Автор: Величка Николова
Тези диалози не са подслушани, но животът показва, че са съвсем възможни, реални. Изведени са от истински преживявания. Днес хората в семействата разговарят рядко за съществените неща, повече си гледат в телефоните или в телевизора. Чакат наготово някаква рецепта за поведение, много хора са като хипнотизирани от сериалите и шоу програмите и забравят за собствения си живот. И човекът до нас остава в мъглата на ежедневието, съществува някак си отдалечено, гравитира около нас, а ние сме в друг свят, виртуален и често безсмислен.
В тези диалози между майки и дъщери, дядо и внук, между съпрузи мъж и жена, баща и син се чувства и укор, и стремеж да разбереш другия и да го приемеш не като съжител, а да го приемеш в душата си, да го разбереш и му помогнеш.
Диалог 1
18 декември
— Какво ти е, дъщеричке?
—Нищо особено.
—Все пак има нещо, зачервена си.
— Мамо, противна си! Всичко виждаш, всичко искаш да знаеш. Е, да кажем, че ме боли главата. Сега вече знаеш.
— А ти благодари на Бог.
— За болката ли?!
— Да. И за всичко, което те боли — главата или душата.
— Мамо, аз не вярвам в Бога.
— Да не вярваш в Бога е много трудно нещо, детето ми. Ще се измъчиш да не вярваш в Него, а Той стои до теб и те милва по главата. Ти само си мислиш, че не вярваш, а душицата ти иска да вярва и наистина вярва. Но ти я мъчиш, казваш ѝ да се подчини на някакви измислени от някой невежа правила и така съсипваш себе си. Какво ти казва съвестта? Послушай съвестта си, защото тя ще ти даде най-добрия съвет. Вярвам, че ти все още имаш съвест, не си я изгорила или стъпкала.
— Мамо, какво ми говориш? Моята съвест си е моя работа.
— Твоята съвест е гласът Божий в душата ти, тя е твоят най-добър приятел. Но каквото и да решиш, аз вярвам, че Бог няма да те остави, Той те мъчи, защото те обича. Всъщност ти сама се мъчиш, трудно е за тези, които не Му вярват. Повярвай на Него, вярвай в Него и ще ти светне и олекне. И тогава всяка своя болка ще благославяш и ще търпиш всичко с радост, и всички твои проблеми ще станат незначителни и преодолими.
12 януари
— Защо плачеш, мило дете?
— Ох, остави ме! Имам един куп проблеми на главата си. В нищо не ми върви… трудно ми е.
— А ти благодари на Бога! Значи, не те е забравил, обича те.
— Това ли е начинът да ми покаже, че ме обича?
— Точно това.
— Мамо, ти не си добре, странна си. Остави ме!
21 март
— Дъще, не мога да живея вместо теб. Виждам, че си омърлушена. Може ти да грешиш в някои неща, провери себе си най-напред. Иди на изповед, покай се. Изкарай навън всичко, което те мъчи, сподели с Бога трудностите си, Той ще ти помогне. Ти се моли, ти се научи да живееш с Бога. Иначе не става.
— Мамо, нещата са много зле. Не ме изоставяй!
— Не съм те изоставила, ти си в молитвите ми. Но и ти се постарай, пусни Бог в сърцето си, остави Той да действа. Аз само ще се моля ето така: „Благодаря ти, Господи, че имам такава дъщеря. Ти я обичаш повече от мен. Просвети я, дай ѝ сили и вяра. Поверявам я на Теб”.
18 май
— Мамо, благодаря на Господа за всичко! Не било толкова страшно и трудно! Детето оздравя, мъжът ми вече не закъснява, работата ми върви. Всичко се промени, когато спрях да се оплаквам и започнах всеки ден да благодаря на Бога. И се изповядах. Благодаря ти, мамо! Обичам те!
Диалог 2
— Дядо, защо ти си все стар, а аз винаги съм дете?
— Ти растеш, ще станеш голям. Няма винаги да си дете.
— А ти растеш ли?
— Да. И аз раста. Бил съм дете като теб, после станах голям, сега вече съм стар дядо. В този живот всичко се променя.
— Така ли? Ти си бил дете?! И аз ли ще стана дядо?
— И ти. Но има много, много време до тогава — цял един живот. Всичко е пред теб.
— И двамата ли ще бъдем дядовци?
— Не, аз ще отида на небето при дядо Господ. Когато ти станеш дядо, мен вече няма да ме има на този свят.
— Ще умреш ли?
— Да. Но смъртта е друг начин да бъдеш жив. Тя е врата към друг живот.
— Дядо, не искам да умираш. Аз ще стана лекар и ще намеря лекарство да не умират хората. Най-напред ще го дам на теб.
— О, милото ми внуче! Няма такова лекарство. Господ е наредил да умираме, за да бъдем при Него, защото много ни обича. Но това ще ти обясня по-късно, нека да пораснеш още.
— Дядо, не искам да умираш.
— Засега няма. Ще живея още дълго, дълго, за да те гледам как растеш.
Диалог 3
— Мамо, татко се обади, погребението на баба ще е утре по обяд. Аз тръгвам с колата, ти ще дойдеш, нали?
