Автор: Петя Цурева
„Един смирен помисъл привлича
повече благодат от много дела“
св. Паисий Светогорец
Има мигове, в които светът около нас се свива до тясна, болезнена точка — когато сме отхвърлени, неразбрани, когато доброто, което сме се опитали да сторим, остава незабелязано или дори осъдено. Тогава човек се изкушава да се затвори, да се ожесточи, да отвърне на злото със зло или просто да си тръгне. Поражда се онзи вътрешен смут, който ни кара да се питаме защо доброто понякога се посреща със студенина, а искреността — с недоверие. Но тъкмо тогава, в тези минути на вътрешно колебание, започва да действа Божият промисъл – невинаги видим, невинаги логичен, но винаги спасителен. Св. Исаак Сириец казва: „Постарай се да влезеш в глъбината, която е в теб, и ще видиш небесната глъбина — защото входът и към едната, и към другата е един и същ. Лествицата, която те води към Царството, е скрита вътре в душата ти“ [1]. Нашият път към Бога не минава през човешкото одобрение, а през вътрешната тишина, която Той полага стъпало след стъпало. Тези стъпала се откриват не тогава, когато светът ни ръкопляска, а когато пред нас се затварят врати и ние оставаме само с Бог и със собственото си сърце.
Архимандрит Захария учи, че сърцето е тайна, която не остава скрита за Бога. [2] Докато сме раздвоени между горчивина и молитва, между огорчение и добрина, Божият глас остава като далечен шепот. Когато човек е изправен пред несправедливост или отхвърляне, често именно тогава сърцето му се открива — понякога разбито, понякога викащо. И тогава започва да се ражда свободата, а в тази свобода се проявява и първият отблясък на мира. Докато сме вътрешно разпокъсани, докато умът воюва срещу сърцето, Божието присъствие оставя слаб отблясък. Но когато човек поеме кръста си — и мълчаливо, и с доверие — тогава се ражда истинският мир.
Св. Паисий Светогорец говори често в своите проповеди за любочестието — онази духовна чувствителност, която ни кара да виждаме нуждите на другия, дори когато е груб, незрял или неправеден. [3] Той казва: „Един смирен помисъл привлича Божията благодат“. А когато благодатта се докосне до сърцето, човек започва да вижда не грозотата на другите, а тяхната болка. Ние често осъждаме човека за падението му, но Бог вижда раната, от която то е произлязло. Ние слушаме думите, но Бог чува болката. И ни праща срещи, които да ни научат да не отхвърляме, а да лекуваме. Понякога най-тежките ни рани идват именно от хора, от които сме очаквали светлина или утеха. Не защото са лоши, а защото и те са в борба, в недоизрастване, в несъвършенство… Понякога при посещението ни в храма, срещаме разлика между онова, което чуваме, и онова, което виждаме; между това, което се проповядва, и това, което човешката слабост допуска. Но тази разлика не бива да угаси вярата ни. Църквата принадлежи на Бога, а хората в нея — миряни или духовници — са пътници като нас.
Несправедливостта разкрива нещо, което успехът никога не може да ни покаже: какво всъщност се крие в сърцето ни. Архим. Захария ни припомня една история — пример от живота на св. Силуан, в която един човек поема вината за чуждо престъпление, за да спаси другите. На пръв поглед — абсурдна несправедливост. А всъщност — най-дълбоката форма на любов. Несправедливостта разкрива какво има в сърцето ни: горчивина или търпение. Мъст или прошка. Обида или доверие в Бога.
Когато човек постъпи несправедливо с нас, ние не сме призвани да рухнем. Призвани сме да не изгубим сърцето си. Св. Паисий Светогорец ни казва: „Който има смирение, е най-богат от всички“. Смирението не е страхливост.
Не е примирение с неправдата от слабост. Смирението е мъдростта да знаеш, че Бог ще подреди всичко — и понякога Той допуска да бъдеш отхвърлен, за да те накара да влезеш по-дълбоко в сърцето си. Божият промисъл е деликатен. Той действа чрез събития, които на пръв поглед изглеждат объркани, незаслужени или болезнени, но в тях се съдържа тайната логика на любовта Му. Ако човек съумее да запази сърцето си от огорчение, всяка несправедливост става стъпало към Бога, а всяко отхвърляне — врата към ново начало. Отхвърлянето често е Божия прегръдка в тъмното — знак, че Той прави така, че сърцето ни да може да поеме и даде още любов.
И може би това е тайната, която Бог разкрива на човека едва когато всичко външно се разклати: че истинската ни сила не идва от признанието, което получаваме, нито от справедливостта, която ни се въздава, а от способността на сърцето да остане живо, меко, любящо и незатворено. Защото, ако съумеем да запазим сърцето си топло въпреки всичко, то ще се издигнем над света по начин, който светът не може да разбере, защото именно сърцето е истинският „храм“ на срещата на човека с Господ Иисус Христос. [4]
Бележки:
[1] Диоклийски митрополит Калистос (Уеър). Царството вътре в нас. София, 2019; Подвижнически слова 2 — Wensinck, p. 8; Miller, p. 11.
[2] Архим. Захария. Пътят към сърцето: Беседи върху богословието на св. Силуан Атонски и старец Софроний. София, 2009.
[3] Преподобни Паисий Светогорец. Страсти и добродетели, Слова Том 5. Видин, 2016.
[4] Архим. Захария. Пътят към сърцето: Беседи върху богословието на св. Силуан Атонски и старец Софроний. София, 2009.
