Автор: архим. Захария Захару
Превод: Константин Константинов
В писанията на свети Силуан и стареца Софроний често се прави разлика между аскетичното смирение и божественото неописуемо смирение, както го познават онези, които са видели Господа. Първото е плод на вярата и на благочествите дела на човека, докато второто е дар на Светия Дух, който действа в душата на вярващия, когато той се удостои да види светлината и славата на лицето на Господ Иисус. Само първото не е достатъчно за пълнотата на спасението. Второто води до съвършено уподобяване на непорочния и пречист Агнец Божий, Христос.
Аскетичното смирение се изразява в болезнената борба, която човек води с цел а) да се освободи от духа на гордостта, който умъртвява душата и б) да съобрази своето разсъждение с волята и животворящия Божи Дух. Всички добродетели, през които той минава, каквито са постът, въздържанието, бдението, безмълвието, покаянието, себеукоряването, приемането на Божия Промисъл и други, имат за цел смирението и черпят от него своята сила [1]. Човекът достига най-висшата точка на аскетичното смирение, когато придобие съзнание, че е по-лош от всички [2]. В това състояние става годен да бъде ученик на Господа, Който каза: „вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си“ (Мат. 11:29). Ако човекът прояви търпение в аскезата на това ученичество, утвърждава св. Силуан, той се удостоява да познае и божественото смирение на Христос в Светия Дух. Това смирение представлява състояние на Ангелите и на светиите [3].
Различаването на двата вида смирение срещаме и при преп. Доротей Газки. В словото си „За смиреномъдрието“ той определя като първо смирение онова, при което човекът разглежда брата си като по-разумен и по-добър от него във всичко, докато себе си по-лош от всички. А като второ смирение определя „приписването на постиженията на Бога“[4]. След това обяснява как първото смирение е пътят към втрото, което е голямо и божествено: „А това смирение е божествено и умонепостижимо“ [5].
По същия начин св. Йоан Лествичник говори за два вида смирение. Първото, казва св. Йоан, е това на покайващите се, които още не са победили греха. Това смирение е мрачно. Второто е смирението на съвършените [6]. И преп. Исаак Сириец казва, че смирението на светците е „тайнствена сила, която приемат съвършените светци след свършека на живота си“ [7].
От посочените текстове виждаме, че и преди е съществувало различаване между двата вида смирение в живота и учението на Църквата. Но в учението на свети Силуан и ученика му стареца Софроний констатираме и нови основни елементи, които определят по-ясно смирението на съвършените.
Св. Силуан, както отбелязва ученикът му, се удостоил да види живия Христос в началото на монашеския си живот [8], основавайки се на този голям и рядък опит, и той свидетелства, че божественото смирение по Христос е плод на боговидение. То предава на човека като състояние момента на виждането на живия Христос чрез Светия Дух. Самият светец отбелязва: „Когато душата види Господа, колко е кротък и смирен, тогава и тя се смирява докрай“. Това „умонепостижимо смирение на Христос“, както той го нарича, след неговото вкусване при явяването на Христос, се оказва единственият копнеж на цялото същество и вече не е възможно човек да го забрави [9].
В писанията си св. Силуан подчертава многократно, че „особеното смирение на Христос“ има само позналият Господа в Светия Дух. Той има друго познание и друг вкус на божествен покой. В този случай познанието на Господа в Светия Дух означава състоянието на боговидението. Както той самият свидетелства със воята простота, само когато видял Господа узнал, че съществува Светият Дух (Пак там, стр. 409). Толкова го удивило смирението на Христос в момента на видението, че нарича и Светия Дух „смирен Свети Дух“ [10]. С този опит прошението на молитвата, което събира цялото битие на човека, става „Господи, дай ми Твоето свято смирение, за да се всели в мен Твоята божествена любов“. Жаждата за това смирение кара човека да „се провиква с голям вик“ към Бога „ден и нощ“ [11].
