Автор: архим. Захария Захару
Превод: Константин Константинов
Свободата е дар на Бога към човека, присъщ на неговото сътворение „по Божи образ“. Едновременно с това свободата е предпоставка за неговото усъвършенстване „по Божие подобие“.
Дарът на свободата е голям и неотменим. С него човекът, макар и творение, представлява „определено събитие“ и за Самия Бог [1], Който винаги пази самовластието на Своя образ [2].
Човекът, който се състои от душа и тяло, живее едновременно на две равнища, видимо и невидимо. На видимото се движи и живее чрез тялото, докато на невидимото — чрез духа. Тялото му се явава като „вещ“ от този свят, подвластно на природните закони, зависимо и управлявано. Но душата му като дух има възможността да срещне Христос, да расте по Бога и да се възвиси в Царството на Светия Дух, където духа свободата на Божията вечност [3]. Срещата му с Христос развива неговото ипостасно съзнание дотам, че се премахва зависимостта му от земните закони.
Съществуването на всяка словесна твар, казва старецът, се движи между две граници. Едната граница, както вече споменахме, е любовта към Бога до себеомраза, а другата — любовта „към себе си“ до богоомраза [4]. Това става, защото човекът има възможност за свободно себеопределяне. От него зависи да избере осиновението си от Бога и Отца или отдалечаването си от Него в мрака на небитието [5]. Средно решение няма. Съобразно положението, което човекът ще заеме, ще се яви величието му в благодатта на спасението или нищожеството му в зависимостта му от естеството.
Старецът различаваше два вида свобода: абсолютната и нетварна свобода на Бога и ограничената и тварна свобода на човека. Тварната свобода на човека не е нищо друго освен отблясък на абсолютната Божия свобода. Тя се дава като възможност за неговото окончателно себеопределяне пред Бога и Божията вечност. Нетварната божествена свобода има възможността тя самата да определя във всичко начина на своето съществуване, извън всяка зависимост или необходимост, без да е подвластна на никакво ограничение. Човешката свобода няма възможността да създава „от нищото“ и е изложена на изкушението от себеобожествяване [6].
Свободното себеопределяне на Божиите ипостаси е безначално събитие и произлиза от самите ипостаси [7]. Бидейки абсолютен в Своята вътрешна свобода, Бог пребъдва абсолютен и независим, когато Неговата творческа идея се осъществява и създава света. Но тварният свят става тъмница за духа на човека. Свободата му не лежи в неговата тварна природа. Затова се обръща към Бога и търси Този, в Който е „окончателният край и висшето понятие за неговото битие“[8].
Бог, Който има за единствена цел спасението на човека, уважава човека и се смирява пред него. Никога не престъпва свободата му. Но го посещава със Своята благодат само когато „пребъдва в състояние на смирено откриване към Него“. Дори тогава прави това с крайна радост и без „забележка“ [9]. Но ако Той като Бог не се отнася към човека като към Свой подчинен и ако нищо не прави без неговото съгласие, то човекът е длъжен да знае какво е приемливо за Бога. Ако Господ пази свободата на Своето разумно творение и се надява със смирената Си любов „всички да привлече към Себе Си“ (Иоан. 12:32), и човекът е длъжен да не си позволява дела или вътрешни движения, които наскърбяват и прогонват Светия Дух [10]. Следователно, за да се утвърди човешката свобода, както споменахме по-горе, е необходимо избягването на греха и пребиваването в Бога. Духовната свобода е плод на безгреховността, която само Христос дарява (Иоан. 8:34-35).
Бог се открива на човека „както е“, оставяйки го свободен в неговия отговор. Човекът е призван да покаже, че приема Божия призив чрез борбата за спазване на заповедите. В тази борба той показва своята жертвоготовност. Със своите страдания си възвръща духовната свобода, без която не е възможно да възлюби Бога с цялото си сърце и ближния си като себе си. Тогава заповедите престават да бъдат смятани за външно принуждение. Тяхното изпълняване се диктува от вътрешната нужда на духа на човека, който осъзнава своята свобода като чедо на възлюбения Отец. Чрез пазенето на заповедите вярващият придобива любовта на Бога и познава Неговата истина. Това го въвежда в боговидната свобода на Божиите чеда. Както Христос се предаде на волята на небесния Отец и наследи всички народи, така и вярващият чрез борбата срещу греха се предава в ръцете на своя Творец и наследява пълнотата на божествения живот [11].
