисеева се казва: “Не лягай с мъж като с жена: това е мръсотия.” (Лев. 18:22) и в “И с никакъв добитък не лягай, за да излееш (семе) и да се оскверниш от него; и жена не бива да се подлага под добитък, за да се съвъкупи с него: това е гнусота.” (Лев. 18:23). Така в Стария Завет пастирското обгрижване подобно на психопатологията строго забранява хомосексуализма и зоофилията. Веднага може да се направи уговорката, че тук говорим за пастирски “канон” или “забрана”. Никъде не се споменава за наредба или за предписания, които да дефинират метод или определен начин на психотерапевтично лечение за спасяването от такива извратености.

Поради това не можем да кажем, че става въпрос за изпълнение на психотерапевтичен дълг от страна на свещеника или за сливането на психотерапията с пастирското обгрижване. Впрочем последното обхваща и територията на психотерапията, тъй като се засягат психопатологични симптоми (от ендогенен и ексогенен характер). Те нарушават Етичния кодекс, който ги забранява. Днес е общоизвестно, че в много случаи тези извратености представляват психопатологични симптоми.  С някои други смущения на половия инстинкт те съчетават онази група психопатологични феномени, които са известни като “сексуални отклонение”. Така в Стария Завет се потвърждава връзката на пастирското обгрижване с психопатологията чрез забраната на определени отклонения на половия инстинкт и налагане на наказания за тях.

Когато разглеждаме отношенията на пастирското обгрижване с психотерапията в Новия Завет, винаги насочваме вниманието си към чудотворното дело на Иисус Христос. Господ е Архипастир според св. ап. Петър. Като такъв Той извършва пастирската работа и дава пример, как се прави. Този, който следва Христовото пастирско дело, разбира, че лечението на телесно или душевно болните е действие с голямо значение. Известно ни е, че Той най-напред лекува слепи, хроми, сакати и др., като им дава телесно здраве. Несъмнено е, че телесното изцеляване има за цел да излекува душата от греха. Наистина това се случва, както потвърждават всички евангелисти – Господ лекува телесно болните. Така Неговото пастирско дело има връзка с лекарската практика. Обаче Христовото изцеляване на друга категория хора поставя въпроса, доколко е възможно да се твърди, че Той изпълнява психотерапевтичен дълг в този смисъл, в който днес се употребяват термините психотерапевтичен дълг и психотерапия. Освен телесно болни Господ изцелява и душевно болни. Евангелист Матея говори за изцеляване на душевно болните, като ги нарича “бесни”. Той казва: “…доведоха при Него мнозина, хванати от бяс,…” (Мат. 8:16). Как Господ постигнал изцеляването? Като изгонил духа или дявола, който го измъчвал. За това научаваме и от думите: “…и Той с една дума изгони духовете и излекува всички болни,” (Мат. 8:16). Често понятието “бесни” в този смисъл се заменя с термина “нечист дух”, тоест “дух”, “дявол” и “сомнамбул”. В Евангелието от Матея една жена Хананейка извикала, говорейки Му: “… Дъщеря ми зле се мъчи от бяс.” (Мат. 15:22). Изразът “обладан от дяволи” се отъждествява с “нечист дух” и “сомнамбулство”. Евангелист Лука говори за изцеляването на друг бесен: “прехваща го дух, и той изведнъж закрещява, и го сгърча тъй, че се запеня; и, мъчейки го, едвам го напуща;” (Лук. 9:39). Описанието на обладания от дявол съвпада с това на боледуващия сомнамбул. Това се потвърждава в Евангелието от Матея, където се споменава как бащата на болно от бяс момче казва: “Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс, и зле страда,…” (Мат. 17:15). Сомнамбулизмът се нарича още епилепсия. Тя представлява душевна и духовна болест и според Нидермейер е невропатия. Следователно проблемът е сериозен. Дали изцелените от Господа бесни са били психопати, които днес психопатологията определя като такива? Вероятно в полза на казаното е отъждествяването на демоните у момчето със сомнамбулизма. Като доказателство на противното е потвърждението, че Господ е  срещнал бесния с “нечисти духове”, които с Него (Господа) започнали разговор, какъвто е примерът за изцеляването на двама или един обладани от бяс от “Гергесинската страна” или “Гадаринската”. Решението на проблема не е просто, поради това че дори и днес, както е известно, е невъзможно да се проникне напълно в същността на душевните болести и специално в мозъчните центрове, които са претърпели увреждания. Преди лекарите материалисти са изтъквали факта, че не съществуват душевни болести (тъй като не съществува душа), освен мозъчни. Всеки, който се сблъсквал с душевна болест, бил длъжен да знае, че същността на заболяването е в резултат на увреждане на съответните мозъчни центрове. Вярващите лекари подчертавали, че става въпрос за душевни болести, тези на душата, тъй като тя без съмнение съществува. Днес те признават, че душата фигурира като една неопровержима реалност и докато духът присъства и е здрав, душата не боледува. Душевните заболявания причиняват вреди на мозъчните центрове, чрез които осезаемо и телесно се проявяват душевните и духовните изяви на човека. Ако днес бъде възможно да се дефинират с точност душевните болести, тогава бихме могли да отговорим правилно на въпроса, от кого всъщност зависи и констатацията, в каква степен Господ изпълнява  психотерапевтичния дълг, имайки предвид, че от страна на Евангелистите за „бесните” е дадена ясна дефиниция.