Когато е налице смирението на Христос, Божият Дух свидетелства в душата за нейното спасение [12]. Това смирение се оказва изключителния Божия дар, който превъзхожда несравнимо всички други дарове. Този дар винаги е съединен с любовта към враговете и молитвата за целия свят („Божията любов е огнена. Благодарение на нея светците претърпели всякакви скърби и приели сили за чудотворство: изцелявали болни, възкресявали мъртви, вървели по вода, издигали се във въздуха по време на молитва, чрез молитва сваляли дъжд от небето; аз не бих желал да науча само смирението и любовта на Христос, за да не уязвя някого, а да се моля за всички като за себе си“[13].
Светецът се научил на божественото смирение непосредствено от Господ не само при явяването на Христос, но и когато в сърцето му прозвучали думите на Господа „дръж ума си в ада и не се отчайвай“. Тогава разбрал, че смирението е пътят на Господа [14]. Изследването на този път е дело на живота и се нарича велика наука [15]. Неговото изучаване дава знанието на „великата и неизказана тайна на святото смирение по Христос“ [16]. С него се побеждават напълно враговете [17], прогонва се унинието [18] и се придобива огънят на благодатта на Светия Дух [19]. С други думи, който постави себе си в пътя на Господа, познава Светия Дух. Научава от Него смирението и става подобен с Учителя Си Иисус Христос, Сина Божи [20].
Според свети Силуан дарът на смирението е най-завидният дар. Той повече от всичко радва Господа и поради него Дева Мария стана Божия Майка и бива прославяна на небето и земята повече от всички [21]. След падението на човека смирението стана одеждата, която не посрамя, а прославя, небесната дреха за онези, които са го познали чрез Светия Дух [22].
Чрез смирението става възможно изпълняването на Господните заповеди. Душата придобива щедра благодат и сила, за да издържи божественото видение. Така тя научава, че божественото смирение е не само плод на боговидение, но и сила, за да може да го понесе [23]. Когато умът на човека се намира в титанската битка с ума на врага „на небесата“ (Ефес. 6:12), смирението унищожава демоните [24]. В смирението по Христос влизат любовта, мирът, кротостта и въобще всички добродетели [25].
Това смирение от виждането на Божието лице поучава пряко душата, очиства ума, услажда сърцето и го упокоява в Христос, докато вкусването му вдъхновява ненаситен и непрестанен устрем към Бога [26]. Смирението на Христос и любовта към враговете правят човека жилище на Бога [27].
Свети Силуан, като светец на нашия век, постоянно подчертава смирението и чрез молитви и химни изтъква неговите дарове [28], за да неутрализира навярно самохвалния дух, който все повече помрачава хората в нашата епоха.
Старецът Софроний, бидейки житиеписец и тълкувател на аскетичния опит на свети Силуан, продължава учението му за двата вида смирение в същата перспектива. Обяснявайки богословски опита на светеца, той повтаря, че божественото смирение е духовен дар, който произтича от боговидението. На въпроса, който отправя към св. Силуан малко преди сетния му дъх, дали иска да умре, той отговорил: „Още не съм се смирил“. Старецът беше убеден, че в този отговор светецът имал предвид неописуемото „божествено“ смирение на Христос, което узнал в часа на боговидението и никога не можел да забрави. Той добавя още, че това смирение е съпроводено от пълнотата на благодатта на Светия Дух, която съединява неизказано душата с Бога в ненаситен устрем на божествена любов. Това състояние е много интензивно, трае много кратко време и е непоносимо за душата и тялото [29].
Очистеното сърце на човека става жилище на Отца и Сина и Светия Дух. Тогава той вижда едновременно „недостъпността на Божията святост и безмерността на Неговото смирение“. Това тайнствено виждане реално е предвкусване на Царството Божие, в което се преплитат „неописуемото величие с неизреченото смирение и неизказаната красота“[30].
Като стъпва върху опита от боговидението и дара на неговото състояние, старецът твърди, че божественото смирение е категория на Божията любов и определя, че Самият Бог е това смирение [31]. Сред имената, които отдаваме на Бога, винаги съобразно с явяването на Неговите енергии, е смирението, защото то е съвършенството на Неговата любов [32]. Като Бог, той го описва с термини, които подхождат само на Божеството; то е „умонепостижимо и абсолютно“, несравнимо и „неописуемо“, така че предизвиква удивление и изненада [33].