— Не, това е далече, на 150 километра.
— И какво от това? Когато бях малка, вие ме водехте при баба, а после и през ваканциите все бях при нея. Тя ме къпеше, правеше ми палачинки, готвеше ми вкусно. Разказваше ми приказки. Искам да отида. И сега ще отидем двете.
— За теб — баба, за мен — свекърва. Няма да дойда! Тя се държеше лошо с мен, не се разбирахме. Тя ме мразеше, толкова незаслужени обиди съм чула от нея.
— Мамо, прости ѝ! Тя е била стара, беше болна, изнервена, дядо почина, беше сама. Знаеш ли, тя ме е питала дали ще ѝ нося водичка, когато остарее много и боледува. Аз обещавах. А така стана, че не успях да бъда до нея, когато имаше нужда. Само съседката я наглеждала. Чичо и жена му все били заети. Ти защо не отиде, мамо?
— Стига! Нали вече ти казах, тя беше много лоша жена. Самото ѝ присъствие беше кошмар за мен. Няма да дойда на погребението ѝ.
— Мамо, прости ѝ! Заради татко и заради мен ѝ прости, моля те! Ела, ще отидем заедно. Аз съм добър шофьор, по магистралата бързо ще стигнем.
— Ще помисля. Но ти я обичаш, струва ми се?!
— Да, обичам я. Тя ми е баба. И тя ме обичаше. Чела съм, че животът не свършва със смъртта. Може би е важно да си простим, макар и в последния момент. Ела, после ще съжаляваш. Мамо, искам да мисля за теб като за благороден и милостив човек.
— Добре, може би, ще намеря причина да дойда. Ще се опитам да си спомня нещо добро за нея. Бог да ѝ прости лошотията.
— Много, много се радвам, мамо! Давам ти един час да се приготвиш.
Диалог 4
— Искам да бъда птица. И да бъда винаги пред очите ти.
— Защо? Ти си човек, жена. Какво те кара да искаш да си птица? Вижда ми се странно.
— Ти обичаш птиците, наблюдаваш ги, изучаваш ги, милваш ги с поглед. А с мен си друг, не ме разбираш, а аз искам да ме чувстваш, да усещаш настроението ми.
— Но аз те обичам.
— Всеки може да каже „Обичам те”. Но понякога това са само думи. На практика си далеч от мен, далече, далече, по-далече от птиците.
— В теб има ревност — от птиците ли ме ревнуваш?
— Не, не е ревност, това е огорчение, гледай ги колкото искаш. Пак не ме разбираш.
— Какво си ми дете! Ти си моя жена и аз харесвам и обичам точно детското в теб, не само защото си хубава. Ела, заедно ще гледаме птиците и ще им се радваме.
— Аз също ги обичам, интересни са ми. Но ти понякога си много лош и дребнав с мен. И ме огорчаваш за нищо. Аз не съм съвършена, никой човек не е. Ти искаш да ме промениш, но не става така. Промяната идва постепенно с милост и обич. Просто ме приеми такава, каквато съм. Като птица! Тях можеш ли да промениш?
— Сега те разбирам.
— Ето, това е! Запомни го!
Диалог 5
— Не плачи за това, което желаеш, но не идва при теб. Не тъгувай за човек, който бяга от живота ти, не те иска, не те разбира. Бог събира човеците, а щом не сте заедно, значи така е угодно на Него.
Така каза баща му, когато го видя сам, тъжен и спихнал, да влиза през желязната врата и да сяда на пейката. Още нищо не бе казал, а баща му го усети.
— Разделихте ли се?
— Тя ме остави, отиде при друг.
— Радвай се! Тя ще е тази, която ще съжалява. Да не вземеш да плачеш за нея!
Как да си каже, че вече плаче неутешимо, с вътрешен мъжки плач, с една неизразима горест и мъка.
— Няма да те питам какъв е поводът, по-важна е причината. Живеехте като мъж и жена, нали?
— Поводът няма значение. Да, живеехме като съпрузи. Сега не може по друг начин, всички живеят така.
— Това е изпитание за душата ти. Времето ще покаже, всичко ще се нареди.
— Сложно е, тате. Вие едно време сте живели по-просто, по-ясно.
— А на вас какво ви пречи да живеете просто и ясно? На теб лично? Объркани сте — това е. Не четете каквото наистина ви е нужно, Евангелието, творенията на светите отци, например. Затова ти казвам: радвай се на всяка загуба, защото така е трябвало да стане.
— За кого?
— За теб, разбира се. Пък и за нея. Вероятно не си изпълнил очакванията ѝ като поведение, като чувство, просто ѝ трябва друг човек. Приеми го. Защо е постъпила така, ще се изясни след време. „Слава Богу” да кажем и толкова!
— Възможно е да го кажа, но тя ми липсва. Обичах я, исках да се оженя за нея.
— Пази Боже! Навреме си е отишла. И се моли Бог да ти изпрати добра и мила, вярна жена. Един светец е казал: „Когато в живота на човека Бог е на първо място, всичко друго си е на мястото”. Вярвай!