Все пак смятаме, че въз основа на фактите, предоставени от две посоки може да се отговори, че “бесните” при Евангелистите били душевно болни, както днес ги наричаме.

А) В случая с момчето “прехваща го дух, и той изведнъж закрещява, и го сгърча той, че се запеня; и, мъчейки го, едвам го напуща;” (Лук. 9:39), както потвърждава Матея, става въпрос за епилептик. Обаче заедно с това Господ е изцелил и други лунатици, които при Евангелистите се цитират под името “бесни”. За тях поради липса на място е било невъзможно да се изнесат подробности. Евангелието от Матея потвърждава също: “…и доведоха при Него всички немощни, налегнати от всякакви болести и недъзи, и хванати от бяс и луничави, и разслабени, и Той ги изцери.” (Мат. 4:24). Честата употреба на думата “лунатик” посочва, че Господ е изцелявал и други епилептици.

Б) В останалите примери на обхванати от бесове и във връзка с поведението им в момент на криза припознаваме маниакални психопати. Манията и изобщо маниакалното поведение е характерна особеност за този тип хора и за много обладани от бесове според Евангелиeто. За такъв пример на обладан от зли духове пише Евангелист Марко “…на часа Го срещна един излязъл от гробищата човек, хванат от нечист дух; той имаше живелище в гробищата, и никой не можеше да го върже даже с вериги; защото много пъти бе оковаван с окови и вериги, но той разкъсваше веригите, счупваше оковите, и никой не беше в сила да го укроти; и всякога, нощя и дене, по хълмове и гробища викаше и се удряше с камъни;” (Марк. 5:2–5).

В) Евангелската характеристика за душевно болните като “бесни” и фактът, че Господ разговаря с духовете в тях, не е само доказателство на тяхното припознаване като душевно болни, а и нещо повече. Нидермейер посочва, че душевните болести се изследват най-добре чрез връзката с първопричината и източника на човешкото страдание – с падението на първосътворените. Факторите, които допринасят за генезиса на една душевна болест, Нидермейер разделя на три групи:

1)     Сомато-биологични.

2)     Социални.

3)     Етични и метафизически.

По-точно той казва, че “за постоянно присъстващата лична вина трябва да се има предвид и най-важният метафизически фактор, тоест греха на прародителите”. Действително този трети фактор, метафизическият е главният виновник за душевните болести. Следователно споменатото заболяване е в резултат от покъртителното състояние на моралното падение. То се проявява или като ендогенна, или наследствена, или като придобита болест. В основата на болестта е личната вина на заболелия или при направения и окончателен анализ тя по-скоро е вследствие на спад. Само че след провала на сатаната управлява човекът, който се старае напълно да го подчини. Във всекидневието човекът забелязва борбата на злия дух, който “…като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне;” (1 Петр. 5:8). Затова в теологичен и метафизически смисъл душата е в ръцете на греха и на неговата първопричина сатаната.

