Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Старецът Паисий често казвал на идващите при него поклонници, че тези, които в Църквата са подценявани и не са достатъчно оценени от околните, приличат на коркови тапи, които, колкото и да са притискани надолу, рано или късно се появяват на повърхността и излизат на предни позиции. Така изненадват всички и с това им дават повод не само за размисъл и разсъждение, но и за смирение. Факт е, че в църковната действителност има такива, към които се гледа със снизхождение и пренебрежение. Това се отнася не само за миряните, но най-вече за духовниците.
Не някакво предварително настроение, а въпрос на опит е да забележиш, че в земната организацция на Тялото Христово винаги има такива, които държат да бъдат в предните редици и в центъра на събитията и други, които са отхвърлени ии обругани, застанали настрани и отзад, чиито приноси не са оценени по достойнство и събразно усилията им. Така е било, така е и така ще бъде… Това е плод на чисто човешката немощ, колкото неприятна, толкова и неизбежна. Дори и в този богочовешки организъм, който не е от този свят, но е потопен в него.
За съжаление, има много неща, които са се превърнали в практика, но са отражение от царството на кесаря и са намерили в него сурово приложение. Служители, които са на различни длъжности и са далеч от центъра и събитията в него, за всеобщо учудване се появяват по ръководни и ключови места. Без никой да очаква, изскачат от ниското и застават на фокус, без въобще да са се борили или стремили към това. Това става някак си леко и внезапно, като че ли с „вълшебна пръчица“, за изумление и ужас на онези, които са правили всичко възможно да постигнат това.
Те, от своя страна, започват да разсъждават, да се питат „Защо?“ и „Как?“, да търсят причинно-следствена връзка и някакви зависимости, постъпвайки по типично човешки — незряло и непросветено. Уви, те не могат да разберат логиката на нещата, оставайки затворени и ограничени в своите късогледи и недорасли рамки. Не могат да разберат най-важното и да осъзнаят в своята почти слепота, че във всичко това е Господ Бог, Който като Всемогъщ и Всемилостив баща ръководи пътищата на Своите чеда. Той повишава и понизява, въздига и сваля и винаги въздава на всеки това, което заслужава.
Нищо не се случва случайно, а винаги дълбоко промислително и изцяло справедливо. Примерите са много и изпълват цялата църковна история. Кой е очаквал, че овчарчето Давид ще бъде призовано за свято служение и после ще победи в открит бой Голиат. Житията на светиите са изпълнени с красноречиви примери за много подобни реални истории, в които Бог проявява Своето тихо и всепроникващо величие. Някои светии не само, че не са искали да заемат съответната длъжност или духовен чин, но дори и няколко пъти са отказвали и дори са се криели от висшестоящите архиереи, какъвто е примерът със св. Йоан Златоуст, който преди да бъде ръкоположен, три пъти отказвал, предпочитайки да остане в уединение в един манастир.
Особено показателен е случаят със стареца Порфирий, впоследствие канонизиран като св. Порфирий Кавсокаливит. В една от книгите за него един от биографите му разказва следната необикновена случка. В началото на духовния си път той бил изпратен за няколко месеца по послушание от Атон в Гърция, в провинция Евбея, за да помогне на свещениците от тази епархия. Веднъж бил в съслужение с владиката и всички духовници на един храмов празник. Епископът нямал достатъчо изповедници и бил в недоумение кого да определи за такъв. В гръцката традиция изповедник не може да бъде всеки свещенослужител, а само този, който е получил това послушание от архиерея след прочитане на съответната молитва и затова към това свято служение били призовавани само опитни духовници с доказани качества… Младият монах Порфирий застанал кротко и смирено зад една от колоните в храма, тъй като осъзнавал, че е нов и неопитен и не искал дори да се забелязва неговото присъствие. Застанал встрани, той изчаквал да види кой ще бъде избран за тази висока чест. Архиереят излязъл от царските двери, застанал отпред и започнал да се моли на Христос за подходящ кандидат. С вдигнати нагоре ръце и със затворени очи шептял думите на молитвата. После отворил очи и махнал с ръка към полускрития Порфирий. Извикал го отпред, сложил на главата му омофора си и прочел съответната молитва за изповедник на цялата епархия. Не само Порфирий, но и всички присъстващи духовници от различен ранг били изненадани от този избор. Защото избраният бил не само неопитен и млад, но и съвършено непознаващ никого и непознат за християните на мястото, на което бил изпратен. А самият Порфирий стоял изумен и треперел от напрежение за оказаната му височайша чест. После започнал да изповядва, без предварително да има някаква подготовка или каквито и да е указания от някого. Дни наред изповядвал множество хора, а някаква жена му носила малко храна и вода, за да се подкрепи. Миряните от епархията намерили в него един изключителен изповедник и след това много трудно се сбогували с него.