Следвайки учението на свети Силуан, че смирението е светлина, чрез която Бог-Светлината се открива [34], той казва, че божественото смирение открива безвремевата вечност. С други думи, смирението открива начина на съществуване на Самия Бог, както Той бил явен в идването в плът и любовта „докрай“ на Своя Син [35]. Той обяснява, че Христовото смирение е категория на Божията любов. Тази смирена любов се открива на творението, березервно се понизява в служение на света и дори приема рани от своите създания. Това смирение никога не „отпада“, а се оказва сила, която побеждава всичко [36]. Това е пътят на Господа, явен чрез „безумството“ и кеносиса на Кръста, но и чрез мъдростта и силата на последвалото въздигане (Вж. 1 Кор. 1:18 и Филип. 2:5-11).
В този път Господ върви „надолу“, за да даде живота Си на тези, които копнеят да се уподобят на Него. Човекът, който влиза в този път, изпълнява закона на Христос, който гласи, че „всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“ (Лук. 14:11), и потвърждава обещанието, че Бог „се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“ (Притч. Сол. 3:34). Този, който се удостои да види смирената любов на Христос, се вдъхновява да върви надолу, по подражание на Христос копнее да смали себе си, за да се възвеличи Христос в него [37]. По тази причина, тъй като пътят надолу, като път Господен, е съпроводен от благодатта на Светия Дух, страданията на отчаянието и кеносиса, които човекът претърпява „от съзнание за Бога“, се обръщат в неописуемо Христово смирение [38].
За божественото смирение, знакът на Христовата любов, както се явило в Личността на въплътилото се Слово, са характерни готовността и откриването на човека да приеме и да носи в себе си всички хора, врагове и приятели. С други думи, това смирение е неописуемо, защото представлява естествено свойство на истинната ипостас на Божия Син [39].
В акта на живота смирението е единственият път, който води до победа над стария човек [40]. Сатанинската гордост вкаменява и скрива от човека „дълбокото сърце“, което е мястото на духовната молитва, и винаги създава безизходици [41]. Обратно, смирението е съпроводено от радост, умиление и светлина, които унищожават лукавите помисли и очистват ума и сърцето. Тогава Божията благодат поради болката от съкрушението намира „дълбокото сърце“ и обитава в него [42].
Чрез себеукоряването и постоянно помнене на Христовото име човекът придобива аскетично смирение и се научава да живее „ранен“ в дълбините на сърцето си. Започва да разбира смирението на Христос и „чувства себе си по-долу от всяко творение“. Това смирение, което е свято и безстрастно, извисява по необясним начин неговия служител над всичко тварно [43]. Когато прояви търпение в тази аскеза, човек се удостоява и с благодатното смирение, което е Христово състояние. Аскетичното смирение култивира човека, „докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви“ (2 Петр. 1:19). Това означава духовното възраждане на човека, възхождането му в по-горното равнище на живота – онтологичното равнище [44].
Това отваряне на „дълбокото сърце“ означава разбиване на обръча на индивида и приемане на Божия призив от човека. То явява човека като ипостас по образ на Христос, с всеобхватна любов, която обгръща цялото Божие битие и цялото битие на човека [45]. То означава също така намиране на „скрития човек на сърцето в нетленната красота на кроткия и тих дух, което е драгоценно пред Бога“(1 Петр. 3:4). В това се състои и началото на осъществяването на ипостасното начало в битието на човека [46].
Както св. Силуан виждал божественото смирение като прославената одежда на Рая, така и старецът прозираше в смирението на спасените най-превъзходното боговидение. В Рая смирените и най-малките ще изпитват радост и ликуване, виждайки себе си малки и другите по-прославени от тях [47]. Божественото смирение уподобява по съвършен начин човека на Бога, Който дава „всичко Свое“ на неправедния и „се радва“ на покаянието на грешника (Лук. 15:31-32).