Така Господ, като се обръща към душевно болните, разговаря с духа в тях и му заповядва да излезе от прихванатите от него. Тази постъпка на Господ е от изключително значение, поради това че се старае да изтъкне метафизическите последици от падението. Той би могъл и без думи да излекува “обхванатите от бяс”. Обаче не го прави, защото желае хората да бъдат разумни, тъй като чрез падението е отхвърлено и отблъснато Царството Божие от душата на човека, така сатаната може да влезе в нея и да побеждава. Не случайно Той поучавал с Господнята молитва, с която вярващите от всички времена се обръщат към Бога с думите “…да дойде Твоето царство;…” (Лук. 11:2) и (за да се осъществи това) “…избави ни от лукавия.” (Лук. 11:4). Евангелистите също описват душевно болните като “обладани от бяс”, тъй като са обсебени от същия дух, с който говори и Господ. Те изтъкват метафизичните последици на падението и борбата на Господа против сатаната.

Думите на онези, които са молили Христос за помощ “прехваща го дух,…” (Лук. 9:39) показва, че Израилтяните от Неговото време са осъзнавали въздействията на злите духове и ненормалните душевни състояния, които се преписвали единствено като дело на дявола. Това може би било планирано от Бога за  разкриване на злите духове, за да се обяви борбата на Господа “лице в лице” и така дяволът да бъде победен. Ако не са вярвали в съществуването и делата на сатаната, работата на Господа би могла да бъде лишена от метафизически характеристики, както и не би се подчертал ясно Неговият триумф над духовната сила на мрака, която е отговорна за всяка човешка драма.

Очевидно е, че Господ е лекувал не само телесно болните, но и душевно болните в сегашния смисъл на този термин. Естествено, че основната цел на Своята дейност Той определил пред изцеляването на душата от греха. Заедно с това Спасителят обявявал, че и телесните болести често са последица от сторените грехове на болните, обаче много по-често това са душевните заболявания. Поради това Той извършвал изцеляването не като лекар или психиатър, а се сблъсквал с болестта посредством медикаменти или психологически методи. Но като истински пастир, тоест като Богочовекът Спасител, Който при душевните често и при телесните болести припознава последиците от енергиите и въздействията на сатаната. Така Господ, както е представен от Евангелистите, е психотерапевт, който изцелява всяка душа, като и връща нейното духовно здраве, след което тя отново намира връзката си с Бога, както и своето истинско духовно блаженство.

Ние знаем, че Господ преди да се възнесе на Небесата е подготвил Своите ученици и апостоли да продължат Неговото дело и бързо ги снабдил със силата на Светия Дух, за да издържат по пътя. Тогава Господ ясно и изрично е предал на апостолите Своята сила, правото и дълга на психотерапевтичната дейност. В Евангелието от Матея се казва: “И като повика дванайсетте Си ученици, даде им власт над нечистите духове, да ги изгонват, и да изцеряват всяка болест и всяка немощ.” (Мат. 10:1). Ясно е, че тази заповед на Господа не е предоставена на апостолите единствено при сблъскване с временните нужди или при извършване само на определена мисия. Тя е дадена като способност и преимущество в бъдещата им дейност след Възкресението, които със силата на апостолската приемственост на свещениците ще продължат делото. Така учениците на Господа като последователи на Неговото дело са придобили лекарска и психотерапевтична (изцелителска) сила. Господ изрично им заповядал: “болни изцерявайте, прокажени очиствайте, мъртви възкресявайте, бесове изгонвайте…” (Мат. 10:8). И учениците, докато Иисус Христос бил с тях, изпълнили тази Негова заповед и когато се върнали след стореното на дадената им от Него поръка, Му рекли с радост: “…Господи, в Твое име и бесовете се покоряват нам.” (Лук. 10:17).

От Деяния на светите Апостоли научаваме за апостолската и пастирската дейност на Христовите ученици. Узнаваме за Филип, един от седемте дякони “А Филип слезе в един Самарийски град и проповядваше там Христа.” (Деян. 8:5) и също “нечисти духове с голям вик излизаха от мнозина, които бяха хванати от тях,…” (Деян. 8:7). Става въпрос за лекуването на душевно болни. В тази книга от Новия Завет се излагат също делата на св. ап. Павел: “А  Бог правеше немалки чудеса чрез ръцете Павлови,…тъй че…злите духове излизаха из тях.” (Деян. 19:11–12).

