Автор: протопр. Николаос Лудовикос
Превод: Константин Константинов
Днес живеем в епоха, в която хората усещат липсата на святост, само че не разбират какво е това нещо, което им липсва. Наскоро чух песен, която бях слушал преди много години, на рок група, която се казва „Ван дер Граф Дженерейтър“, слушах ги много, когато бях млад. Попаднах на тази песен отново след десетилетия. Там Питър Хамил пее: „Излязох на улицата и търсех нещо чисто, прекрасно, изключително и т.н. и накрая видях стена пред себе си и разбрах, че съм затворен”. „И съм затворен в голям храм, в който се кланят на Егото”. И вътре светостта и чистотата напълно изчезват. Това е странно, защото не знаем какво точно търсим.
Търсим нещо, което да ни възстанови в пълнотата на нашето аз, в пълнотата на нашата истина и да ни даде усещането, че сме абсолютни и вечни. И тук точно започва проблемът, който характеризира съвременния човек. Но днес противоречието е по-голямо. Кое противоречие? Между нашата ограниченост, на която сме почти напълно посветени, и нуждата от абсолютното, от което също имаме абсолютна нужда, но което искаме да въведем в относителността. И това създава проблема. Ще го обясня малко повече. Всички искаме любовта ни да бъде абсолютна в смисъл да не прекъсва. Искаме логиката ни да бъде ясна, да не се прекъсва от абсурдното. Искаме свободата ни също да е абсолютна, да не сме обвързани, да не сме обвързани едновременно с робство и несвобода. Искаме знанието да бъде абсолютно, дотам, че да се чудиш как човек търси абсолютно знание, бидейки той самият абсолютно относителен. Искаме животът да е абсолютен, отвъд ограниченията, без граници, без смърт, докато сме абсолютно тленни. И човек се пита: кой вложи в нас това влечение към абсолютното? В същото време сме тленни и измъчени и е ужасно, че искаме да пренесем абсолютното в тази тленност. Тоест да дадем на нашата ограничена природа чертите на нетварното, като същевременно оставим нетварното отвън. Искаме свойствата на абсолютното да бъдат пренесени върху тварното, върху тази наука, върху тази измъчена демокрация, върху тази измъчена икономика, която вече не издържа, върху тези измъчени връзки, които вече се рушат отвсякъде, и резултатът се нарича човекоядство. Търсим абсолютното един от друг. Това е драмата днес. Търсим абсолютна свобода от някой, който сам не е вътрешно свободен. Търсим абсолютно знание от хора, чието знание е напълно относително и те би трябвало да знаят това. Търсим абсолютна мъдрост от хора, които имат относителни преживявания, защото преживяването, което имаме за света на съществата, винаги е относително. И търсим абсолютна любов от някого, който е много ранен и много отбранителен, както са почти всички хора днес. И следователно не може да ни даде абсолютната любов, която търсим.
По същия начин търсим святост, търсим тази абсолютна свобода от даденостите на природа, която ни ограничава, но не я търсим извън тази природа, извън този свят. Търсим я във всички тези неща и това води до трагична ситуация, при която изискваме светостта като пълнота на живот, като пълнота на мъдрост, като пълнота на доброта и вечност, но от науката. Навън има хора, които ще ви кажат: „Вижте, след няколко години науката ще ни направи безсмъртни” и те сериозно вярват в това. И не разбират, че за да се случи това, цялата вселена, такава, каквато е, трябва да бъде премахната. Защото принципът на ентропията съществува във всички същества, във всяка затворена система, безпорядъкът непрекъснато се увеличава и в някакъв момент системата ще се разпадне.
И да речем, че постигнем по научен път удължаване на живота, тогава какво точно съдържание ще дадем на живота си? Следователно въпросът отново възниква: дали истината е вътрешна и в нас има следи от друга наистина абсолютна реалност, която е извън нас, или истината е извън нас? Ако е така, тогава може само да участваме в абсолюта и светостта и това не е нещо, което можем да произведем. Ако можехме да го произведем, вече щяхме да сме го произвели и щяхме да знаем как се произвежда. Както знаем да произвеждаме зехтин, вино, щяхме да произвеждаме съвършена любов, съвършена свобода. Но виждаме, че всички тези неща рухват и непрекъснато тичаме, за да достигнем нещо, което никога няма да имаме.
