Автор: Лимасолски митрополит Атанасий
Превод: Константин Константинов
„Свидетелствувам за вас, че, ако да можеше, очите си щяхте да изтръгнете и да ми ги дадете. И тъй, враг ваш ли станах, като ви говоря истината?” (Гал. 4:15-16)
Християните от онова време, както и днес ние, изпадали в трудните ситуации, за които пише тук светият апостол, без да скрива нищо, представяйки реалността такава, каквато е била. Ако тогава, когато християните са били заедно със светите апостоли и са имали голямо усърдие и пламенност, са се появявали такива трудности и проблеми, колко повече това наблюдаваме днес, 2000 години по-късно. Затова, когато и ние се сблъскваме с такива проблеми, не трябва да се обезкуражаваме, а да знаем, че така стоят човешките неща. И Църквата винаги преминава през човешките дадености. Ние, чедата на Църквата, проявяваме духовни слабости, Църквата е болница, вътре има болни хора, ние сме духовно болни. Не можеш да обвиняваш една болница и да казваш: каква е тази болница, в която има болни, кръв, микроби, рани, травми, хора, които умират в интензивното, трупове? В болницата има такива неща. Болница е, не е хол, не е нещо друго. Църквата е лечебница, духовна болница, следователно в нея има болни хора. Ние сме болни и Църквата ни лекува. С благодатта на Светия Дух, Владиката Христос и светиите на Църквата ни лекуват и ние се борим да се излекуваме. Проявяваме симптоми на болест, но водим борба, за да се изцелим. Тук св. апостол Павел говори на учениците си и им казва: когато бях близо до вас, и очите си, ако ги поисках, щяхте да ми дадете. Толкова много го обикнали учениците му. По-скоро станало обратното, той ги обикнал толкова много: сега станах ваш враг, защото ви казах истината. Това го живеем често в Църквата. Идват хора, които искат от Църквата, от нас, пастирите на Църквата, да им кажем някое духовно слово. Отците ни казват това, което чувстват и виждат в себе си и в другия човек. Ако не ни харесва това, което ни казват, тогава отхвърляме и словото, и тези, които са ни го казали.
Спомням си какво ни каза веднъж свети Яков Цаликис в Евбея, при който бяхме отишли. Бяхме със стареца Йосиф и свети Яков ни разказваше случки от живота си. Разказваше, че видял чрез Светия Дух, с дара, който имал, две жени, които идвали пеша от съседното село, за да го видят. Разказваше ни, че те го смятали за свят, за прочут. Случката е следната. Те отивали да го видят и по пътя разговаряли, че той е свят и че знае всичко, и че каквото им каже, ще го направят, че Бог го просветлява и че има благодатни дарове и т.н. Светецът видял това с благодатния дар, който имал. Там били и някои негови отци, отец Кирил, и те седели, докато ги чакали. Жените дошли. Поздравили го, взели благословение. Казали му: „Отче, искаме да те видим, да ни посъветваш, да ни поговориш, защото сме чули, че си Божи човек и имаш благодатни дарове“. „Добре, — казал им той, — ще ви посъветвам“. Обърнал се към едната: „Теб какво да те посъветвам? Ти си свята жена, много си добра, усърдна, добра домакиня, добра съпруга, добра баба, честна си, много добър човек!“. „Видя ли какво казва? Значи с право говорят, че е свят“ — казала тя. На нея ѝ харесало. На другата казал: „На теб какво да ти кажа? В теб не виждам нищо подобно. По-скоро имаш пропуски, липсват ти много неща”. „Хайде да си вървим —казала тя. —Този е луд”.
Такива са хората. И по времето на светите апостоли е било така. И галатяните, казва св. ап. Павел, били дотолкова възхитени от него, че и очите си щели да му дадат, но всичко това било много повърхностно.
