Автор:Д-р Дмитрий Авдеев
Източник: www.daavdeev.ru
Превод: Татяна Филева
Тежкото заболяване винаги е изпитание за човека. Това е, ако искате, изпит за цял живот. Спомням си случай, когато преподобният Серафим Саровски утешил един монах, който бил обзет от силно униние. „Ах, ако ти знаеше – казал старецът на монаха – каква радост, каква сладост очаква душата на праведния на небесата, ти би се решил във временния живот да понасяш всякакви скърби, гонения и клевета с благодарение. Ако дори самата ни килия (при това той посочил своята килия) беше пълна с червеи и ако тези червеи ядяха плътта ни през целия ни временен живот, ти би се съгласил на това най-охотно, само да не се лишиш от онази небесна радост, която Бог е приготвил за тези, които Го обичат”.
В Москва се планира провеждането на специален курс от психиатрични програми за работа с онкоболни. Специалисти от Държавния Научен център по социална и съдебна психиатрия „Владимир Сръбски” ще четат лекции за лекари-онколози. За това съобщи на ТАСС главният психиатър на Здравното министерство Зураб Кекелидзе.
По неговите думи програмата ще включва придобиване на умения и навици за психологическа работа. „Ако лекарят забележи, че раково болният пациент проявява признаци на депресия и безпокойство, или у него са се появили суицидни мисли и желания, то трябва да бие тревога и да предаде пациента в ръцете на психиатрите” – каза Кекелидзе. Огромна роля в лечението играе психологическата нагласа на пациента, смята специалистът.
В последно време зачестиха случаите на самоубийство сред раково болните. Миналата неделя 70-годишна московчанка се обеси в жилището си в центъра на Москва. Загиналата жена 13 години страдала от онкозаболяване. В началото на май в Истрински район на Московска област сложи край на живота си деканът на факултета по психология на Московския психолого-педагогически университет Михаил Кондратиев. В стаята му беше намерена предсмъртна бележка, „в която професорът моли да не обвиняват никого за неговата смърт и обяснява своята постъпка с умора от борбата със смъртоносната болест”, заявиха в Главното следствено управление на Следствения комитет в Московска област.
През март кардиологът от Научния център „Александър Бакулев”, 86-годишният хирург Едмунд-Михаил Люде, завърши живота си със самоубийство, като се хвърли през прозореца. Преди това в продължение на две денонощия той три пъти викал спешна помощ с оплаквания от силни болки. Медиците му оказали необходимата помощ у дома и му препоръчали да се обърне към лекуващия лекар в поликлиниката. Впоследствие при аутопсията бил установен „рак на горния дял на белия дроб, непридружен от болков синдром”.
Няколко подобни случая имаше и през февруари . Тогава главният нещатен специалист по палиативна помощ към департамента на здравеопазването в Москва Диана Невзорова заяви, че причина са самоубийствата на раково болни в Москва е липсата на социална подкрепа.
Проблема анализира в интервю за „Руска народна линия” лекарят-психиатър, психотерапевт, медицински психолог, кандидат на медицинските науки, директор на Института по проблемите на формирането на християнско отношение към психичните заболявания Дмитрий Авдеев:
Аз, разбира се, приветствам инициативата на главния психиатър на Здравното министерство Зураб Кекелидзе да въведе курс от лекции за онколози. Това е добро дело. Знанията няма да навредят. Но само медицински аспект ли има този проблем? Тежкото заболяване винаги е изпитание за човека. Това е, ако искате, изпит за цял живот. Спомням си случай, когато преподобният Серафим Саровски утешил един монах, който бил обзет от силно униние. „Ах, ако ти знаеше – казал старецът на монаха – каква радост, каква сладост очаква душата на праведния на небесата, ти би се решил във временния живот да понасяш всякакви скърби, гонения и клевета с благодарение. Ако дори самата ни килия (при това той посочил своята килия) беше пълна с червеи и ако тези червеи ядяха плътта ни през целия ни временен живот, ти би се съгласил на това най-охотно, само да не се лишиш от онази небесна радост, която Бог е приготвил за тези, които Го обичат”.
