Автор: о. Спиридон Василакос
Превод: Константин Константинов
За да разпознаем смирението такова, каквото е, трябва да разгледаме две ситуации, които всички ние сме преживявали. В първата ситуация човекът е толкова фокусиран и загрижен за себе си, че става нарцисист. Нека си спомним за тази митична фигура, която, макар и да е митична, ни учи на велики истини. Като гледал постоянно себе си, Нарцис се влюбил в собствения си образ. Тук се крие трагедията на човечеството. Да се влюбим в себе си, да флиртуваме със себе си. Преп. Юстин Попович, този велик отец и изповедник на вярата, казва: „Ти си това, в което се влюбваш“. Когато се влюбя в себе си, аз не съм нищо друго, освен един нарцисист. Затворен в себе си и изолиран нарцисист. И всичко, което искам, е да задоволя волята си и болните си желания. Това е първата ситуация с Нарцис. Нека преминем към втората, към Пармениск, един млад човек, който искал да намери истината за живота. Той я търсил в светилищата от онова време, едно от които било светилището (пещерата) на Трофоний. Гадателят накарал младежа да погледне през една дупка. Младежът се навел и погледнал, но всичко, което видял, било бездна и хаос. Сърцето му опустяло. Оттогава той загубил желание за живота, душата му умряла. И продължил да посещава такива места, за да може да си върне душата. Отишъл на свещения остров Делос, където жрецът му казал да влезе в храма и да коленичи пред корена на едно старо маслиново дърво, над което някога една жена била родила. Тогава той отново почувствал живот. Настроението му се подобрило и животът му се върнал.
Така имаме Нарцис и Пармениск. Нарцис вижда само себе си и се влюбва в себе си. Потапя се в себе си, опитвайки се да се съедини със своето аз, а не с нещо и с някой друг. Тогава се дави. Какво описва тази ситуация? Тя описва състоянието на нарцисиста, който се дави в своя болен ум.
От друга страна, имаме Пармениск, който може да се е опразнил, защото е видял бездната и хаоса, но в даден момент съществуването му отново се изпълва, защото вижда корена. Ако човек се наведе смирено в себе си, ще намери корена си. А коренът не е никой друг, освен Бог. И там пред корена, дълбоко в своето битие, той може да се изправи и да каже: „Отче наш“. Ето там човек може да го каже и да го почувства. Там ще го преживее и там ще повярва. Господнята молитва ще бъде опитно преживяна — когато човек смирено се наведе и погледне към корените си. Ето защо виждаме, че смирените хора, които намират корените си, са тези, които се отдават на Бога с покаяние и съзнание. Тук идва покаянието. Когато Господ срещнал Закхей, Той казал: „Слез по-бързо“. Защото ако искаш да се издигнеш, трябва първо да се смириш.
Следователно нужно е смирение, за да видя и да намеря корена си и да видя кой точно съм и откъде идвам. И тогава ще искам да се съединя с Христос. И тогава се появява ролята на покаянието. Това е тази връзка, това единение с Бога. Виждаме хора, които имат всичко, но не могат да намерят мир, не се чувстват доволни и се давят. Защо става така? Защото човекът е самовлюбен. В крайна сметка именно това задушава хората. Но човекът, който намери корените си, няма да бъде удавен. Той ще плува! Той е намерил океана и може да плува.
Светците са най-силните плувци. Така покаянието настъпва, когато човек намери корените си, осъзнае какво му е дало живот и намери родината си, себе си и същността на живота си. Чрез това смирение, което се превръща в зрение, той вижда Самия Бог. И този човек не иска нищо друго, освен да се покае, да се съедини и да бъде в общение с Бога. Всички си спомняме наинската вдовица, която съпровожда мъртвия си син и среща Христос на входа на града. Тази жена продължава да плаче и когато Христос се приближава, Той се приближава към жената, а не към мъртвия ѝ син. Плачът, риданието, гласът на тази жена, която зове Христос, е плачът и риданието на душата, която се е смирила и е намерила своя корен. Така този плач и ридание призовават Божията благодат и Самия Бог. Следователно покаянието е възкресение. Човекът бива възкресен чрез покаянието. Можем да кажем, че смиреният човек е този, който е намерил корена си и може истински да обича себе си. Не по егоистичен и болен начин. Той обича себе си и има истинско самоуважение. След като намери корените си, той може да види кой е всъщност. Това е самоуважение. Самоуважението е смирено състояние, което съдържа истинска любов към самите нас. Защо виждаме светците да се молят, да обичат, да прощават, да се покайват, да почитат Бога и да уважават другите? Защото искрено обичат. Този израз на истинска любов е равносилен на покаяние.
Най-голямото проявление на любовта на човека е покаянието. Към своето аз, което желае да почита, да уважава, да издига, да очиства и да просветява, но също и към Бога, и тогава всичко, което прави човекът, е призив към Него: „Дойди и се всели в нас“.
Не можеш да мислиш така, освен ако не си дълбоко смирен и не си се покаял истински. В една песен много хубаво се казва: „Говоря за сила, равна на любовта“. Това е покаянието: равно на любовта.
Бог дава любов на човека, но той приема тази любов в зависимост от духовното си състояние. Има хора, които дълбоко обичат другите. Тези хора също ще се покаят силно, независимо от греха си.
Виждаме притчата за блудния син — блудният син въстанал, заминал и пръснал всичко. Въпреки това имал любов и отворено сърце. Трябвало само да изрече думата „татко“ в сърцето си и то да се разтопи. По-големият брат не извършил нищо от тези неща, но бил дребнав и нямал любов. Така че хората, които обичат много, се покайват силно и се смиряват много. Чудесен пример е преподобна Мария Египетска. Тя обичала по грешен начин. Нейното динамично изкривяване се трансформирало в динамична промяна.
Виждаме хора, които имат нестабилност в любовта си. Те също ще бъдат нестабилни в покаянието си. Ето защо първото нещо, на което ни учат в Църквата, е да обичаме Бога и другите.
Ако обичам, тогава ще се смиря. И ако се смиря, тогава ще се покая. И ако се покая, тогава ще се съединя с Бога. Тогава, ако се съединя с Бога, ще мога да се съединя с всеки човек. И всичко това: смирение, покаяние, търпение, молитва е любов. И никога не забравяйте, че Бог е всичко това! Защото Бог е любов (1 Иоан. 4:16)…