В скромния си опит като енорийски свещеник съм виждал множество случаи на повишаване и получаване на църковни длъжности, които изненадваха и дори изумяваха останалите и дори избраните.
Спомням си за един дякон, който дълги години служеше в един катедрален храм в големи изпитания от всякакъв характер. Но изведнъж стана така, че беше ръкоположен за йерей, без да очаква или да се стреми към това и веднага след това бе определен за председател на храма.
Има много живи примери с духовници, тихи и скромни хора, които се държаха естествено и непринудено, участваха в изборите за висши духовници, без да имат амбиции и някакви очаквания, и получаваха председателския пост съвършено неочаквано, превръщайки се в радост за миряните и в прослава на Христос и Неговата Църква. В пълна степен това се отнася и за хората с църковни длъжности към съответната митрополия, които работят това, без да са имали някакво намерение да стават такива. Не просто земният, а небесният Владика е вдъхновил техния път за смирение на хората и за слава Божия. Но това са хора докоснати и посетени, защото са кротки, тихи, смирени, неподдържащи никакви митове и заблуди за себе си, освободени от външна суета и всякакво лицемерие. Имащи своите дарове, но изцяло неамбициозни. Те са се оставили на волята Божия с пълната и почти детска убеденост, че Той по най-добрия начин ще подреди живота им и ще ги сложи на мястото, което заслужават. Той преглежда всяко сърце и се грижи за всички, като особено обича и милва онези, които се смиряват и са готови изцяло да приемат волята му.
Във всичко около нас диша Той и неговият Свети Дух чрез вечните духовни закони, които действат за всеки и навсякъде. Един от тях е отразен в извода на притчата за митара и фарисея: „Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“ (Лук. 14:11). Бог е велик и наистина са неведоми Неговите пътища. Не само светото Евангелие, но и евангелието на живота много ясно и точно показва това. То също отразява битието в неговата невероятна пъстрота и динамика.
Въпрос не само на вяра, но и на интелигентност е да разбереш, че много неща не зависят от теб и че има много ситуации, в които човек, дори и да иска, няма как да разсъждава или да прави така рисковите планове, а може просто да си наведе главата и да се смири. Защото Господ Бог тържествува и решава всичко и се намесва точно в тези най-тихи часове…
Колко много хора в историята и в собствения ни живот са правили плановете си без Него, а след това са разбрали, че Той и пак Той има решаващата дума да призове или отзове човека и да направи от него това, което иска. По невероятен начин Бог се намесва в човешките дела и решава най-непредсказуемите и заплетени ситуации, като призовава онези, които другите най-малко са очаквали. Защото е изречено още в Стария Завет: „Жребие се в скут хвърля, но всичко, що то решава, е от Господа“ (Прит. 16:33).
Затова нека всеки от нас прегледа искрено мотивите си за всичко, което иска да направи в живота си и да се опита да прецени трезво и доколкото може смирено всичко около себе си. Истинска мъдрост е да се учиш от грешките си, но и от онова, което са сторили или не са сторили другите, като винаги отстъпваш пред Бога и пред Неговата воля, защото всичко става по Негов промисъл или допущение.
