Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов
Св. Йоан Касиан отбелязва, че гневът, подобно на останалите страсти, се лекува чрез молитвата на ума. Св. Нил поучава, че молитвата е издънка на кротостта и безгневието. Някой ще каже, че преподобният отец казва така, еди-кой си светец казва иначе, свят да ти се завие, ние искаме нещо по-практично и съвременно. Този, който казва това, е безразсъден. В какъв смисъл? Търсим нещо, което да ни впечатли, и пренебрегваме същността. Изцелението от страстите няма връзка с естетиката — дали нещо звучи красиво, или ни впечатлява и заслепява, а с това дали докосва същността на нашето битие. Който се интересува от същината на битието си, ще потърси истината в тези неща и няма да остане във външното явление и събитие. Нека разгледаме това. Светецът просто казва, че молитвата е лекарство, защото това, което ражда безгневието, е молитвата на ума. Причина за гнева е това, че човек има желания, които абсолютизира и когато не ги удовлетворява, стига до сблъсък. Истинската молитва обаче удовлетворява нашата нужда за наслада, нашите очаквания, нашата душа и когато човек е удовлетворен, не се гневи. Но ако молитвата за нас е ангария, поради което не можем да вкусим живота, да се насладим чрез молитвата на събитието на живота и сърцето ни няма покой, това ще доведе до напрежение, ропот, безпокойство, сблъсък. Доволният човек, тоест спокойният човек няма причина да се гневи, няма гняв, гневът е реакция на човека, който не е подреден в себе си, който не е подредил нещата в себе си. Той ги подрежда не защото ги анализира и класифицира, а когато намери извора, когато намери онова, което реално го утешава и изпълва, но когато не го намери, търси други неща и тази агония му носи постоянно смут. Този смут е гневът.
Св. Йоан Касиан пише, че съвършеното лекарство за болестта на гнева е първо да повярваме, че никога не трябва да се гневим независимо дали имаме причина за това. Най-голямата неморалност е моралът, най-голяма несправедливост е справедливостта и най-скверният човек е „чистият“ човек, защото има всички подбуди да смачка всички. Той самият е морален, дисциплиниран, изряден. Но трябва да се отрече от себе си и да заплюе себе си не защото е грешен, а защото няма радост, няма живот. Не ни смазва толкова грехът, колко фактът, че в себе си нямаме живот, нашето битие е отсъствие, няма присъствие в живота ни, което да ни дава живот и това безпокойство, което имаме, това състояние, при което не се чувстваме добре със себе си, трябва някак да го оправдаем, поглеждаме себе си и казваме: „Всичко е наред. Защо да се отричам от себе си? Значи някой друг е виновен”. И започвам да анатемосвам цялото общество, всички хора или всеки поотделно. Всички ме дразнят, защото съм неспособен да разбера, че проблемът не е нравствен, не е ценностен, не е дали съм добър, или лош. Проблемът е дали съм жив, или мъртъв, тоест дали имам възможност, способност, разположение, свобода да се открия истинно за Бога и за човека. Когато не съществува това очакване и не сме вкусили макар и малко тази възможност, защото това е възможността на живота, и то не за да бъдем добри, а за да можем да се свържем с Бога, с ближния и със себе си, това поражда един морал, демоничен морал. Затова на един човек, който има морал, който не служи на връзката му с Бога и човека, това ще му донесе напрежение, гняв, безпокойство, осъждане. Какво е осъждането? Осъждането е грях не просто защото обвиняваме някого, а защото не почитаме връзката с Бога и човека. Защо Писанието казва: „Гневи се, но не греши”? Какво разбира под това? Да се гневя срещу злото, срещу лъжата. С други думи, да имам страст за живота, желание за живота. Безгневието и кротостта не са състояние на афазия, не са липса на мъжество. И една констатация за нашето време, която може да е погрешна: жената загуби своето естество и мъжът загуби своето донякъде. Жената от майка и съпруга, която дава живот, се оказа в състояние на очакване да ѝ дадат живот и ако попиташ една жена дали иска да се омъжи, ще ти каже: „Не знам, но във всеки случай искам да родя дете, което означава, че не ме интересува връзката, интересува ме да стана майка”. Следователно какво ще направя? Ще употребя мъжа за тази работа. А мъжът го интересува само да има приятелка, но не и да поеме отговорността на връзката и брака, защото счита това за обвързване и затваряне, смята, че това е липса на свобода, а всъщност реалната връзка, реалната любов е доброволно предаване на свободата на другия.
