Автор: Протопрезвитер Томас Хопко
Първоизточник: http://www.orthodoxytoday.org
Когато разглеждаме разбирането на православната църква за призванието, можем да отбележим няколко несъмнени положения. Най-очевидни от тях са следните:
Всеки има призвание:
Бог създава всяко човешко същество по Свой образ и подобие за вечен живот. Няма грешки и злополуки. Както се казва: „Бог не създава боклуци”. Всички, или на Библейски език „мнозина”, са призвани. Но не всички са избрани. Някои са отхвърлени, не защото нямат призвание дадено от Бог, а защото отказват да го приемат.
Всеки има професия. И всички професии са „религиозни”. Това не означава, че всеки е призван да служи в църква като църковно лице, да бъде епископ, свещеник, дякон, монах, монахиня, псалмопевец или какъвто и да е църковен служител. Очевидно не всички са призвани към тези специфични духовни служби. Но всеки е призван да служи на Бог и на ближните си под кякаква форма на живот, която сам Бог желае. Тази “форма на живот” не е задължително работа или професия. Например, някои хора може да са призвани да страдат на тази земя и да носят последствията на падналото човечество по най-жестокия начин; да пострадат от болест, недоразвиване, недъг, да бъдат обект на нечии чужди грижи или презрение. Това е тяхното призвание и ако го приемат и изпълняват, те са особено благословени от Бог и обичани от Христос.
С една дума, за всеки от нас има божествен план и цел. Има “предопределение”, но не в смисъла на това Бог да програмира Своите създания и да ги принуждава да последват волята Му против желанието си. По-скоро Бог познава всеки човек още от преди създание мира и му предоставя единствен по рода си живот и конкретните условия в земния му живот, които буквално са най-добрите условия за всеки отделен човек – независимо колко неприемливи може да ни изглеждат на нас, ограничените и паднали създания. И Бог работи заедно с всеки от нас така че, като пострадаме за това което трябва на тази земя, да можем да наследим вечен живот в бъдещия век.
Всички имат едно и също призвание:
В определен смисъл, всеки човек има едно и също призвание – да бъде светец. Ние сме призвани да бъдем светии, да бъдем святи, както Бог е свят, да бъдем съвършени, както е съвършен и нашия небесен Отец (Рим. 1:7; 1 Кор. 1:2; 1 Петър 1:15; Мат. 5:48). Ние всички сме създадени, за да осъществим себе си като създания, направени по Божий образ и подобие за вечен живот. И ние можем да го направим, защото Бог не само ни е създал с тази възможност и действително с тази заповед; но и защото Той прави всичко по силата Си, за да ни гарантира изпълнението на това като изпрати Сина Си и Духа Си на света.
Тъй като Христос е прославен и Светият Дух се е излял върху всяка плът, няма оправдание за тези, които знаят и вярват в това и го изпитват в живота на Християнската Църква, да не бъдат светии. Всичко възможно е направено, за да се подсигури това. Няма нищо, което Бог да направи в повече. Всичко е дадено и изпълнено. Останалото зависи от нас. Каквото и да прави Бог с други хора на други места, някои неща са сигурни за християните и определено за нас – православните: ние можем да си сътрудничим с Бог. Ние можем да споделим Неговата святост. Ние можем да станем, както самите светци ни учат, всичко, което е Сам Бог чрез Неговото благо действие в живота ни. Ние можем да станем обичащи, мирни, радостни, добри, мъдри, верни, търпеливи, кротки, състрадателни, силни, чисти, свободни, самоопределящи… или можем да откажем да съдействуваме на Бог, никога да не открием истинската си същност и да загинем.
Всеки има своето уникално призвание:
Всички сме призвани да сме светии, но всеки е призван да го постигне по свой неповторим начин. Няма двама еднакви индивида. Всеки е различен. Всички са призвани да вземат участие в Божието същество и живот. Всички са призвани да обичат по начина, по който Той обича, да знаят, както Той знае, да служат, както Той служи, да живеят, както Той живее. Но всеки ще направи това по свой собствен характерен начин, според конкретните обстоятелства и средства, които Бог е предоставил.