В Патерика има един случай. Един млад човек искал да стане монах при един свят старец. Казал му: „Авва, обичам те много и те почитам“. Той му отговорил: „Чедо мое, остани малко тук и ще видим“. Той останал. След три месеца старецът го попитал: „Как ме виждаш сега, чедо мое?“. „Авва, виждам те като Бог, като Бог на земята.“ Минали още три месеца. Старецът отново го попитал: „Как ме виждаш сега, чедо мое?“. „Виждам те като Божи човек.“ След три месеца пак го попитал: „Как ме виждаш сега?“. „Виждам те като Ангел“. След известно време отново го попитал: „Как ме виждаш сега?“. „Като човек“. След още три месеца: „Как ме виждаш сега?“. Отговорът бил: „Като демон“. Такива са човешките неща. Разбира се, не Христос е правил тези неща, а хората, но Той е допуснал те да станат, за да покаже и на нас какво означава човешката реалност. Виждате, че посрещнали Христос в Йерусалим с палмови клонки. Осанна! Благословен идващият в името на Господа! Осанна! Царят на Израил! Постилали дрехите си, за да стъпва върху тях, с палмови клонки Го посрещнали, което означавало победа, и с радостни възгласи и т.н. И след четири дни, на петия ден викали пред Пилат: „Разпни Го!“. Искали да освободят злодея Варава. И Пилат ги попитал: „Кого искате да ви освободя от двамата? Иисус или Варава?“. А Варава, казва Евангелието, бил разбойник. Казали: „Не този! Не Иисус! Варава освободи!“. „И какво да направим с Иисус?“ „Разпни го!“ Цялата сцена от неделята изчезнала. Къде били онези, които се излекували? Къде били онези, които яли хляба и се наситили? Къде били онези, пред очите на които Господ възкресил Лазар шест дни преди Своите страдания? Възкресил Лазар пред огромно множество народ. Но защо да говорим за тези хора? Учениците Му къде били? Нямало ги. Никой не бил с Него. И първовърховният, Петър, който бил с Него на Тавор, който Го видял преобразен, бил с Него при всички чудеса, ходил по морето. Слугинята какво казала на ап. Петър? „И ти беше с Него!”, а той отвърнал: „Не познавам Човека”. И бил толкова близо до Христос, когато Го съдили, на „хвърлей камък“. Евреите в събота вървели разстояние колкото един хвърлей камък. Хвърляш камък, докъдето стигне, толкова вървели. И това било мярката им. Ап. Петър стоял до Христос, когато бил съден, и не се трогнал — този, който отрязал ухото на слугата и Христос го изцелил. Стоял отпред на Тайната вечеря. Христос го причастил предишната нощ. Казал им онези ужасни думи. Бил в Гетсиманската градина, където видял, че се моли и по Него избива кървава пот. Във всичко бил пръв и при това много ентусиазиран. Въпреки това, когато дошъл часът на човешката слабост, казал: „Не зная този Човек, не Го познавам”. И нашият старец казваше, че ако го беше попитал някой войник, да кажеш, че се е уплашил. Но една слугиня, една прислужница? Каква сила имала тази прислужница, за да се уплаши св. ап. Петър? Христос допуснал това и чрез него ни учи каква е човешката реалност. Такива са хората. Затова не трябва да ни се завива свят, когато ни хвалят, нито да се отчайваме, когато ни плюят. И едното, и другото са фалшиви неща. Сапунени мехури. Нищо от това не е истинско. Нито когато ни хвалят и ласкаят, нито когато ни хулят и унижават. Защото и тези, които ни хвалят, не знаят нашата реалност, защото сме слаби и грешни човеци, но не сме и демони. Хора сме и ние, като всички. Правим и грешки, правим и правилни неща. Тази реалност обаче трябва да бъде винаги пред нас, защото в живота си ще срещнем и двете явления. И трябва да сме готови за тях.
Някои младежи отишли и казали на свети Паисий: „Отче, чухме много добри думи за теб”. Той отвърнал: „Слава Богу, добре е хората да имат добри помисли за нас, монасите и клириците, за да се възползват и самите те“. Ако имат добри мисли, самите те се възползват. После други му казали: „Отче, чухме лоши думи за теб“. „Слава Богу! — казал той. —И тези неща са нужни, за да ни смиряват и да гледаме нашата реалност.“ Каквото и да им се случвало на светиите, тези неща били пред тях като фалшиви събития.
