Автор: о. Спиридон Василакос
Превод: Константин Константинов
Чели сме различни определения за душата. Но не можем да дадем определение просто защото онова, което се определя, се ограничава, и със сигурност душата е събитие, което не може да бъде ограничено и затворено в някакви граници. Вероятно няма да я оценим достатъчно, ако я ограничим в едно определение. Много пъти, когато говори за душата, един вярващ човек може да има предвид нещо напълно различно от онова, което смята за душа един учен или един философ. Много пъти говорим за душата и забелязваме, че съобразно гледната точка и пътя, в който търсим душата, ние имаме различни позиции. Удивляваме се на жаждата за истината у древните елини — тя е отличителен белег на всички философи, трагици и поети в античността. Те са жадували и гладували за истината. Затова много пъти чрез своите творения, трагедии, философия и поезия те ни казват някои неща за душата. Например за Платон и въобще за античните предци тялото било тъмница на душата. Тук виждаме копнежа им да изразят нейната необятност и след като тялото е нещо много малко, тясно и ограничено, те не понасяли да виждат тази нейна необятност в тесните граници на тялото. Затова смятали тялото за тъмница на душата, чувствали, че душата е нещо необятно.
Нека си припомним Антигона. В тази трагедия виждаме сблъсъка на маската с истинското лице — Креон и Антигона, но и едно друго състояние — Исмина и Антигона, които са отгледани заедно в една и съща семейна среда, в една и съща духовна атмосфера. Въпреки това Антигона е човек, който има душа, вярва в боговете, човеколюбива е. За разлика от Антигона Исмина се намира в състояние, което никога няма да стане живот и действие. Антигона има душа, има жив вулкан с горещо и огнено съдържание и затова може да се възпротиви на властите от нейната епоха и дори на законите, които са богопротивни.
Бог сътворил човека от пръст и ние виждаме душата като нещо вечно, което живее в Божия образ, душа и тяло като единство и общ път. Затова смъртта — както пеем на опелото, всяка дума на което съдържа богословие и философия — е отделянето на душата и тялото от тяхната хармония. Смъртта е нещо неестествено, прекъсване на тази свръзка, хармония, прекрасна връзка между душата и тялото.
Разбира се, древните са знаели това и ако се върнем отново на „Антигона“, за да видим нейната реакция, когато нейният брат бива убит, ще разберем това.
Тя реагира, има чувство за този свещен дълг, опитва се да почете тялото на мъртвия си брат, защото вярва, че непогребаното тяло не позволява на душата да има покой. Тази отлична връзка между душата и тялото, както Църквата подчертава, учи и вярва, са почувствали нашите предци. Например Омировите произведения. Патрокъл се явява на Ахил и го моли да го погребе, защото душата му странства извън адските двери, което означава, че не е намерила покой. В „Одисея“ виждаме Елпинор да моли да бъде погребан, за да не предизвика гнева на боговете. Това показва, че тялото запазва своята сакралност.
Виждаме неизразимата и динамична връзка между душата и тялото още в античността. Разбира се, в Църквата тази връзка получава други по-дълбоки и духовни измерения. В Църквата тялото никога не е смятано за тъмница на душата. Имаме и различни картини, от отците на Църквата, които наричали душата колесничар, а тялото колесница. Те дават на душата централно място в живота на човека. Казват и нещо велико: душата става действие, става слово, става енергия, става движение, става връзка. Затова духовният живот означава човекът да намери душата си. В Писанието чуваме Божия глас, който няма връзка с нашия. Моят глас е въздух, който трепти в гласовите струни и след това изчезва. Божият глас пребъдва и не просто пребъдва, защото Божият глас е хляб, път, отечество, истина. Това, което Бог казал на Адам, има пряка връзка с всеки от нас днес. „Къде си, Адаме?” Естествено това не означава, че Бог не знае къде е Адам. Това е въпрос, който очаква отговор от един човек, който реално търси да открие кой е и къде се намира. Този въпрос поставя човека в дълбокия и истинен път на себепознанието. Когато човекът срещне себе си, само тогава може да влезе в онези коридори, в които се осъществяват истински срещи. Само когато срещне себе си, защото животът на човека е среща и крахът означава да не бъде среща. Един православен епископ казва нещо много ценно, че за човека, който вярва, всичко започва от една среща. Коя е тази среща? Това е моментът на сътворението — когато тази творческа, екстатична любов на Бога ме привежда от небитие в битие. В онзи миг се срещам с тази любов, която ме е привела в битие. Всичко започва от една среща. И Второто Пришествие е окончателната среща, в която пътят на човека се усъвършенства и възпълва. Помислете, две велики срещи и промеждутъкът е нашият живот, а аз не съм срещнал душата, моето истинско аз. Естествено това означава, че не съм успял да срещна истинно нито Бога, нито другия човек.
