Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
В памет на отец Иван от Нови хан
Бог прибра отец Иван. Прие душата на един духовен мъж, който му се бе отдал изцяло и безрезервно и му служеше, разгорян от пламъка на небесния огън. Неговият път е пример за себеотрицание, всеотдайност и преданост до последен дъх. Изгуби земната Църква, но спечели небесната. Всички, които истински го познаваха, вярват, че отиде при „свои“— при тези, които са дали достоен отговор пред съда на Вседържителя Христос и са получили наградата си — блаженството на рая.
Пребивавал е между нас 80 години, от които 45 с духовен сан. Ръкоположен е за дякон на 19 октомври 1981 г., а за свещеник няколко дни по-късно. През 2011 г. е постриган в монашество с името Йоан от Деволския епископ Теодосий, а 4 години по-късно е възведен в архимандритско достойнство. За всички нас той остана „отец Иван от Нови хан“. Знакова личност от съвременния ни църковен живот, която се бе отдала на служение на бедните и изоставени деца. Наистина уникален по своему.
Но малцина знаят неговия истински път и особено този етап преди ръкоположението му. Човек от системата, висш офицер от Държавна сигурност. Накратко — това е бившият служител Иванов от УБО (Управление за безопасност и охрана). Той е бил част от онези, които имаха привилегията да охраняват силните на деня от стария безбожен режим отпреди прехода. Гардовете на някогашните ни министри и управленци от най-високо ниво. Висок, представителен мъж с осанка и с поведение на истински офицер.
Имал е всички условия за един осигурен и доходоносен живот, над средното ниво — мечта за мнозина. Но друго е било истинското му призвание. Такова, каквото е било и на подобните на него бивши офицери — св. Мина, св. Теодор Стратилат, св. Игнатий Брянчанинов и св. Варсануфий Оптински. В някой момент на житието си, в някой от най-тихите си часове той е бил призован от Спасителя Христос за истинско, благодатно служение, изпълнено „с Дух и с истина“. Изцяло в духа на изреченото от Главнокомандващия църковното войство: „Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод, и плодът ви да пребъдва“ (Иоан. 15:16). Бог е посетил душата му и Иванов Го е приел с първите тръпки на своето обръщане, в началото на своята лична метаноя. С трепет, а после и с разум го е последвал и е познал в Него своя пастир и личен Спасител. Приел огъня на вярата, той не се е огънал пред изкушенията в неизбежната духовна бран. Тогава, в годините на реалния социализъм, да бъдеш вярващ е било подвиг, изповедничество и жизнено мъченичество с огромни рискове за теб самия и за най-близките ти. На него не само не му е било спестено нито едно унижение, но и дори е понесъл физически болки и страдания за своя съзнателен избор. Той лично е разказвал как го е викал ръководителят на отдела — генерал Иван Кашев и след хули, обиди и закани лично му е нанасял удари със служебния пистолет „Макаров“. От всичките си колеги и цялото привилегировано обкръжение е бил наричан „срам за Партията“, бил е подценяван и руган от мнозина. Бил е затварян и е лежал изолиран, за да се осъзнае, да дойде на себе си и да изостави убежденията си. Но Иванов героично е издържал всичко, за да напусне системата след тежки перипетии и да се отдаде на свещенослужение.
Отец Иван се отдаде на служение на най-низшите, на обезправените и отхвърлените в обществото — тези, които бяха под социалния минимум след промяната на системата и които бяха захвърлени от държавата, забравени от роднините си и изоставени от най-близките си. Презряни, унижавани и превърнали се в социални аутсайдери. Чрез него Христос протегна ръцете Си от Кръста към бедните изоставени деца, бременни жени и кърмачки без видимо добро бъдеще във водовъртежа на този свят.
Отец Иван слезе от висините на света до дълбините на битието, за да се възкачи в подвига си. Първите години се заселва в една изоставена сграда на храма „Света Троица“ в село Нови хан, започвайки с десет деца, а после и с повече, като ги приема с широко сърце, независимо от техния етнически произход и съсловие. Впоследствие се заселва в няколко сгради в село Якимово, където пребивава до последен дъх, водейки богослужебния живот, обучавайки, възпитавайки и служейки всецяло отдаден на Христос в своята безрезервност. Правил е всичко с ръцете си — от приготвянето на храната до обиколките при бизнесмени, бивши колеги, избрали други поприща, за да търси финансова помощ за децата, които е приел при себе си. Ходил е при тях, молил се е кротко и смирено и е приемал всеки отговор, включително подигравки и обиди. Но всичко е търпял безропотно като истински воин Христов заради и чрез Него. Прибирал е изоставени деца и в това е бил сроден на подвига на св. Йоан Шанхайски, който в служението си в Китай е обикалял улиците, прибирал е новородени, захвърлени в контейнерите и в митрополията им е осигурявал грижи и духовно възпитание като истински духовен баща.
Велик пример за всеотдайност и саможертва! През целия си път на огнено изповедничество отец Иван беше спохождан от всевъзможни хули, обиди, доноси и клевети за дейността си и чистосърдечно и кротко се защитаваше като истински християнин и смирен служител Божи.
За такива като него, истински и потопени в Духа, се отнасят думите на св. Йоан Златоуст: „В нашия свят няма начин, наистина никакъв начин, един достоен духовен мъж да не бъде клеветен!“. Но такъв е принципът на духовната борба с видими и невидими противници, защото колкото по-ревностен е духовникът, толкова по-силни са изкушенията му. Върховете, предизвикват мълнии…
Всичко това са неизбежните удари на сатаната, но допуснати от Всемогъщия и Всемилостив Бог за очистване, просветление и изкачване по духовната лествица до Царството Божие. Въпреки всичко отец Иван запази чистотата на вярата и искреността си и беше достъпен и сърдечен човек. Беше открит, мъжествен, храбър, но и смирен и с една особена детскост, която трогваше и пленяваше всички. Говореше бързо, държеше се прямо и гледаше хората в очите. В него нямаше и капка злопаметност и подлост. Духът му беше чужд на всякакво лицемерие и притворство. Чисти мисли и чиста душа, далече от желание за лично себеизтъкване и кариера в условията на земната Църква. Отец Иван беше повече от пример за истинско служение. Образци на вярата има и ще има винаги и навсякъде във всяка поместна църква. Но той беше нещо повече — беше стожер, огнен стълб и пътеводител в своето духовно и обществено служение. Истински отдаден и в малкото, и в голямото на всички без отлика от пол, възраст и етнос. Пионер в това начинание за грижа и любов за най-малките — децата, към които Христос проявава особена милост и любов.
Бог го е призвал и отвел от царството на кесаря до Царството на Бога за свидетелство и пример на останалите вярващи и невярващи. Мъж на светлината, оставил пагоните на дявола и носил достойно пагоните на Бога като знак за посвещението на избраните. Верен на дълга и добродетелта, офицерът си остава офицер, независимо от мястото, където служи.
Отец Иван освети живота си и мина на едно друго ниво на служение, вдъхновен и воден от Светия Дух. За него с пълно право могат да се отнесат думите: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия“(2 Тим. 4:7). Аз съм грешен човек и не зная къде е душата му, но вярвам, че той ще бъде настанен сред избраните, защото Бог е велик във всичко, но най-вече в любовта и милостта Си към нас, грешните. Амин.