В останалите книги на Новия Завет срещаме някои заповеди на св. ап. Павел във вид на забрана, отнасящи се до извратения телесен нагон, така както сме чели в Трета книга Моисеева и Второзаконието. В Първото послание на св. ап. Павла до Коринтяни апостолът уверява безбожниците, че “…ни мъжеложници,…няма да наследят царството Божие.” (1Кор. 6:9–10). В Първото послание на св. ап. Павла до Тимотея се подчертава, че законът осъжда мъжеложците. За представяне смущенията на половия нагон той използва думата “похот”, като се стреми да предпази вярващите от този тежък плътски грях. В Послание на св. ап. Павла до Галатяни говори за разврат: “Делата на плътта са известни; те са: прелюбодейство, блудство, нечистота, разпътство,” (Гал. 5:19), във Второто послание на св. ап. Павла до Коринтяни (2Кор. 12:21) и в Послание на св. ап. Павла до Римляни (Рим. 13:13) той съветва християните да се пазят чисти от похотта. Това е характерно и за Посланиета на св. ап. Павла до Римляни “…жените им замениха естественото употребление с противоестествено; също и мъжете, като оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се с похоти един към други, и вършеха срамотии мъже на мъже,…” (Рим. 1:26–27).

Освен св. ап. Павел и св. ап. Петър се допира до похотта, като я смята за тежък грях. В (1 Петр. 4:3) той отговаря на вярващите за греха похот, в (2 Петр. 2:7) подобно на (Бит. 19:1), където се разказва за двамата ангели, които Лот е нагостил, докато в (2 Петр. 2:18) той споменава за други, които ги карали да съгрешават в похотта.

Така освен Господ и Неговите ученици, и апостоли са изпълнявали психотерапевтичен дълг било чрез изгонване на демоните или чрез съветване на вярващите да не извършват телесни грехове и всичко свързано с развратния полов нагон.

При изследване на този проблем в Светото Писание, Стария и Новия Завет сме длъжни да го разгледаме съгласно каноничното право. Както е известно според каноните на различни Поместни и Вселенски събори, както и в отговорите на Божествения дух на Светите отци се описва дейността на древната Църква. Също се определя линията, която Църквата трябва да следва при сблъскване с определени проблеми и ситуации. Значи, въпросът с който се занимаваме, трябва да разглеждаме според каноничното право, в което се съдържа богато кодифицирано църковно предание.

Изучаването на църковните канони ни дава да разберем, че и каноничното право се занимава с нарушения на телесния нагон точно както Старият и Новият Завет. Правило 16 на Анкирския събор пише за налагане на наказание за “содомците”. Това се отнася за любителите на животни или за тези, които се съвкупяват с тях. “За содомците съгрешили преди 20 години, тъй като 15 години се съвкупявали с животни, някои получавали общение чрез молитви. След 5-годишно такова общение някои пристъпили към Светото тайнство на Причастието. Тези, които дълго време са се огрешавали, нека дълго да се въздържат и да останат към тази категория грешници. А преминалите пределната възраст и имат жена и са се огрешавали, нека след като са прекарали 25 години с животните, да получат молитвено общение. После след 5-годишно молитвено общение, нека им се позволи да вземат Причастие. Обаче в случай че някои имат жена и са преминали 50-годишната пределна възраст и се огрешават, които са в края на жизнения си път, нека да се причастят.” Също Правило 63 на св. Василий Велики (3 каноническо послание на епископ Амфилохий Иконийски) говори за “онези, които се съвкупяват с животни” и посочва: “Който на животните е показвал своето безчестие, след като се изповядал, толкова време да бъде отлъчен” (посочва се Правило 58, което определя наказанието за прелюбодейство, важи и за тези, които се съвкупяват с животни). За това се говори в Правило 7 на Василий Велики (Каноническо послание на епископ Амфилохий Иконийски), където те се наричат “сквернители на животни”, както и в Правило 29 на Никифор Изповедник (829 †).

Светите правила пишат и за мъжете, които се съвкупяват или оскверняват. Така Правило 62 на св. Василий Велики “За този, който се съвкупява с мъж” изтъква, че “този, който е блудствал с мъже, да се определи време за покаяние съобразно времето на  прелюбодействието”. Същото се посочва и в Правило 58 на св. Василий Велики. За “сквернители на мъже” се пише и в Правило 7 на св. Василий Велики, които се сравняват със сквернителите на животни, убийци, врачки, прелюбодейци и идолопоклонници. В Правило на св. Йоан Пустинник се говори за “маниакалност”. “Този, който е правил безумство с мъже според Правило 3 на Ниский се прогонва от обществото за 18 години, а според Правило 62 на св. Василий Велики – 15 години. Според наша преценка такъв човек се изключва за три години от обществото да плаче, пости и до вечерта да яде суха храна и да прави по 200 поклони. В случай че се покаже небрежен, наказанието да продължи 15 години.”

