Автор: о. Спиридон Василакос
Превод: Константин Константинов
Когато в тази самота, която живеем, спре общението, започва болната фантазия. След като не общувам с другия, се отдавам на фантазии. Спира общението — започва болната фантазия. Спира любовта — на пълни обороти работи егоизмът. Заменям човека с фантазията. Губи се диалогът и започва вътрешен мъчителен монолог. От тези монолози, които не ни оставят да излезем от самотата си, да се зарадваме на хляба и водата ни, да се задвижим. И всичко това е рожба на тази самота.
Съществува самота на върха, която е самота на егоизма. Днес се нарича самота на върха. Аскетичните отци казали тези неща преди векове. Самота на егоизма. Искаш да си на върха? Ще останеш сам. Без общение.
Съществува и самотата на тълпата. Гръцкият поет Рицос пише: „Ще ти кажа коя самота ме ужасява повече. Онази, която чувстваш сред тълпата”. Защото никой не чува думите ти, не отброява ударите на сърцето ти, не протяга ръка да хване твоята. Просто върви до теб. И много пъти те блъска, за да мине. За другия си едно нищо. Не те вижда. Сам е. Натъпкани сме в автобусите и метрото, блъскаме се по улиците и сме сами. Сякаш всеки е в своята килийка. Нито чува, нито вижда, нито чувства, нито усеща, нито общува. И добре, че има блъсканица, за да почувстваш, че някой те докосва, дори и да те блъсне, за да мине. Добре, че това го има.
Един велик гръцки поет, духовен човек — Тасос Ливадитис, казва какво е самотата. Чуйте как я определя: „Самотата означава да държиш в ръцете си цвете и да няма на кого да го подариш“. Има ли по-голям ад? И ако не можеш да дадеш това цвете, да не можеш да дадеш малко душа, малко радост, малко разположение, малко слова? Страшно е, да не можеш да дадеш. Затова онези, които имали общение с Бога и пребивавали в Него, давали всичко и не били сами. Защото живеели този рай на общението. Давали всичко. Имаме един свети Паисий, който ни казва: „Ще извадя сърцето си да го сложа на масата, да го нарежа на парчета да нахраня хората”. Това е общение — един човек, който е в общение с Бога, на Когото се е отдал, и затова той самият се отдава. Днес не можем да имаме общение, защото нямаме Бога, защото това, което даваме, не е истинно и другият не го приема. Защото цветето е изкуствено, пластмасово и другият няма да го вземе. Какво имам, което мога да дам — имам ли сърце? Къде го намерих, кога го срещнах? Имам ли душа? Срещах ли Бога в душата? Видях ли я в светлината на Пресветия Дух? Имам ли радост? Коя радост? Имам ли утеха? След като съм безутешен, след като в живота ми отсъства Утешителят, Единственият, който може да утеши човека, нима е възможно аз да стана утеха за другия? Безутешен съм и онова, което мога да дам на другия, е това мое състояние и нищо повече. Нямам какво да дам, другият не иска да вземе и затова не можем да живеем в общение и с Бога. Насрочихме среща с егоизма, със страстта, с изгодата и затова никога не се срещнахме, не дадохме и не взехме.
Припомнете си бащата от притчата за блудния син, макар в нея да доминира не покварата на човека, а любовта на Бога. Синът имал ли общение с бащата? Ако имаше, нямаше да си тръгне. Защо се върнал? Защото бащата имал общение със сина си. И защото му дал имота, знаейки, че не го заслужава. Но го дал със сърцето си. Бащата знаел, че синът му ще разпилее всичко. Навярно трябвало да го загуби, за да намери себе си. Но докато синът нямал общение с баща си и нищо не му дал, а искал само да заграби, той не разбирал, че от момента, в който се отделяш, тръгваш, грабваш който и да е дар и се отдалечаваш, вече си го загубил и ти самият си се погубил. Отстъплението на сина било, че се отдалечил, а връщането му, че макар и да се отделил, баща му го следвал. И затова, когато се върнал у дома, при баща си, в родината си, в живота и душата си, в това общение, баща му не го попитал:
— Къде беше? Какво направи? Къде пръсна всичко? Защо стигна дотук?
Защо не го попитал? Много просто, защото бил с него. А аз съм един безобщностен човек, който се е отделил от Бога и от ближния. Егоист съм, който с егоизма си е отхвърлил всички и всичко, но Бог не се отрича от мене. И докато аз упорствам в моята самота, любовта Му настоява върху общението и това в крайна сметка ме спасява. Този Бог, Който изхвърлям от своя живот с всяко слово, дело, израз и движение на сърцето си. Не искам да вляза в общение с Него, а Той пребъдва в това общение, не Го искам за Баща, а Той ми казва „Детето Ми“, ако и да съм в моя ад.