Някои казват, че сме били създадени от взрив. Но за такъв Голям взрив, което е теорията на един римокатолически монах, говори пръв, ако помня добре, св. Григорий Нисийски. Той казва, че светът бил приведен от небитие в битие чрез взрив, зад който се крие тази екстатична и творческа енергия и любов на Бога, Който е създал света, защото е искал да сподели това, Което, е със Своите творения. Много пъти говорим за еволюция, но за еволюция говори и св. Василий Велики, затова са много силни текстовете му за Сътворението. В св. Писание ще намерим всичко, стига да видим в дълбочина и да се открием за това, което ни се дава. Св. Василий Велики говори за човека, който наистина е чудо, невероятно чудо, което непрекъснато се развива. Човекът постоянно се развива и открива. Св. Григорий Нисийски казва, че човекът бил създаден и с възможност да води духовен живот, за да се развие. Бих могъл да кажа, навярно думата е гръмка, но адът е неразвитието, затварянето на човека. Тази неподвижност, тази статичност наистина е ад и парализа.
Проблемът ни днес е, че много пъти правя или казвам нещо, но делото ми е бездушно и затова съм потънал, задавям се в бездушни думи, мисли, движения, отношения. Днес нищо не може да ме задоволи и насити, постоянно се движа, но във всяко мое движение, постъпка, връзка и мисъл няма душа и затова аз реално не живея. Бездушни и мъртви са и мислите, и отношенията, и делата ми, нямат душа, защото не съм намерил душата си, още не е станала тази среща. Отново звучи Божият глас в св. Писание и казва: „Синко, дай Ми сърцето си”. Бог не иска нещо друго да Му дам. „Дай Ми сърцето си!” Защото така реално ме кара да намеря сърцето си, да намеря душата си, да почувствам душата си, да я вложа в тези духовни артерии, които достигат до всички функции на човешкото битие.
Други отци на Църквата сравняват душата с кормчия, други с музикант, който свири на музикален инструмент. Виждаме това уважение към тялото, което е чудо. Един зъболекар ми каза, че когато един зъб се счупи и се увреди, нервът се свива, за да се защити. Трогнах се, защото си помислих колко дивно нещо е този малък нерв и как сам създава предпоставки за самозащита. Нямам медицински познания, но този нерв не е по-голям от косъм. И колко по-важно е душата да функционира и да работи в този дивен свят на тялото.
Състоянието на душата се отразява и върху тялото. Отците на Църквата говорят за този разрив между душата и тялото, защото той не настъпва само със смъртта, където душата насила се отделя от хармонията с тялото.
Отците казват, че душата е била обърната към Бога, била е в общение с Него, хранила се е от Него и с това, което е приемала, е хранила тялото, както майка храни детето си. Но в даден момент общението е било загубено и душата се е обърнала към тялото. От момента, в който е спряла да се храни от Бога, тя се опитва да се храни чрез тялото, което, след като не може да се насити, изцели, нахрани и утеши от душата, се обръща към външния свят и там се създава една форма на смърт и навярно враждебност между душата и тялото. Осъзнаваме, че състоянията на душата се отразяват върху тялото и виждаме, че много пъти болестта на душата се пренася към тялото, както и болестта на тялото повлиява душата. Тялото се разболява и поради тежестта на заболяването душата автоматично губи своята сила, разположение, динамизъм. Как става това? Това, което наричаме духовен живот, е този баланс, повторно свързване, съвместно пътуване на душата и тялото. Това е динамична и взривна свръзка, защото, когато имаме един сърцат човек, ние реално имаме един силен човек, който може да се справя с различни ситуации, с болката, трудностите, болестите. Това го срещаме първо при Хипократ, който във визатийската епоха бил изобразяван с ореол, както и други бележити древни философи. Но защо той е получил толкова висока чест? Хипократ е учен и лекар, който е премахнал суеверието от лечението, позовал се е на душата на болния и е вложил в лечението молитвата към боговете. Премахнал е суеверието, което реално разпилява силите на човека в нещо, което няма съдържание, затова си струва да прочетем неговите творби и неслучайно до днес звучи неговата клетва. Това, което той е заложил, е връзката между лекаря и болния. Той се позовава на душевния динамизъм и енергиите на душата, които смята за най-ценното за изцелението на човека. Св. Лука е верен ученик и виждаме, че Евангелието му започва с един израз. „Понеже мнозина предприеха да съчинят разказ (…) то намерих за добре и аз, след като грижливо проучих всичко от начало”. Това, което св. Лука изучавал и прочел, го видял в Христос. И Христос се обръщал към болния човек. И болката на човека е голяма, и само този, който може да я почувства и разбере, може да доближи целия човек, не само тялото му, и да помогне да се изцели и тялото. Един лекар призна, че е участвал в лечението на много хора, но реално е разбрал болния и е променил напълно своето отношение и нагласа към болния човек, когато и той е легнал болен на болничното легло и е усетил иглата на химиотерапията във вената си. „Там бе възловата точка, откровеният момент — казва той, — който ме накара да осъзная какво означава болест и болка”. И в „Братя Карамазови” в даден момент един престъпник се изповядва и в края на изповедта старецът коленичи и му целува нозете, а престъпникът му казва:
— На мен ли се кланяш, отче? След толкова неща, които извърших!