Свещените канони пишат и за обхванатите от бесове. В Новия Завет Светите отци характеризират душевно болните като “бесни” или “шантави”, но и “луди” и “безумни”. В Правило 2 на Тимотей Александрийски се казва, че “ако бесните не се освободят от нечистите духове, не може да приемат Светото Кръщение, тоест чак след изчистването трябва да се кръстят”. В Правило 4 на Тимотей Александрийски също се пише, че по време на умопомрачение не може да се приеме Светото Кръщение. “Трябва да бъде кръстен, ако не е обезпокояван от нечист дух.” Правило 3 подготвя въпросите на вярващите болни, участващи в Божествената Евхаристия. “Ако не приеме Тайнството и не говори лошо, нека да се причастява, но не всяка седмица.” В Правило 4 за това говори Николай архиепископ на Константинопол (1086–1111): “Ако някой е обзет от демони, нека не му се забранява да се причасти. Обаче, ако наистина е нечестивец, никога не може да бъде удостоен от Светите тайнства, тъй като такава е общността на светлината и мрака.” Апостолско правило 79 изрично забранява обзетите от демони да влизат в клира или да се молят с вярващите. “Ако някой бъде обхванат от дявола, той не може да стане свещено лице, както и да се моли с вярващите, но когато се очисти, нека бъде приет и ако бъде достоен нека така да бъде.” Правило 14 на Тимотей Александрийски говори за случаи на самоубийства на обзети от демони: “Свещеникът е длъжен да обмисля такива случаи, дали наистина самоубиецът е бил в безпаметно състояние”, поради това че близките на самоубиеца често твърдят, че той бил обзет от дявола, за да се споменава името му в молитви. Според Правило 15 на този светец “духовният съд” решава, дали даденият мъж, обзет от дявола, който има жена, не може да има друга.

Такова е общото заключение при изучаване източника на Божието откровение, че пастирското обгрижване и дело, както е в Стария и Новия Завет и в правилата и съдилищата на Светите отци на Църквата, които от Синода са получили вселенски и вечен авторитет, включват и психотерапевтичната грижа. Обаче тази психотерапевтична грижа специално в Стария Завет представлява проста регулативна дейност, а не психотерапевтично лечение в сегашния му вид. От наказанията според свещените канони единствено касаещите психопатологичните случаи в областта на половия живот имат педагогическа характеристика. Забраните в Стария Завет и наказанията, които се изтърпяват, имат педагогическо значение, ако в действителност въздействат превантивно при тези, които са склонни към извратености, предизвиквайки у тях страх от последиците и смъртно наказание. Но при онези, които вече са зависими, при условие че са обвинени и обзети от нечист дух, по-добре влияе осъждането и окончателното взимане на решение, когато се отнася до техния духовен живот. Психотерапевтичното дело на Иисус Христос в метафизичен смисъл има специално значение, тъй като лекува веднага без предварителен по-кратък или по-дълъг психотерапевтичен подход. Тоест сама по себе си психотерапията насочва бъдещия живот на болния, обхванат от бесове, да се освободи от по-нататъшни грехове и от сатаната, за да може с Христос да преживее телесно и духовно здраве.

  1. Взаимоотношения между православното пастирско обгрижване и психотерапията.

От предходния раздел разбрахме, че съществуват наистина връзки между пастирското обгрижване и психотерапията и затова разглеждаме този проблем от православна гледна точка. Все пак си поставяме въпроса, какви са тези връзки и как на практика можем да ги определим? По-нататък ще отговорим на този въпрос.

