Автор: Величка Николова
Слънцето тежи над света страшно, неумолимо, вечно. Джан-джун няма из селото. Минко върви ситно по улицата, край която тържествено се редят запуснати буренясали градини като малки джунгли със змии и бърлоги на дребни животинки. В дворовете — двукатни рухнали вече къщи, изтърбушени от времето и забравени от собствениците. Минко отива за кафе от кафе-автомата на бившия магазин. Сега е затворено за неопределено време, уж правят ремонт. Собственикът е сложил кафе автомат отвън, хората си пускат кафенце и той пак си печели нещичко. До магазина е паметната плоча на Беню. Минко спира и гледа снимката на мъртвия си приятел.
Беню пиеше много, като смок — изпиваше сока на всяко ферментирало плодче, можеше да свари ракия от бонбони или локум и от паламида даже. Майстор беше. И точно на това място до кръчмата една вечер късно бе паднал и умрял преди осем години. Живееше сам, беше се развел отдавна, напиваше се като талпа и пребиваше от бой жена си. И тя го остави. Още ония години замина за родното си село с децата и не дойде на погребението му даже. А порасналите му деца се загубиха по чужбините.
Тук, на „лобното място” бяха поставили паметна плоча — дар и помен от приятелите по чашка. За погребението му се погрижиха сестрата и лелята на Беню.
Минко премисля цялото житие на Беню и му домъчнява — някаква мисъл жалостива и натрапчива ходи из главата му. Нещо липсва до тази плоча. На Минко му се иска да направи нещо за приятеля. Колко пъти бяха седели заедно в кръчмата, обзети от алкохолно въодушевление, бяха се препирали по важни политически теми, караха се, сбиха се два пъти — почти професионално. После пак се търсеха, лошите думи се забравяха, помагаха си за работата в градините, приятелството укрепваше още повече.
Сега Минко се сеща, че там, в отвъдния свят на Беню може да му е тежко, може дори да му е много по-тежко отколкото на Минко в този свят. Макар че когато Беню умря, всички казваха „Отърва се, почина си”. От какво ли, от кого ли? Не е ясно. А че нещата тук все повече зазляват, забатачват се все повече — няма какво да говорим. Всичко е скъпо, много пари трябват — и пак още ще поскъпва. Пенсиите не стигат, селото плаче за хора и за оправия, ама няма. Хора няма и човеци няма, тоест — човещина. Нищо няма. А сега една мисличка се стрелна в мозъка му. Минко се стреми да я улови за тънката опашчица. Ха, хвана я. И той си я повтори няколко пъти — да не я забрави. Напоследък, от годините ли, от грижите ли, от вирусите ли, дето казаха, че ги пускали тъй безразборно, забравяше такива важни мисли. В главата му се люлееше сива мъглица. И пак му трябваха сто-двеста грама поне, за да му светне и да дойде в обичайното си вдъхновено състояние. А че жената се кара, какво от туй, ще повряска и ще млъкне. Децата са вече големи и са по градищата. Не ги интересува селото. А в село е хубаво, ама няма кой да работи селска работа. Научиха народа да седи пред компютъра и да бяга за здраве. Ами кой ще оре и сее, кой ще сади домати, краставици, картофи? Нали хляб трябва да ядем. А яж компютри де! Идват за малко, помогнат нещо, напълнят торбите и бягат. Нямали време. Който ти каже, че милее за село, не му вярвай! Думи са туй, празни балони за красота и разкош.
Минко държи здраво мисълта, светнала като прозрение в главата му. Ето какво е то — ще направи нещо хубаво за Бог да прости Беню. Върви все по-уверено към горната махала, където, той знае със сигурност, в тоя час на знойния ден е отворена кръчмата-магазин, с претенциозната име „Бар Наздраве”. Там е хладно, селският барман Тошко дреме вътре — да не изпусне някой клиент. По това време там спира междуградския микробус и все някой изпотен слънчасал пътник слиза или се качва. Минко вече не мисли за кафе, а за чашка с един „облак” — мастико-мента, прохладно, освежаващо и успокоително питие. Изминава все по-бързо пътя до там.
В барчето-дюкян няма клиенти. Само Тошко, младолик шейсет годишен бивш полицай, чете вестник. Седи си кротко пие студена кола. Минко поръчва „облака” и го пие бавно, с наслаждение.
— Жега — казва Тошко.
— Жега, я! — отвръща Минко.
— Какво ново там?— сочи с пръст вестника.
— Ново няма. Едно и също. Нашите се подмазват, ония ни съсипват. Други водят войни. Това е цялата картинка.
— Войни — притихва Минко. — Само къде нас да не дойде. Няма оправия — кой къде се бие — ние си патим, на нашите глави идва, ние плащаме масрафа. На всичкото отгоре — жега.
— Жега, я! — отвръща Тошко.
Минко допива „облака”. Съзнанието му се избистря, мъглата се разкъсва и той пак улавя „онази” мисъл за опашката.
— Дай едно кенче бира!
Тошко му подава от скъпата бира, Минко се замисля, но плаща решително и тръгва. Краката сами вече го носят. Той се заглежда с едва осъзната безнадежност в щъркеловото гнездо върху един електрически стълб. Там гнездото е старо, отстрани пълно със сгушени, уплашени от слънцето врабчета. На Минко му се струва, че душата на Беню е станала врабче и сега го гледа от там — сгушена и писукаща, сякаш му говори нещо.
— Идвам, идвам — мърмори Минко.
Стига до паметната плоча, отваря кенчето, отсипва малко бира за Бог да прости на земята и тържествено я слага на плочата до снимката.
— Ето, пийни си — мърмори нежно той.
Прави пред лицето си нещо като кръст, маха с ръката, накрая целува палеца си, както бе виждал да правят футболисти по терените по телевизията, кланя се.
И си тръгва, изпълнил своя християнски дълг. Да си пийне студена бира мъртвият му приятел Беню. Там, в отвъдното, на оня свят, може да не му дават.