Помните притчата за богаташа и бедния Лазар. Лазар живял сам на стъпалата пред дома на богаташа. Бог дал възможност на богаташа за общение, за жертва, за отдаване, за любов, както дава и на всеки от нас, за да отворим най-накрая тези врати. За да можем да се освободим, да излезем от този гроб, който сме създали. Бог поставил пред вратата му Лазар. Това било възможност за него, но той го подминавал и се отнасял с него като с изтривалка — само да си отрие обувките. И накрая се оказал в ада, който не Бог, а той самият бил създал. Свети Порфирий казва: Христос не държи никакъв ад в ръката Си, с който да плаши човека. Човекът, а не Бог, създава ада. Раят не може да създаде ад, животът не може да създаде смърт, Създателят не може да бъде рушител. Човекът, който не искал да стане образ на Бога, е разрушител и кощуник на този образ.
Богаташът живее в своя ад и самота. Там адът се определя като самота, като глад и жажда, защото човек не е гладен само за парче хляб, не се храни само с хляб. Сам Господ казва това. Човекът гладува и за общуване, жадува за благодат, жадува за Бога и гладува за Божия образ — за другия човек. Това може да насити и утоли жаждата му. И той, горкият, е гладен, жаден, сам в ада, който е създал. И в този ад, в това състояние, в което се е озовал, Бог говори, Бог се крие деликатно, както винаги, зад Авраам и му казва:
— Чедо мое!
Той никога не видял Бога и не Му казал „Отче”, не Го почувствал, нямал връзка с Него. Никога не видял Лазар като брат, нямал връзка с него. Ние имаме Баща, Който вижда детето в ада, обръща се и му казва:
— Чедо мое!
Бащата продължава да има връзка, но ние нямаме връзка и общение. И затова сме трагично сами и нещастни.
Нужна ли е самотата на човека?
Нужна е, защото е благотворна — не самотата на върха, не самотата на егоизма, а духовната самота, тази, която ни липсва и в която се развива и подготвя общението. Кой от нас остава сам със себе си? Влизаме в колата и преди да врътнем ключа, пускаме радиото. Влизаме у дома и преди да направим каквото и да е, дори преди да пуснем лампата, първо пускаме телевизора. Защото не издържаме да останем дори една минута сами със себе си. Защото е трагично нашето състояние, защото не искаме да видим нашата истина, не искаме да срещнем това, което реално сме. Нужна е духовна самота, да срещна себе си и така да придобия дълбоко смирение и истинно себепознание. И след като зная кой съм, зная как ще се приближа, как ще застана, как ще простя, как ще претърпя и как ще обикна другия човек. Това е основно нещо. Спрях ли някога малко да се помоля? В самотата на молитвата, сред която развивам общението и връзката с Бога? Застанах ли смирено в себе си? Никога. И затова не можах да развия и да предам на живота си всички предпоставки за истинно общение.
Човекът, който се моли, знае да общува, в молитвата той самият се от-дава, излиза от самотата си, и приема Божията благодат. Чрез връзката с другия човек обича, дава, отдава се, жертва се. Но определни пъти идва егоизмът и ми нашепва, опитва се да ме приспи и ми казва:
— Другият нищо не ти дава!
Не искам нищо да ми даде. Стига ми, че обикнах, че простих, че дадох. Защо? Защото придобих общение и когато придобия общение с другия, е сигурно, че съм придобил общение с Бога. Това ми стига. Всички тези оправдания са изкуство, което е плод на духовната самота.
Трябва да се помоля, да се събера, да се съсредоточа, да остана малко със себе си, да поработя с моето състояние, да приема моята истина. Понякога казвам: не мога да доближа другия, той ме онеправда!
Ако бях останал малко със себе си, какво щях да казвам? „Нищо не ми е сторил. Никой друг не ме е онеправдал толкова много, колкото аз —самия себе си“. Това е смирение.
Нека си припомним поразителната молитва на преп. Ефрем Катунакийски, който се провиквал към Христос и към душата си. Той имал общение с Христос и придобил истинна връзка и общение с всеки човек и казвал: „О, душо моя, колко те онеправдах!“. Не казвал „Колко бях онеправдан“, а „Колко те онеправдах!“.
Защото този човек сред райската самота придобил общение със себе си, видял своята истина, смирил се, помолил се, отдал се на Бога. И с любовта и молитвата се отдава на всеки човек.
Някой казва:
— Отидох при свети Паисий и той ме нарече по име, без да ме е виждал!