Тези връзки определят и ограничават с точност досегашните дадености от две страни. Съвременната психиатрична и психотерапевтична наука, от една страна, и източниците на Божието откровение, от друга, както и настоящата пастирска действителност и особено практичните духовни потребности на вярващите показват пътя, по който трябва да се върви за определяне на отношенията им. Преди ги характеризирахме като спасителни дейности, а именно на пастирското обгрижване и психотерапията. Следователно от тези дадености става ясно, че психиатърът или психотерапевтът в своята работа трябва да спазват следното:

А) Той се задължава винаги да е наясно с границите на психотерапевтичната дейност. Както отбелязахме, съвременните психиатри и психотерапевти приемали и признавали научно, че неврозата като център и сърцевина на съвременната психотерапевтичната дейност представлява метафизичен проблем. Обаче и за останалите душевни болести и психози, въпреки че не са винаги ексогенни, а често и с ендогенен характер съществува общоприетото мнение, че разглеждано метафизически, те са последица от прародителски грехове. Психиатърът и психотерапевтът трябва да имат предвид тези твърдения при разглеждане, тъй като те показват, че той не е квалифициран, нито компетентен за цялостно и окончателно възстановяване здравето на душевно болния. Поради това, докато в основата на една душевна болест съществува метафизически проблем и ако психиатърът или психотерапевтът не е специално обучен и квалифициран да решава метафизическите въпроси, не може да се твърди, че от него зависи душевното изцеление. Тоест не може да се каже, че той е в състояние да даде добри и практични предложения и решения за това лечение. Факт е, че всяка душевна болест е във връзка с определени метафизични проблеми и психотерапевтът трябва да разбере докъде стигат границите на неговата психотерапевтична дейност. Когато психиатърът установи трансцендентния характер на болестта, тъкмо тогава той изцяло ще е наясно със своята крайна цел и задача. В случай че той не схване тази свръхестествена особеност на душевните болести, няма да успее в старанието си да “освободи” измъчената и болна душа. Обратно на казаното Юнг посочва: “Приемам, че религиозните проблеми, които болният споделя с мен, са основна причина за неврозата” и че “проблемът на терапията е религиозен въпрос”. Така той отрича трансцендентната и свръхестествена особеност на душата, казвайки: “Бог винаги е доминиращата душевна сила” или “Бог трогва душата и я завладява”. Във връзка с това споменатият Щраус отбелязва, “че ако привърженици на Юнг наистина вярват в рая и ада (като действителни понятия, а не мистични), са израснали подсъзнателно”. Обаче авторитетният учен допълва: “Грешка е, да се уеднаквява тази сила (подсъзнателно) със свръхестествените сили. С помощта на теологични понятия може да се каже, че Юнговата школа със своите проучвания се е сблъскала с така наречения “вътрешен Бог”. Направеното откритие те са посочили в своите психологически разсъждения, но са забравили, че съществува свръхестественият Бог.” Повече от две психотерапевтични школи и направления не са знаели и не знаят дали не се борят със свръхестествения характер на душата. Обаче те не са били в състояние да изпълнят своята задача и същински “да освободят” и облекчат душата от страдания. Интересно е, че Юнг, от една страна, отрича свръхестествения характер на душата, като отказва да я изследва. От друга страна, той смята, че проблемите на вярата са основната причина за неврозата. Неудачно е, че терминът “религиозен проблем” винаги се използва в психологията, а не в теологичен и метафизичен смисъл. Това произведение на Юнг отрича искреността, но въпреки това изкуствено и обективно потвърждава реалността на свръхестествения фактор. Въпреки всичко той продължава да го игнорира, като психологически тълкува метафизичните проблеми, които причиняват душевните болести. Обаче личният му опит с болните, които поотделно се обръщат към него, както и с реалността на свръхестествения фактор го кара окончателно да изрази несъгласието на човека с етичните канони и закони, с природните, писани или неписани закони, водещи до създаване на душевния комплекс, тоест неврозата. Това, макар и като констатация, е важно. Ако психиатърът или психотерапевтът в противовес на Щраус признаят, че е трудно да се раздели психологията, то в дадения случай психотерапията представлява философия на ценностите. Така делото ще придобие преди всичко морална стойност. Отново ще се убедите, че то е неподходящо за подобна мисия, заради “моралното ръководство”, от което накрая произлиза душевното лекуване, съвсем различно от изследването на психопатологията и психотерапията, различаващо се от психотерапевтичното ръководене. Психиатърът или психотерапевтът не са специално обучени за морално ръководене. За целта те трябва да познават границите на своята работа и задачи. Цялостната компетентност за душевното лекуване на болния не зависи само от тях.