Един човек, който има истинно, а не лъжливо преживяване на Бога, се бори със смъртта, бори се с празнотата. Ако нямаш смел дух да изпълниш празнотата, просто не съществуваш. Какво означава да се намирам в скришната си стая? Да не виждам Бога и да Го търся. Това не е ли лудост? Бог да не е даденост за теб и да Го търсиш. Ако имаш такава сила да издържиш това и да се бориш, ще постигнеш всичко в живота. Защото ние, за съжаление, какво искаме? Да намеря еди-каква си жена, или мъж, но тогава ще бъда ли щастлив? Ще се подсигуря, ще бъда щастлив. Но това не е любов, това са задни помисли, поради които никога няма да узрееш. За да стигнеш дотам да рискуваш твоето щастие и сигурност, трябва да си изпитан и най-доброто изпитание е екзистенциалното изпитание. Ако нямаш смелост в твоята празнота да потърсиш Бога и да я изпълниш, няма да „поумнееш“. Умният човек е този, който е буден и търси същинския живот. Един клирик ми каза веднъж, че отишъл при стареца Софроний в Есекс, който му казал: „За да можеш да вървиш напред, е нужен смел дух“ и имал предвид да стоиш в ада и да се надяваш, да бъдеш в своята празнота и да очакваш Божието присъствие, тоест човекът да узрее на това равнище. Всички останали неща са несъществени. И когато казваш: „Този ми говори зле — как ще го издържа?”, си човек, който се нуждае от мляко с биберон. Но ако се бориш с твоята екзистенциална празнота, казваш: „И какво стана сега? Другият ми говори зле, но аз нямам живот. И какво ако ми говори добре — тук намерих Рая, вкусих какво е животът!”.
Или пък се влюбваме и прилепваме към някой човек, но това са въображаеми състояния, сурогати на Бога. Никой човек, и най-съвършеният, не може да замести Бога или да заеме Неговото място. Това е болно състояние на човека, който идеализира едно въображаемо състояние. Истинската любов означава да живея с немощта на другия и да претърпя гневливия с любовта, която извира от тази връзка с Бога.
„От друга страна, отците настояват, че злонамерени действия или думи на ближния срещу нас по никакъв начин не биха могли да оправдаят или дори да обяснят гнева, за който трябва да търсим причините изключително в нас“. Това означава, че в нас трябва да търсим начин да излезем от гнева, вместо да очакваме отдругаде. Тоест аз казвам: „Не съм виновен, че се гневя. Другият ме ядоса! Следователно не аз трябва да променям нещо, другият трябва да се промени!”. Така прехвърлям проблема към другия, виновни са другите, които ме дразнят. Ако те са добри, аз няма да имам проблем. Да, но проблемът е в мен, а другият човек е повод.
По-нататък св. Йоан Касиан съветва напредването ни във вътрешния мир да не зависи от волята на другите, която никога не можем да контролираме. Аз не мога да контролирам поведението на другия, моят вътрешен мир не зависи от това дали другият ще стане по-добър, ако зависи от другия, тогава не вървя добре. Когато се разгневя, винаги намирам претекст — аз съм си добре, другият ме предизвика, но не той те е предизвикал. В теб са причините, в себе си имаш някакви цели, желания, претенции, очаквания от другия. Искаш другият да се промени, но това е негово дело и на Божията благодат, не зависи от мен, не мога да имам очаквания и когато нямам очаквания от другия, му давам свобода и предпоставки да се промени. Много пъти нашите очаквания задавят другия и уязвяват връзката ни.
Също така безгневието не трябва да е рожба на съвършенството на ближния, тоест другият да стане съвършен и ще се чувствам добре, а на моята добродетел, която се придобива чрез дълготърпението ни, а не чрез търпението на другите…