И ако искаме да направим още една стъпка, ще кажем, че всичко това е и криза на доверието. Така че днес кризата на нашата епоха, освен всичко друго, е и криза на доверието, вече не вярваме на никого. Имаме огромна нужда да се доверим, и въпреки това вече не можем да се доверим Защото се страхуваме от човекоядството, страхуваме се, че другият има огромни изисквания. Ако човек има усещане за Бога и за личното си несъвършенство и има връзка на покаяние с Бога и с хората, той е човеколюбив, няма големи изисквания. Той е някой, на когото можеш да се довериш. Ако човек няма такъв хоризонт, изискванията му към нас са абсолютни и тъй като хората днес обикновено нямат хоризонт, те имат абсолютни изисквания един спрямо друг и затова има криза.
Вече не можем да се доверим. На какво да се доверим? На нашия нарцисизъм? На другия? На своята пълнота? Другият ще ни прекара през месомелачката, ще ни отхвърли, ще ни малтретира, защото иска всичко от нас, а не от себе си. Ние не изискваме от себе си, а обикновено изискваме абсолютното от другите. Всички знаем, че да изискваме от себе си би ни унищожило. Ако някой има абсолютни изисквания към себе си, скоро ще се разпадне психофизически, и физически, и психологически. Да, но не съжаляваш другия и имаш абсолютни изисквания от него. Ние, които срещаме хора, виждаме това ежедневно, двойки се разпадат, връзки се унищожават, защото имат абсолютни изисквания един спрямо друг. И днес абсолютното има много форми, може да има философска форма, но е свързано с изискване, от което аз привидно се нуждая — трябва да направиш това и това. Може да не е настояване за абсолютна любов, но примерно трябва да направиш онова конкретно нещо, което на мен ми дава усещане за сигурност, радост и т.н.
И виждаме подрастващите как растат и имат абсолютни изисквания, както един спрямо друг, така и спрямо родителите си и спрямо всички. И хората, влагайки надеждата си в нещо, което надхвърля прякото преживяване, стават все по-абсолютни и търсят пълнотата на живота, което обобщено наричаме святост, един от друг. И тук точно идва голямата драма, защото, както ви казах, ние злоупотребяваме един с друг по този начин и създаваме измъчени и нещастни хора около себе си.
Така, ако следваме примера на светците на Църквата, ще видим, че всички ние придобиваме тези абсолютни характеристики по благодат. Христос идва, за да донесе Божията абсолютост в земните дела, абсолютната любов, и ние придобиваме възможност да имаме връзка с Някой, Който е Източникът на всички тези свойства, и това е истинската святост. Светостта е човекът да гледа към Бога. Светостта е човекът да се доверява на Бога, за да не изпитва криза на доверие и да не причинява криза на доверие у другите. Светостта е човек да успее да обича всички и да си играе със света, както Бог си играе, тоест да има Божия хумор, Божията смиреност и огромното търпение, което Бог има, за да израснем и постепенно да достигнем зрялостта да Го виждаме Такъв, Какъвто е, и нещата от света такива, каквито са, и да кръщаваме нашата малка истина в тази велика истина на всички същества. И по този начин се произвежда нещо, което условно нарекохме — защото не знаехме как да го наречем по друг начин — Царство Божие. В Църквата сме носители на дарби, дарбата на всеки от нас обединява всички дарби. Всеки става притегателен полюс и полюс на единство за всички останали същества и създава огромна основа на доверие, защото самият той се доверява на Бога, Който създава тази основа на доверие. Бих могъл да кажа по съвременен начин, че светостта е именно създаването на доверие, ако ми позволите. Светецът е единственият верен. Когато отивахме при великите светци, които моето поколение познаваше, си спомням, че това, което изпитвах, беше едно огромно чувство на доверие, предавах себе си в ръцете на светеца, защото той самият бе предал себе си в ръцете на Бога и бе безвреден, бе благотворен. Той постепенно придобиваше свойствата на Този, на Когото се доверяваше. Така става винаги. Придобиваме свойствата на тези, на които посвещаваме себе си. Посвещаваме себе си на нещо и постепенно заприличваме на това нещо. И така, светецът е придобил тези свойства и е създал доверие или общност, човешка общност и нетленни връзки, неразрушими връзки, вечни връзки. Светецът създава лична връзка с всеки от нас. Всеки, който срещаше свети Порфирий, имаше усещането, че е създал изключителна връзка с него, и тази връзка беше наистина изключителна и упокояваше човека сред неговото несъвършенство. И по този начин ние разбираме какво е Църквата. Църквата е мястото на доверието, където хората се доверяват на Бога и стават достойни за доверие един към друг и тласкат другите да се предават един на друг. Единият предава себе си на Бога, а другите се предават на него, а той предава себе си на другите. Това взаимно предаване реално е участие в живота на Бога, то е най-великото и най-святото нещо, до което човечеството е достигнало, и ако човек загуби това, единственото, което ще спечели, е… как се казва… биологическо надграждане, чрез последния модел на очила за виртуална реалност, които ще сложи, и чрез ChatGPT. Новите „готови отговори“ за човечеството. Онзи ден пишех един доклад за несъзнаваното у Платон, и за забавление въведох „несъзнаваното у Платон” в ChatGPT, и получих отговор, че няма такова понятие у Платон, но аз съм сигурен, че има, и дори направих цялостно изследване.