Б) Психиатърът или психотерапевтът трябва да знаят, че тяхната работа в определен момент се преустановява, след което трябва да започне дейността на религиозния елемент и специално на пастирското обгрижване. Когато психиатърът или психотерапевтът като Карузо припознае и съобщи, че неврозата е метафизичен проблем, съвсем нормално той да се почувства отговорен да предаде психотерапевтичната палка на компетентния психотерапевт – пастир, който ще довърши терапевтичното действие. Следва да припомним, че психиатърът и психотерапевтът трябва добре да разберат, че развоят на лекуването на определени душевни болести се разделя на два стадия. Първата фаза на лекуването представлява неговият отрицателен аспект. Състои се в известен смисъл в “разбиването” на “идолите”, които болният е съградил и които са предизвикали неврозата. Като начало е нужно да се премахнат тези психологически прегради, които както забелязва психиатърът, възпрепятстват слизането на Божията благодат върху болния. Ясно е, че това действие на “психологическо” освобождаване и “спасявяне” на болния е дело на анализи, които ще му посочат проблема и мястото, където се намират. Този първи стадий може да остане без резултат, ако не се стигне до втория стадий или следващата фаза на лечение. То представлява създаване на нов начин на духовен живот, чието приложение не само ще освободи болния от душевни болести, но и ще подсигури духовно здраве, постоянна духовна радост и благоденствие. Това трябва да бъде добре известно на психиатъра и психотерапевта, тъй като душевното лечение единствено по този начин цялостно ще възстанови душевното здраве на болния. Нидермейер изрично казва: “Педагогическите цели на психотерапията, както и на всеки друг подход могат напълно да се осъществят само на религиозно равнище”. Карузо подчертава, че е описано психотерапевтично решение за лечение на неврозата, но то е временно. Обаче светостта е в основата на трансцедентното и отвъдно решение на проблемите в живота. Така за втория стадий  отговаря компетентно свещеникът, пастирът, който окончателно трябва да изрази мнението си по всеки въпрос на психотерапевтичното третиране.

Когато психиатърът или психотерапевтът съгласува своята работа, като я извърши според посочените правила, той ще се придържа винаги адекватно и ще действа в рамките на морално и научно легитимните граници на своите възможности. Той винаги ще има готовност да познае къде точно естествено и легитимно  завършва неговата работа и приключва мисията му.

Когата става въпрос за пастир, за него трябва да се има предвид следното:

А) Специалната психология е ценна наука, която улеснява изследването и разбирането на човешките души. Тя предоставя на пастира важни психологически знания. Той трябва да изследва и да проучи основните психоаналитични насоки, което е много важна подготовка за работата му. Сигурно се има предвид, че нито една психоаналитична школа не може напълно да обясни душевните прояви и изобщо душевния фактор. Разбира се, да не забравяме все пак твърдението на Рингел и Ван Лун, че “всяко психотерапевтично направление дава малко, а всички заедно дават много”. Същото посочва и Нидермейер. Всяка психоаналитична школа по различен начин допринася за изучаването и разбирането на човешката душа. Синтезът на всички елементи, които предлагат трите психоаналитични школи, представлява принос от съществено значение при обясняване на болните, но и на здравите душевни човешки прояви. Поради това пастирът не трябва да изоставя психологическите изследвания, както и постиженията в областта на специалната психология. Напротив пастирът e озарен с искрена вяра, с помощта и силата на Архипастира, под Неговото сигурно и непогрешимо водене да пастирства вярващите, като му се дава възможността винаги да разрешава и най-тежките пастирски проблеми. Заедно с това не трябва да се пропусне и пренебрегне цеността на психологическите студии като пастирската помощ, която е от особено значение. С помощта на психологическите изследвания може да се прониква по-задълбочено в тайнствените и непознати дълбини на човешката душа, които без съмнение се дължат на теологията. Така психологическият проблем трябва да бъде предмет на сериозно проучване от страна на религията. Единствено по такъв начин ще се даде правилно решение през призмата на метафизичния фактор, тоест чрез живата вяра в Живия Бог при православните. Трябва да последва предоставяне процеса на изследвания и разбиране на душевните човешки прояви от страна на теологията на учените от други области например лекарите и филолозите. Като недостатък трябва да се подчертае отричането на метафизичния фактор и духовната мисия на човека. Теологията е длъжна преди всичко да се забави с чисто религиозните душевни прояви и преживявания чрез въвеждане на науката психология на вярата, което представлява задължителна необходимост.