Някои ще осветят живота си като се омъжат; други като останат неомъжени. Някои ще го направят като духовни лица, други като миряни. Някои ще станат монаси; повечето ще живеят в обикновения светски свят. Някои ще се трудят основно физически, други ще работят интелектуално. Някои ще бъдат хора на изкуството, научни работници, бизнесмени, професионалисти. Други може и да нямат определена работа или професия.
А някои може да са призвани единствено за да страдат, докато други, според термините на този свят, въобще да не страдат. Някои ще имат много изкушения, и ще носят тежък товар, заради греховете на света и личното им наследство от падналото, разрушеното и извратено човечество. А някои ще трябва да се борят с унищожителни спомени, фантазии и страсти, които на моменти изглеждат като непоносим товар. Докато други ще бъдат особено блогословени като получат извънредно очистена човечност, за която ще трябва специално да дадат отговор пред Бог. Тъй като, както Иисус ни учи “от всекиго, комуто много е дадено, много и ще се иска” (Лука 12:48). Но всеки човек ще трябва да освети собствения си живот. И всеки ще даде отговор за това, което е направил. В Божиите очи никой не е по-добър от останалите. Никой не стои по-високо или е по-достоен за похвала. Но всеки трябва да намери своя начин и да прослави Бог чрез него. В края на краищата само това има значение. Останалото са детайли.
Желанието да открием Божията воля е съществено:
Всичко, което трябва да направим за да открием Божията воля и да я изпълним, е да имаме истинско желание да виждаме, да чуваме, да разбираме и да се подчиняваме. Господ върши останалото. Когато хората видяли Иисус на земята и въпреки това не Го приели и не Му се подчинили с любов, Сам Господ обяснил причината, цитирайки пророк Исая. Той казва, че хората имат очи, но не виждат, имат уши, но не искат да чуят, имат сърца, но отказват да разберат и да бъдат спасени. (Исая 6:9-10; Мат. 13:13-14; Марк 8:18; Йн. 12:36-41).
За да открие човек призванието си трябва да има истинско желание да го направи. Звучи просто. Просто е. Но, да цитираме Господ още веднъж: “тесни са вратата…и малцина ги намират” (Мат. 7:14). Причината е, че се изисква смелост да позволим на Господ да говори или по-скоро да чуем Господ, когато Той говори, и да Го последваме. Това също така е и доста болезнено. Собствената ни воля трябва да си отиде. Егоцентричните ни желания трябва да бъдат отхвърлени. Представите ни за самите себе си трябва да бъдат изоставени. Личните ни планове и проекти трябва да бъдат изоставени. Действията ни на дневен ред трябва да бъдат захвърлени. Трябва да кажем на Господ: Говори, Господи, твоят раб е готов! Трябва да отговорим на Господ: Нека да ми бъде според Твоите думи! И наистина трябва да го мислим. Ако направим това, ще намерим пътя си. Но ако се борим с това и продължим да жадуваме нещата, които искаме, тогава ще бъдем отчаяни и нещастни. Ще осъзнаем, както се казва в една песен, че не можем да получим удовлетворение. Защото сърцето на човека е създадено за Бог – за истина, за любов, за самия живот, а не за просто „съществуване” – и то неизбежно е неудовлетворено, разочаровано, объркано, измъчено, ядосано, отегчено… докато не намери покой в Него.
Имаме нужда от помощ по пътя:
От съществено значение е да желаем Божията воля. Без това желание нищо не може да се случи. А с него – всичко. Един светец, пустинник, дори се осмели да каже, че ако човек би пожелал Божията воля без да се колебае от изгрев до залез слънце, накрая на деня ще бъде „по мярката на Бог”. Но за да пожелаем Божията воля имаме нужда от помощ. На първо място имаме нужда от помощ от Самия Бог. Това значи, че трябва да се молим и да участваме в тайнствата на Божията Църква. Иисус казва “Искайте, и ще ви се даде” (Мат. 7:7). А апостол Яков ни напомня, че ако не искаме правилно, няма да получим. “Нямате, защото не просите. Просите, а не получавате, защото зле просите – за да го разпилеете във вашите сладострастия” (Яков 4:2-3). За да открием призванието си в живота, трябва да молим Бог да ни го посочи и да ни води в него за Своя слава, а в края на краищата и в наш интерес.