Вярата в Господа помага на хората да преживеят и тежката болест, и скръбта, и загубата. В Бога няма смърт. В Бога всички са живи. Тези думи повтарям на прием на всеки човек, който е почувствал „диханието” на смъртта. Говорейки за тежко болните хора, няма как да не засегнем темата за смъртта. За смъртта предпочитат да мълчат. Тук науката е безсилна. Тежкоболните постоянно биват окуражавани: „Всичко ще бъде наред”, „Всичко ще бъде нормално”. И човекът нерядко умира в тази лъжа. Умира, без да се е подготвил, без покаяние. Неведнъж ми се е случвало да виждам смъртта на невярващи хора. Добре помня един човек. На лицето му беше изписан ужас и смущение, целият беше в страшна тревога. Нямам думи, с които да опиша този вледеняващ душата страх, в който пребиваваше. Дори самата мисъл за смъртта поражда отчаяние и униние у атеиста. За православния човек помненето на смъртния час е едно от основните дела в живота. Още от младини християнинът проси от Господа безболестна, мирна, непосрамваща кончина и добър отговор на страшния съд. Когато четеш за кончината на праведниците и светиите, душата се изпълва не със скръб, а с умиление и утешение…
В продължение на три години работех в рехабилитационното отделение на кардиологичната клиника, занимавах се с психологическа рехабилитация на болни след инфаркт на миокарда. Хората, идващи на прием, а това бяха главно мъже в трудоспособна възраст, не можеха да си намерят място. Настроението им беше толкова потиснато, че в очите им често се появяваха сълзи. Други недоумяваха, чувстваха се объркани и не вярваха в случилото се с тях. Възраст 50-55 години, множество планове, проекти. И изведнъж: такава тежка болест, инфаркт…
Данните от изследванията сочат, че дори след 6-12 месеца след получаването на инфаркт у 90 % от пациентите се наблюдава депресия. Причините за нейната устойчивост, както показват наблюденията, са свързани със загубата на смисъла на живота, с краха на надеждите.
По обясними причини, уви, за духовността, за Бога, за вярата в болниците или изобщо не се говори, или се говори съвсем бегло, повърхностно. Радостно е, че в наши дни все по-често започнаха да се появяват болнични храмове, параклиси, молитвени стаи. Някой, неочаквано оказал се на болничното легло, за пръв път се е замислил за своята душа, за вечността, за покаянието. „Защо? За какво?”. Тези мисли ги стискат за гърлото, не дават покой на душата нито за миг. Най-страшната последица от депресията се оказва самоубийството. За съжаление, анализът на причините за суицидното поведение греши с едностранчивост. Огромният и решаващ комплекс от причини, довели човека до самоубийство, винаги се оказва в сянка. Психиатрията и суицидологията не говорят за греха, за греховните страсти, за разрушителния бездуховен начин на живот на много наши съвременници.
В какво се състои причината за самоубийствата? Известният професор-суицидолог А. Г. Амбрумова в своите изследвания показва, че самоубийството не може да се разглежда като пряко следствие от психичната патология, включително и от депресивния регистър. Според нейното определение „самоубийството е следствие от социално-психологическата дезадаптация на личността в условията на преживяван и неразрешен микросоциален конфликт”. В този смисъл самоубийството е душевна криза. То е духовен проблем.
Китайците имат йероглиф, който означава едновременно и опасност, и възможност. Така е и с тежката болест. И с онкологията, в частност. Много мои колеги, православни лекари, са убедени, че увеличаването на раковите заболявания в наши дни – това е Божият призив към покаяние, към промяна на живота. И ние сме свидетели на огромен брой факти, когато, по Божия милост, болестта е отстъпвала. Да не забравяме това.