И все пак, тези „готови отговори” са начинът, по който мнозина от нас ще действат. Мнозина ще ползват ChatGPT и ще научат всичко, което можете да си представите. Но човек прави това, което машината не може да направи, търси, синтезира по напълно нов и невъобразим начин. Машината комбинира данните, които познава. Защото човекът е образ на абсолютното, а това означава, че има изходи към реалност, която е извън този свят.
Цялото творение е място на чудо. Място на чудо и благодатта на Бога действа пряко върху телата ни, върху душите ни, и създава огромни промени, преструктурирайки всичко тленно.
Светостта е преоткриването на доверието, на автентичното доверие в Бога и в хората, да стане човекът място, където се съсредоточава доверието между Бога и нас самите, така че да се създаде общност, в която всички имаме това, което другите имат. Това прави доверието: каквото имам аз, имате го и вие, каквото имате вие, имам го и аз, там всеки от нас става универсален, така че винаги да се създава усещането, че сме безгранични и вечни, каквито наистина сме. Ние никога реално не умираме, „We never really die” както се казва в един филм. Разбира се, това е нещо, което човек трябва да открие, и то е дълбоко в нас като желание, като желание да станем, да се идентифицираме с абсолютното по този начин, да общуваме с абсолютното и всичко в живота ни да стане образи на това абсолютно.
„Не се тревожете за утре” — ето една антидепресивна терапия. Наистина, свършено е, вие сте във вечността, ви казва Христос. Това „не се грижете за утре” е страхотен израз, който означава, че настоящето, и имам предвид, връзката, която имате в този момент с Него, е пълнота. Той ви е извел извън пространство-времето. Вие сте в пространство-времето, но този настоящ момент е пълнотата. Утре всичко ще бъде друга форма на пълнота. Това са шокиращи неща, Божиите предложения към нас.
И продължава по-нататък и казва: „Искате ли да бъдете още по-щастливи? Помислете: детето ви идва и иска от вас риба, ще му дадете ли змия? Никога… Детето ви идва и иска яйце, ще му дадете ли камък?”. Това наистина е връзка на абсолютното доверие. „Каквото и да поискате от Мен, това е повод Аз да ви дам още повече”. Той има предвид, че вие искате яйце, а Той ви дава цял курник с яйца. Това има предвид тук, не иска да го каже така, изразява се много смирено. Вие искате риба, а Той ви дава море от риба. Вие искате спасение, а Той ви дава… море от дарби, защото същността на връзката с Бога е изобилието, Той има изобилие от любов. Той вижда нашето сричане и пълзене като огромно постижение и умножава нашата скромна молба, когато тя е искрена молба на искрено дете.