Има един хубав пример в Патерика. Един младеж, който искал да стане подвижник, да стане монах, отишъл при един старец и му казал: „Какво да направя, за да стана монах?“. Старецът му казал: „Отиди на гробището и там ще видиш статуи”. Тогава на гробищата правили статуи. „Върви и похвали статуите и кажи: „Вие сте добри, блажени, славни, храбри, най-добрите хора, които някога е имало на света.“ И ми кажи какво ти отговориха“. Отишъл младежът и похвалил статуите. Върнал се обратно. „Какво ти отговориха?“ „Нищо.“ „Утре върви и обиди статуите и им кажи най-лошите думи и ела да ми кажеш какво ти отвърнаха.“ Е, младежът отишъл, обидил ги едно хубаво. Те пак не му казали нищо. Върнал се обратно. Старецът му казал: „Ако искаш да станеш монах, такъв трябва да бъдеш“. И това, разбира се, го казваме не само за монасите, но за всички нас, защото ако не се научим в живота си да се дистанцираме от всички тези неща, от явленията на този свят, много ще се мъчим. Ако хората казват добри думи за нас, добре правят. Блажени са, добре, че имат добри помисли. Ако ни обиждат, пак добре правят, помагат ни да се смирим. Истината е, че ние не сме нито демони, нито Ангели. Хора сме. Правим грешки. Имаме слаби страни, имаме слабости. Пазим баланс. В университета създавахме различни приятелства, и старецът Паисий често ни казваше: „Не давай сърцето си, ще ти го направят на парчета“. „Не давай сърцето си, ще ти го смелят.“ Трябва да внимаваме, да сме сдържани, защото и другият не може винаги да приеме това, което ние чувстваме към него. Ние може да имаме щедри чувства, но другият не може да приеме това нещо, не може да го управлява, не може да го оцени, не е длъжен да приеме това, което ние чувстваме към него. Затова е добре да бъдем сдържани хора и да насочваме нашите щедри чувства към Христос. Христос е Този, Който никога няма да ни разочарова, няма да ни измори, няма да ни предаде, няма да отрече любовта ни. Напротив, даваш Му едно, Той ти дава 1000, даваш Му 1000, Той ти дава безкрай. Докато при хората, даваш им едно, искат 10, даваш им 10, искат 100, даваш им 100, пак не са доволни. Когато ти се нуждаеш от нещо, няма какво да ти дадат. Такава е човешката реалност. Затова чувствителните хора трябва предварително да знаят това и да внимават.
И тези християни, при които бил апостол Павел и ги учил и наставлявал, били готови да дадат живота си за него. Затова сега той им казва, че е станал враг, защото им е казал истината, но те са се променили. Казал им е една малка истина, която е трябвало да им каже, че трябва да внимават да не са привързани към Моисеевия закон и да не слушат тези, които ги заблуждават.
Някои лъжебратя и лъжеапостоли искали да ги експлоатират. И тъй като апостолът им казал истината, го сметнали за враг и не го искали. Това се случва и в нашата Църква. Случва се и ние го живеем често в Църквата. Идват хора да се изповядат: „Отче мой, отче мой. Ти си моят спасител. Като теб няма друг“. Но щом им кажеш нещо, което не им харесва, веднага стават зверове. И после говорят най-лоши думи за теб. Както и да е, такава е реалността.
„Ревнуват за вас не с добра цел, но искат да ви отлъчат от мене, та вие за тях да ревнувате”
Тези размирители, казва апостол Павел, ви карат да бъдете ревностни, но не за добри неща, защото имат за цел да ви отдалечат от мен, за да се прилепите към тях. Тези хора — лъжебратя, лъжеапостоли, лъжепророци, лъжеучители, имат две черти. Едната черта е, че имат материален интерес, търсят от хората материални неща. И втората черта на заблудените е, че искат последователи. Искат да имат последователи и да ги държат близо до себе си като слепи оръдия на своето влияние. Това го виждате и при хората днес, в идеологиите и във футбола. Футболът какво преследва? Последователи и интерес. Футболът вече се е отдалечил от спорта и се е превърнал в бизнес. Бизнес и последователи.
Ходих на една панихида и по пътя видях привържениците на един отбор. За първи път видях такова нещо. Камъни, дървета, бомби, коктейли „Молотов“, сълзотворен газ. Истинска война. Защо, казвам, какво става? Аз мислех, че правят това за Гривас (Георгиос Гривас, гръцки генерал — бел. прев.). Сега ли се сетиха да го почетат? Не, ми казаха, това са привърженици на един отбор, които дойдоха тук, за да се срещнат с привържениците на другия отбор. Но ставаше истинска война. Война. Тоест, ако хванеха някой от противника, можеха да го убият. Такава мания, такава враждебност, такава лудост. Как се оправдава това? Човек се заслепява, става последовател, става неразумен. И разбира се, тези, които подклаждат това, имат финансови облаги.