И ни се струва чудно. Но за него това било нещо много естествено. Естествено, че знае името ми — след като ме е обикнал още преди да ме срещне! Защото ме е видял чрез Бога, защото ми е състрадавал, защото се е помолил за мен, окървавил е колене, открил е душата си за мене, отделил е време и живот. И затова може с две думи да ми принесе духовна полза. Защото светецът в онзи момент докосва душата, вижда истината, крепи човека, дава му точно това, което иска, разсейва самотата му, поставя го в общение с Бога. Без много думи, без много проповеди, без ораторски слова. Но той бил съобщник на благодатта и можел да общува с всеки човек, да го докосне и да го доведе до истинно общение с Бога. Там, където ще се разпръсне всяка самота и ще се умъртви всеки страх.
Светците знаели как да изпълват времето си с вечност. Те живеели в пустинята, но били толкова вежливи и любезни. Ако срещнеш св. Серафим Саровски, този велик подвижник на Руската църква, и срещнеш един аристократ от Париж, е сигурно, че ще се ентусиазираш и ще откриеш себе си пред св. Серафим. И ще казваш:
— А-а! Той цял ден живял с мечките, в пустинята.
Да, но аристократът, риторът, рекламираният, гордият ще те види и ще каже:
— Този е моя ад!
Докато св. Серафим ще те види и ще ти каже:
— Христос воскресе, радост моя!
Ето среща — във Възкресението, ето общуване — в радостта.
Има един поразителен случай в Патерика, при който виждаш как общуването с Бога се отразява върху общуването с човека.
Св. Йоан Златоуст казва, че намираш себе си в единство с ближния. Защото там ще се смириш, ще обикнеш, ще дадеш, ще се отдадеш, ще намериш истинния човек, а не в егоистичната самота. Там колкото повече даваш и се отдаваш, се развиваш и издигаш, преобразяваш се, просветляваш се, освещаваш се, докато в другото състояние оставаш в мъртва неподвижност.
Авва Макарий вървял в пустинята с послушника си, който бил неопитен и току-що дошъл от града, но не бил социален. Докато аввата бил човек на богообщението. Младият послушник вървял напред и срещнал някой, за когото по дрехите разбрал, че не е християнин и му казал:
— Къде отиваш, дяволе?
Другият, като чул това, се ядосал и му хвърлил един бой.
Не след дълго този човек срещнал авва Макарий, който по дрехите, лицето и ръцете му разбрал, че е работник и му казал:
— Бъди жив и здрав, тружениче!
И човекът се сепнал.
Това е общението. Може да нямали обща вяра, но светецът докоснал другия какъвто и да бил, в каквото и да вярвал. И работникът отишъл, коленичил пред него и му казал:
— Разбрах, че си Божи човек по поздрава ти!
Светците живели сами в пустинята, но ако видели човек, казвали:
— Видял си брата твоего, видял си Бога твоего.
Когато си видял Бога, когато си Го приел и вкусил, не можеш да Го откроиш от брата си.
Това е богообщение.
Иконите са ни дадени, за да излезем от нашата самота, да влезем и да срещнем личността. Молитвата ни е дадена, за да говорим на личността. В Църквата всичко е решение и изцеление на самотата и общение.
Покаянието означава да изхвърля всички тези пречки и стени, които са се издигнали между мен и душата ми.
Молитвата означава излизане от моите граници, отдаване на Бога и общение.
Смирението е основата на истинното общение. Защото егоизмът е пречката. Всичко е общение.
Какво е св. Литургия? Общение. Ако не сме съединени и нямаме общение, можем ли да се приобщим с Христос? Мога ли да отида на св. Литургия, бидейки извън общение с Бога и ближния?
Вижте иконата с успението на преп. Ефрем Сирин. В пустинята, аскетичното му тяло стои по средата и отците бързат да се поклонят. На какво? Не на смъртта, а на победата над смъртта, на живота и възкресението. Светецът е източник на живот, христоносец. Отците отиват да се поклонят, но има една подробност. Послушникът носи стареца си на гърба си и над тях пише: „Божественото общение”.
Колко ценно е това Богообщение. Да понесеш другия, с тежестта на старините, с капризите и болестите. И ако запазиш това общение и с любовта и смирението преодолееш пречките, е сигурно, че държиш в ръката си лъжичката, потапяш я в Тялото и Кръвта Христови и се храниш, вкусваш и се радваш на Бога. Приобщаваш се с живота и живееш Възкресението.
Бог, Който е общение за всички нас, да ни сподоби да вкусим и да се зарадваме на това общение, което не е нищо друго освен самия рай!