В допълнение към пряката помощ от Бог, така да се каже, ние също имаме нужда от Неговата помощ, когато тя идва към нас чрез другите. Нуждаем се от напътствия от по-опитните от нас в Неговите пътища, особено помощта на нашия духовен отец. “Попитай баща си – и той ще ти обади, старците си – и те ще ти кажат. ” (Второзаконие 32:7). Светците на Църквата обичат да повтарят този ред от думите на Моисей. За да чуем Неговия глас, за да разпознаем Неговите желания за нас, да открием Неговата цел за живота ни, имаме нужда от помощта на тези, които са Го открили или по-точно казано, тези които са били открити от Него.
Ние получаваме тази помощ от живота в Църквата, на първо място чрез участието си в службите и тайнствата. Намираме я също и в Библията, и в житията и ученията на светиите. Откриваме я и в свещениците и учителите, които Бог ни дава. Бог обещава на тези, които търсят наставления никога да не останат без тях. Сам той ще се погрижи за това, както се казва: “когато ученикът е готов, Учителят ще се появи.” Без покорство на Божиите Слово и Дух по време на службите, тайнствата, писанието и светците на църквата, ние, които твърдим че сме християни, никога няма да открием призванието си в живота. Защото ще сме отхвърлили средствата, които Бог ни е дал, за да го открием.
Трябва да сме верни там, където се намираме:
Накрая, учат ни, че за да открием Божията воля за нас, трябва да сме Му верни там, където сме, верни на и в условията, в които Той ни е поставил. Едно от най-големите препятствия в откриването на нечие призвание в живота, което е ясен израз на нашето непокорство и своеволие, е желанието да сме на мястото на някой друг, да сме някъде другаде, да сме в друго време. Всички сме чували хората да казват, че само ако живееха на друго място, или в друго време, или с други хора…тогава биха могли да са святи. Или само ако бяха омъжени. Или, само ако не бяха омъжени. Ако това, ако онова! Трябва да разберем колко грешно е подобно отношение, колко побъркано и заблудено. Това е просто богохулство. Това напълно би могло да е хула против Светия Дух, за която Христос казва, че няма да бъде простена, защото с нея дръзваме да казваме на Бог, че Той е виновен за провалите в живота ни, защото ни е създал такива, каквито сме. (Мат. 12:31; Лука 12:10).
Господ ни е създал такива, каквито сме. Той ни е поставил там, където сме, дори когато самоволието ни е преместило другаде. Той ни е дал времето и мястото. Той ни е дал точно определената ни съдба. Трябва да стигнем до момента, в който не просто се предаваме на тези реалности, но започваме да ги обичаме, да ги благославяме, да благодарим на Господ за тях като за условията на нашето самоосъществяване като личности, като средствата за нашата святост и нашето спасение.
Основният знак, че желаем Божията воля в живота си, е да сме верни там, където се намираме. Борбата да “разцъфнем там, където сме посадени” както се казва, е начинът да съзрем Божието присъствие и сила в живота ни, да чуем гласа Му, да постигнем целите Му, да споделим Неговата святост. Иисус казва, че само тези, които са “верни в малкото” наследяват много и биват поставени над много. Тези, които не са верни в малките неща от живота и следователно не успяват да приемат и да използват това, което Бог им предоставя, накрая загубват и малкото, което имат, или както казва Иисус в евалгелието от Лука, малкото, което мислят, че имат, защото дори това „малко” може да съществува само в заблудените им представи (Мат. 25:14-30; Лука 19:11-27; Лука 8:18).
И така, в обобщение: ние трябва да се трудим, за да направим и най-малкото добро и да избягваме и най-малкия грях в най-малките, привидно най-незначителните детайли от живота. Трябва да приемем кои сме, къде сме, кога и как сме, и да се борим да осветим нашите реални жизнени условия по Божия милост; да устояваме на света, плътта и дявола и да придобиваме Божия Дух чрез Иисус в Църквата. Трябва да участваме в службите и тайнствата, да се храним от писанието и да подражаваме на светците. Трябва да търсим помощта на по-опитните от нас и да се вслушваме в техните мнения и съвети. И трябва да се обърнем към Бога и с чисти сърца да кажем: Да бъде волята Ти! И Той ще направи така, че да открием професията и призванието си в живота, и да се превърнем в светиите, които Той е пожелал да сме още от самото начало.”