Има и заблудени хора, които идват и тук. Казах това много пъти и по радиото, идват заблудени хора, представят се за монаси, представят се за свещеници, представят се за епископи, представят се за учители. Имаме два-три такива случая в Лимасол. Идват някакви хора, много заблудени хора, ходят по къщите на някои простодушни, да не кажа наивни и глупави хора. Крият се от епископа, от Църквата, по къщите правят молебени и изповеди тайно, не с цел да помогнат на хората, защото ако искаха да помогнат на хората, защо не дойдат в Църквата, за да помогнат на всички и да имат и благословението на Църквата? Тайно правят всичко това, за да взимат пари от наивните и да имат последователи. И когато ги питат, какво мнение имате за епископа, казват: „Не го следвайте, той е заблуден“. И всичко това по две причини: сребролюбие и славолюбие. И една монахиня идва по същия начин, нещастна и низвергната от Църквата, идва в Лимасол и разгласява, че притежава епитрахил на свети Порфирий, прекръства с него хората и прави чудеса. И хората отиват, наивни, нещастни, и не слушат Църквата, която им казва: „Не ходете там“. Но хората имат склонност към заблудата, защото в заблудата, за съжаление, има някаква сладост.
Спомняте ли си, когато дойдох в Лимасол преди 25 години, онази история в Трахони със символите, които се появяваха по стената? Лъжа и измама. Хора от Лимасол повярваха. Отидох да ги видях и аз, за да имам собствено мнение. Казвам: „Нима Бог прави тези неща? Рисува Мики Маус по стената?“. Те бяха неграмотно написани. Онзи, който ги пишеше, не знаеше правопис. Дойде един човек и ми каза, че свети Георги Хозевит го изпратил да ми каже, че това е от Бога и да повярвам. Казвам му: „Кажи на свети Георги Хозевит да ми го каже на мен. Защо го казва на теб? Означава ли това, че ти си по-добър от мен? Аз съм толкова години монах, клирик, епископ, отговорен съм. Е, и на мен да ми го каже. Ти каква добродетел имаш повече от мен? Имаш и куп проблеми в живота си. Имаш цигари в джоба си”.
И непрекъснато ме преследваха, че не ги признавам и че ще ми се случи нещо лошо, ще умра, ще ми се случи нещо. После разбрах, че това са лъжи, защото там бяха написани и датите, когато ще се случи Второто пришествие. Минаха три-четири години и всичко изчезна.
Казваш: „Чедо мое, с магнит ли те привличат?“. Добре, първия път не си разбрал. Втория път не си разбрал, че има заблуда. Човек сам пада в заблуда. Това доказва, че човекът, който се заблуждава, е виновен за заблудата си. Той е виновен и се заблуждава. Той самият е виновен. Ако не беше виновен, Бог нямаше да го остави да се заблуди. И ако се заблуждава от добронамереност, от простота, хора сме, можем да направим грешка. Да ти каже някой нещо, да повярваш по погрешка и да кажеш: „Добре, сгреших“. Хора сме. Не е странно да направим грешка. Но в даден момент ще намериш пътя си. Какво да каже човек? Дали това е психичен проблем? Може би, но най-вече духовен. Тук се крие голям егоизъм, славолюбие и сребролюбие. Тези, които подтикват другите към заблуда, го правят или от славолюбие, за да придобият име, че са нещо и т.н., че са духовни хора, или, за съжаление, имат материални интереси. Това казват апостолските постановления.