И той му отговаря:
— Не се покланям на теб, а на твоята болка!
Което означава, че болката е свещено събитие. Трябва да приближаваме болката на човека, както Моисей приближава горящия, но неизгарящ храст. Той чул глас, който му заповядал да си събуе обувките. Защото болката е свещено събитие, кръстно присъствие, Божие присъствие. Когато Господ виждал страдащи хора и ги доближавал, ние ставаме свидетели на един диалог. Можем да видим този диалог като мост, който се открива между Бога и човека, мост на общуване.
В онзи момент разбираме, че това, което Христос прави, е да активира душевните сили на човека, за да може той да съучаства в своето изцеление. И затова чуваме парадоксалните думи „Искаш ли да оздравееш?”. Тук има един динамизъм. Това, на което Христос се позовава, е волята на човека, желанието му, това са много силни събития и елементи, които могат да се събудят. Една душа може да е упоена от болестта или парализирана от обездвижеността на тялото. Господ активира силите на душата, така че болният да не бъде пасивно създание, много пъти оставено на отчаянието на болката, а да активира душата и да съучаства динамично в изцелението си, с други думи, да вложи душата си в изцелението.
Помня един френски маршал, който казваше, че най-силното оръжие в света е пламенната душа.
Св. Лука Кримски преди да извърши операция винаги поставял кръстен знак с йод върху мястото, където щял да направи разрез.
Това не е нещо повърхностно, а много дълбоко, защото той не само призовавал Бога, Който съучаства в болката на човека, Който съучаства в смъртта на човека, в борбата и тревогата на човека, но и виждал пред себе си в болката да се издига един кръст и затова за него болният бил свещено събитие, свещена личност.
През 1940 г. в Гърция дойде един 40-годишен йеромонах, о. Николай. Живееше в Пирея и беше диагностициран с агресивен рак. В болницата „Евангелизмос“ лекарите му казали, че му остава малко време. Той почина на 97-годишна възраст в САЩ. Веднъж някои неговите духовни чеда в САЩ, знаейки за това негово премеждие със здравето, го попитали дали е станало някакво чудо. Той, понеже е смирен човек, знаейки, че всичко — нервът в зъба, диханието ни, цялата ни дихателна система, е чудо, което се простира и открива навсякъде, им отговорил много смирено: „Вижте, Бог е винаги и навсякъде в живота на човека“. Очевидно Бог се е намесил. „Но за това не мога да говоря аз, а само Той и Той говори с това, че аз днес съм още сред вас, но от моя страна искам да ви кажа какво направих. Виждаме Бог какво направи и знаем какво прави, но искам да ви изложа моя собствен опит. Вечерта, когато научих, че имам рак, отидох вкъщи сам, взех една бутилка вино, седнах на масата, дръпнах стола отсреща и казах: седнете! Отидох, седнах срещу болката, срещу рака и цяла вечер пихме по малко и разговаряме и когато съмна, казах на болестта: в крайна сметка докъде ще стигнем? Има две вероятности: или ти ще ме отведеш в гроба или аз ще отведа теб. Предпочитам второто. Аз да те отведа в гроба. Така казах на рака и навярно това ще стане”.
Виждаме един човек, който е намерил душата си и е срещнал своето истинско аз и може мъжествено да застане очи в очи с една тежка и нелечимата болест. Виждаме един човек, който може да се изправи и да се справи с цялото това състояние и да го преодолее решително и мъжествено…