Бог дава Своята любов на човека съвършено, тотално и абсолютно, но в човешкото битие съществува известна власт, която може да преустанови дара и да наруши нейния абсолютен характер. Старецът определя това като самовластие [12]. При положение, че Бог се обръща към човека не с всемогъществото Си, а със смирената Си любов, самовластният човек може да отхвърли дара Му, да разкъса свръзката на любовта Му и да се самоопредели отрицателно във връзката си с Небесния Отец. Това представлява негативната и трагична страна на свободата [13].
Но самовластието представлява необходима предпоставка за усъвършенстването на тварната личност, за нейното израстване в Бога. Тя придобива любовта, към която Божията заповед зове, чрез личната борба за самоопределението. Приемайки възпитанието на Бога, човекът се принуждава да прояви самовластието си и да се себеопредели за вечността. Той развива привилегията на свободата в съвършенството. Това съвършенство се състои в пълното и свободно подчинение на волята му на Божията воля. Това става по окончателен начин, който впоследствие изключва вероятността за избор, точно както станало със съединението на двете природи в личността на Божието Слово. Така се заличава грехът и човекът става способен да приеме огъня на отеческата любов. Това окончателно себеопределяне на самовластието пред Бога е истинното пространство на свободата на личността, а любовта — най-дълбокото съдържание и най-съвършеният му израз [14].
Старецът различаваше две степени на духовна свобода. Който се покайва със смирение и с труд се учи от смирения Дух на единствения Учител Христос, той няма желание да властва над никого. Това е първата степен на свободата. Втората степен на свободата е „вътрешното освобождаване от властта на другите над нас“[15]. Усъвършенстването на човека в свободата е усъвършенстването му като личност.
Личността е единството на всички „навътре” (ad intra) [16]. Човекът обаче не може да осъществи в себе си това единство, тъй като се определя от себичността, вдъхновена от страха от смъртта. Откриването му за осъществяването на тази заповед става възможно чрез разпването.
Това разпване се осъществява на два етапа: при първия етап човекът се откъсва от робството на света, докато при втория се откъсва от робството на своето аз. Тайната на разпването е формулирана от св. ап. Павел с израза „чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света“ (Гал. 6:14). Св. Доротей Газки и св. Григорий Палама, тълкувайки това място, прилагат двата етапа на разпването в живота на монаха. И двамата свързват първия етап с отричането от света и нещата от света, докато второто с вътрешното умъртвяване на човека за греха. Св. Григорий Палама обаче добавя, че това се осъществява с възхождането в съзерцанието на Бога [17].
Според учението на свети Силуан и на стареца Софроний съществува само едно реално робство, робството на греха. Също така съществува само една истинна свобода, възкресението в Бога [18]. Робството на греха предава човека на страха от смъртта. То го затваря в индивидуалността му и възпрепятства неговото откриване „навън“ (ad intra), което може да го превърне в средоточие за включване и единство на всички [19].
Човекът, приемайки нетварния Божия дар и свързвайки се с целия свят, става истинна ипостас, която обхваща цялото богочовешко битие. Ставайки причастник на безначалния и безкраен божествен живот, той участва в неограничената и нетварна Божия свобода, въвеждайки в нея и цялото творение. Така в човека намира своето изпълнение копнежът на цялото творение за истинна свобода.
Бележки:
[1] Архим. Софроний, Ще видим Бога както си е, стр. 176.
[2] Св. Диадох Фотикийски, Κεφάλαια γνωστικά, 4, 1912, стр. 6-8.
[3] Пак там, стр. 175.
[4] Архим. Софроний, Св. Силуан Атонски, стр. 289.
[5] Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 177.
[6] Архим. Софроний, Св. Силуан Атонски, стр. 138. Св. Исаак Сириец, Слово 65, стр. 261.
[7] Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 317.
[8] Архим. Софроний, Св. Силуан Атонски, стр. 201.
[9] Архим. Софроний, За молитвата, стр. 22; Лука 17:20.
[10] Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 191; Ефес 4:30.
[11] Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 184.
[12] Архим. Софроний, Свети Силуан Атонски, стр. 137.
[13] Архим. Софроний, Ще видим Бога… , стр. 117.
[14] Пак там, стр. 304.
[15] Пак там, стр. 184.
[16] Пак там, стр. 304.
[17] Авва Доротей, Поучение 1, PG 88, 1629CD. Св. Григорий Палама, Беседа 11, PG 151, 128D-129A.
[18] Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 188. Срв. Архим. Софроний, Свети Силуан Атонски, стр. 17.
[19] Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 304.