Църквата е ковчегът на спасението. Много хора казват: „Какво ще правим, когато дойдат трудните дни? Какво ще правим? Бог изоставя света. Бог изоставя хората на милостта на дявола“. Тоест антихристът и дяволът ще бъдат по-силни от Христос? Църква няма да съществува тогава? Горко! Църквата ще пребъде във вековете. „Портите адови няма да ѝ надделеят.“ Адът няма да победи Църквата. И когато Христос казва „ад“, това не означава само смъртта, а и заблудите, ересите, всички тези заблуди, които съществуват. Спомням си и аз, когато бяхме на Света гора, тогава започна тази история с 666 и с картите. Слушахме и ние там. Не знаехме, нямахме нито телевизор, нито радио, нито вестници, нито нищо. Идваха и ни казваха хората. Аз бях млад и се питах: „Какво ще правим? Как ще узнаем? Как ще се предпазим?“. Отидох в Катунакия при стареца Ефрем. Казвам му: „Геронда, какво ще правим?“. Той ми каза: „Защо се тревожиш? Къде е Църквата? Каквото ни каже Църквата, това ще направим. Христос ни каза да слушаме Църквата. Христос ни даде Църквата като ковчег на спасението. Защо имаш тревога? Ти ли ще спасиш Църквата? Ние ще слушаме Църквата”. Ако Църквата се заблуди, а Църквата не се заблуждава, предпочитаме да се заблудим с Църквата, отколкото да сме сами. Мнозина в историята на Църквата, уж за един правилен помисъл, за нещо, което според тях било правилно, се отделили. Но историята доказа, че тези, които са се отделили, са се погубили, докато онези, които са останали в Църквата, са се спасили.
Ясно доказателство е старият календар. Християните, които се отделиха през 1924 г. от Еладската църква, защото въведоха новия календар, теоретично и формално бяха прави. Неправилно беше въведен новият календар. Други църкви не го приеха. Но някои се отделиха от Църквата и направиха своя собствена църква. Църквите на Гърция и Кипър останаха обединени с Църквата и ние се причастяваме с всички Православни църкви. И календарът не ни пречи. Докато другите станаха схизматици. Разбрахте ли? Църквата върви по своя път. Затова ви казвам, че Църквата е ковчег на спасението. И ние сме длъжни да слушаме Църквата. Църквата не е нещо невидимо. Не е нещо мъгливо, нещо, което е на небето и не го виждаме. Църквата е конкретна. Има епископи, презвитери, дякони, синоди, народа Божи. Сега някои казват: „Един синод не може ли да се заблуди?“. Може. Може един синод да се заблуди, но не се заблуждава цялата Църква. Добре, заблудила се е Църквата на Кипър, синодът, не Църквата. Не може да се заблуди цялата Православна църква. И ако един синод се заблуди, ще бъде поправен от другите синоди. Не може да отхвърлиш Църквата и да казваш, че Църквата се е отделила и се заблуждава, а ти, който скришом правиш разни неща, си на правилния път. За съжаление, това ни наскърбява. Тези хора са заблудени. И заблуденият може да не разбира, че греши. Заблудил се е. Но останалите, толкова ли са наивни, че не могат да разберат кое е правилното и кое е грешното? Кое е светлината и кое е мракът? Правят го, казва апостол Павел, за да ви направят последователи и да ги следвате и да не искате да следвате това, което ние, апостолите, ви казваме.
„Добре е да имате ревност към доброто винаги, а не само когато съм помежду ви”
Когато апостолът бил близо до тях, те се срамували, уважавали го, обичали го, слушали го. Щом си тръгвал, пак се връщали към към предишните неща. Такава била слабостта на хората от онова време.
„Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос”
Апостолът оприличава себе си на жена, която ражда децата си и изпитва болка, за да ги роди. Това казва и за себе си, понеже страда, изпитва болка и се бори, докато изобрази Христос в тези хора, които е родил чрез Евангелието.
Нашите отци са духовни отци. И както един баща страда за децата си и им казва истината, не ги ласкае лъжливо и не ги използва, за да се обогати, или за да се наслаждава на похвалите, които ще му казват, но когато е необходимо, ще ги възпитава, ще ги наскърби, ще им забрани някои неща, защото е баща, защото е майка. Като родител, той се грижи за детето си и няма да го остави да прави неща, които го нараняват. Детето ще се натъжи и родителят се натъжава повече. Родителят се натъжава повече, когато детето дойде и му каже: „Искам да направя това нещо“, и знае, че това, което ще направи, ще го нарани, и не го оставя да го направи. И детето му се сърди, плаче, цупи се, не яде, отива в стаята си и се заключва. Родителят страда. Не иска детето му да е така, но от друга страна, не може да го остави да отиде да се съсипе. Той е родител. Докато чуждият казва: „Иди и прави каквото искаш“.