Божиите дарове са неописуеми. Единственият начин човекът да пребъдва в Христовото смирение е чрез съработничеството между Божията сила и неговата собствена благодарност, с която приема живот от Бога [48]. На това място учението на стареца напомня словото на свети Максим Изповедник, че смиреномъдрието е съзнанието на човека, че има „заето битие“ от Бога [49]. Човекът приближава съвършенството на божественото смирение, когато неговото състояние е напълно прозрачно за действието на Бога [50]. Това състояние на благодатно смирение, съединено с Христова любов към враговете, е последният и най-достоверният критерий за истината в Църквата [51].
Божественото смирение по Христос е пътят, който Бог е избрал със Своята мъдрост, за да спаси падналия човек. Без да нарушава самовластието на човека, Той е посочил превъзходния път на Своето смирение. Чрез него човекът може да привлече Бога от висините, да схване дълбочината и да почувства ширината на Неговата смирена любов. Така може да се възпълни като ипостас с богочовешка пълнота.
Бележки:
[1]Архим. Софроний, Свети Силуан Атонски, стр. 595. и св. Исаак Сириец отбелязва, че наградата от Бога „не се дава съгласно труда, а съгласно смирението“. Слово 37, Атина 1895, стр. 60 (на гръцки език).
[2]Архим. Софроний, Свети Силуан Атонски, стр. 384.
[3]Св. Силуан Атонски, стр. 359.
[4]Поучение 2, PG 88, 1645C.
[5]Поучение 2, PG 88, 777BC.
[6]Лествица 5, PG 88, 777BC.
[7]Слово 20, Атина, 1985 г, стр. 79 (на гръцки език).
[8]Вж. Свети Силуан Атонски, стр. 30.
[9]Пак там, стр. 354 и стр. 358-359.
[10]Пак там, стр. 415.
[11]Пак там, стр. 360.
[12]Пак там, стр. 371.
[13]Пак там, стр. 444.
[14]Пак там, sтр. 384-385.
[15]Пак там, стр. 547.
[16]Пак там, стр. 391.
[17]Пак там, стр. 383.
[18]Пак там, стр. 395, 388, 574.
[19]Пак там, стр. 388.
[20]Пак там, стр. 515.
[21]Пак там, стр. 396.
[22]Пак там, стр. 478.
[23]Пак там, стр. 546.
[24]Св. Силуан Атонски, стр. 556.
[25]Пак там, стр. 546.
[26]Пак там, стр. 554, 541.
[27]Пак там, стр. 561.
[28]Пак там, стр. 359, 541, 387, 392.
[29]Архим. Софроний, Ще видим Бога както си е, стр. 217-218.
[30]Архим. Софроний, За молитвата, стр. 36.
[31]Ще видим Бога…, стр. 35,45; За молитвата, стр. 53: „Смирението е белег на Божията любов“.
[32]Ще видим Бога…, стр. 218.
[33]Пак там, стр. 45, 48, 209, 218.
[34] Св. Силуан Атонски, стр. 385.
[35]Ще видим Бога…, стр. 218.
[36]За молитвата, стр. 23.
[37]За молитва, стр. 36. Срв. Лук. 14:11, 1 Петр. 5:5, Мат. 23:12, Филип. 1:20.
[38]Ще видим Бога…, стр. 209 и 216.
[39]„Категория на божествената любов“, За молитвата, стр. 53-54 и 195-196 стр. Срв. Ще видим Бога…, стр. 45.
[40]Архим. Софроний, За молитвата, стр. 132.
[41]Пак там, стр 19 и 174.
[42]Св. Силуан Атонски, стр. 574 и 548.
[43]За молитвата, стр. 75.
[44] За молитвата, стр. 195-196.
[45] Archim. Sophrony, His Life is Mine, p. 40.
[46]Archim. Sophrony, His Life is Mine, p. 44.
[47]Св. Силуан Атонски, стр. 385 и Ще видим Бога…, 122 стр: „Славата на брата ще е и негова собствена слава, а гледката на лицата, прославени от божествената Светлина — ликуване“.
[48]Ще видим Бога…, стр. 35; Св. Силуан Атонски, стр. 216-217.
[49]Тълкувание на „Отче наш“ PG 90, 893C.
[50] Ще видим Бога…, стр. 45.
[51]Св. Силуан Атонски, стр. 111.