Той ви гледа и ви казва: „Не се тревожете”, за да Го погледнете и вие с разумен поглед, с погледа на абсолютно безгрижния, с погледа на вечно същество. Само вечните същества са безгрижни. Вие Го гледате с погледа на вечното същество и казвате: „Дай ми малко рибка!”. И Той ви казва: „Вземи морето”. „Дай ми яйце!” „Вземи всички яйца на земята”. Понеже ги използвате за другите, защото сега сте зрели и не ги вземате за себе си. Вземаш ги и ги използваш като вечен човек. От какво се страхува вечният? От нищо, щом е вечен. Мислите ли, че ще трупа богатство след това? Човек живее по онзи принцип, който виждам често у отците, особено у св. Дионисий Ареопагит. Колкото повече споделяш, толкова повече участваш. Докато в тесния психологически смисъл би трябвало да е обратното, споделяш и свършва. Колкото повече споделяш, толкова повече участваш, Той ти дава от огромните запаси на абсолютното, които притежава, абсолютна любов, мъдрост и т.н. Той ти дава от това и ти споделяш и наистина ставаш канал, през който Бог преминава през целия свят. Така беше със светците, които познавахме, така беше със (старците) Паисий, Порфирий, Яков, тези, които моето поколение познаваше, те ни направиха вярващи. И ние мислехме, разбира се, като всички, че имаме цялата мъдрост в главите си, но ако я имахме, човечеството нямаше днес отново да е на прага на унищожението, треперим във всеки момент, че вселената ще се разпадне. Ако икономическото и социалното положение и нравите не бяха толкова диви и нашата история не беше толкова ужасяваща, щяхме да намерим много решения и всичките ни проблеми щяха да бъдат решени, но виждате, че не сме намерили тези решения, а най-лошото е, че когато някой опита да наложи тези решения, се създава още по-голям, по-лош репресивен режим. Но днес няма причина да се създава такъв суров режим. Днес, според мен, имаме кадифен тоталитаризъм, живеем в епохата, в която сами се движим към него. Сега имам готова книга по темата, за третия тоталитаризъм, за кадифения тоталитаризъм, нарича се „Технопитекът и истината”. Първият тоталитаризъм бе тоталитаризмът, описан от Карл Попър, философът, тоест ограничението, което в името на колектива смазва и ограничава индивида. Вторият е описан от Олдъс Хъксли, особено в „Прекрасният нов свят”, където реално се потиска част от душата, емоциите, желанието. Третият тоталитаризъм е кадифеният, както го наричам, който казва „да” на предходните два, „да” на индивида, „да” на желанията, „да” на всичко, и е ужасно, че по този начин, с този вид свобода, която обаче няма мъдрост и вътрешно известие отникъде другаде, човек буквално се предава на такива ужасни страсти, които го държат в плен, без след това да е нужен никакъв надзор, нито ГУЛАГ, нито нищо. В ГУЛАГ ще влизат тези, които казват това, което аз казвам, тези, които се опитват, като Сократ, да жилят, да хапят. Сократ казва: „Аз съм конска муха и хапя”. И накрая какво стана? Дадоха му отрова и той я изпи.
Светостта е абсолютно необходима, тя е чудесно нещо, образът на тази вечна връзка с вечното доверие и вечното общение. Светците са единствените катализатори на общение. Това е абсолютното доверие, абсолютното усещане за Бога и вечността, човекът става безвреден и щастлив и се създава общност и ние наистина се учим. Скоро това няма да бъде възможно, защото вчера срещнах един преподавател, който създава такива неща в чужбина, имахме хубав разговор в Zoom, и той ми каза: „Когато сложиш тези очила за виртуална реалност, ще създадеш, чрез обновена версия на ChatGPT, човешки тип, какъвто искаш, например чудесна жена. Ще я виждаш пред себе си, тя ще има психологически, физически и духовни черти. Ще я създадеш такава, каквато я искаш. Ще въведеш своите изисквания и тя ще се появи пред теб. Ще ти казва едно, ще ти казва друго, ще бъде идеална”.
Това ще бъде абсолютно затваряне. Ще носиш тези очила всеки ден по 5-6 часа и ще си добре, няма се караш с никого, ще оставиш всеки на неговата лудост. Това е шизофрения, това е абсолютна психоза.
Това са непознати води. Но зад всичко това стои цялата история на западния субективизъм и феноменология. Да, и ще се създаде чудесен свят, ще имаме всичко и няма да имаме нищо едновременно, това е ужасното. Както се казва: „Нямаме нищо, а всичко притежаваме“, всичко ще притежаваме и нищо няма да имаме, т.е. противоположното на това, което казва апостолът. И си представям, че след това човечеството ще свърши, както казва Елиът, не с трясък, а със стон. Ще имаш всичко и няма да имаш нищо истинско…