Б) С методите на специалната психология и психотерапията се откриват причините на погрешните сблъсъци на човека с провиненията, с изучаване дълбините на подсъзнанието. Тъкмо това показва голямото значение на специалната психология и психотерапията като наука. Те със своите методи и дейност могат да бъдат в помощ на пастира, който често пъти се сблъсква с различни проблеми от пастирско естество и чувства необходимост от подобна подкрепа. Както посочват Рингел и Ван Лун, пастирът е този, който пръв припознава компулсивната невроза, която често пъти за първи път се открива при изповед. За този, както и за всички други случаи на невроза, пастирът трябва да почувства необходимостта от сътрудничество с психиатъра или психотерапевта. Само той е в състояние най-бързо и за най-късо време да “отмотае” тайната на кълбото на мрачните дълбини на подсъзнанието и да открие истината.

В) Психотерапията всъщност е “естествена” пастирска дейност, която помага на пастирското дело, което представлява “свръхестествено” пастирско обгрижване. Пастирската работа може да се раздели на две категории. Първата група обхваща “естественото”, а втората – “свръхестественото” обгрижване. Към първата отнасяме всяко усилие, което пастирът предприема за реализиране на своето дело без помощта на мистериозни средства. Към втората категория спада действието на Божията благодат чрез Тайната. Безспорно е, че за пастира са достъпни свръхестествените средства, тоест спасителните църковни Тайни, които представляват най-успешният и най-сигурен начин за осъществяване на пастирското дело. Само че наред с това и всеки друг естествен начин допринася за осъществяването на това дело и често без усилие свръхестествената дейност остава без резултат. Прави са Рингел и Ван Лун, когато казват, че “пастирът като Божий слуга на земята има задължението да изчисти пътя от всичко, което може да попречи за изливане на Благодатта. Естествено е, че когато човек е душевно болен, това означава, че и свръхестественият живот е в опасност”. Следователно психологията и психотерапията могат да допринесат много за благоприятното въздействие на пастирското обгрижване, с което и свръхестественият фактор се отразява по-благоприятно и по-ефикасно.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Досегашното изложение като значителен проблем във взаимооотношенията между пастирското обгрижване и психотерапията може да се резюмира така:

А) 1. При анализа на всички душевни болести, ексогенни и ендогенни се стигна до извода, че те произтичат от прародителския грях.

2. Това показва, че всяка душевна болест освен физиологична и психологическа страна съдържа и метафизическа характеристика. Конкретно душевната болест означена като “невроза” ясно включва този метафизичен проблем, докато при крайния анализ тя винаги е във връзка с нарушаване йерархията на вечните дадени ценности от Бога.

  1. Психотерапията, занимаваща се с лечението на душевните заболявания, извършва спасително действие (действие на избавлението/спасението).
  2. Психотерапевтичната дейност като такава е спасителна и специално психотерапевтите, които се занимават с лечение на душевните болести, изпълняват пастирски дълг и така се включват в пастирското обгрижване. Психиатърът изтъква, че по време на терапевтичното третиране на почти всички видове душевни заболявания той в известна степен извършва лечение, което има доста общи черти със същинската пастирска дейност.

Б) 1. В източниците на Божието откровение се потвърждава, че определено психопатологично състояние и болести са предмет на пастирското обгрижване.

  1. От тези източници се заключава, че пастирът е длъжен “…бесове изгонвайте…” (Мат. 10:8) да работи при лечение  на душевните болести.
  2. Пастирът не е в състояние сам да работи при лечението  на душевните заболявания, а е задължен да извършва тази дейност винаги заедно с квалифицирани психотерапевти. На тях принадлежи основната част на терапията, която се нарича отрицателна (прави се анализ на причините на душевното заболяване), докато на пастира се пада нейната позитивна част (създаване на нов план на духовен живот).
  3. За да извърши споменатите задължения, пастирът трябва да придобие психологическо образование, без което не е в състояние компетентно да отговори на потребностите на своята пастирска работа и специално на психотерапевтичното послание, което Всемогъщият Господ му е предначертал.

автор: Йован Корнаракис

превод: Маргарита Хаджипейкова