Автор: архим. Захария Захару
Превод: Константин Константинов
Божието слово и Христовите заповеди заемат централно място в учението на стареца Софроний. Той смята, че словото на Христос с неговия божествен произход „представлява проекция на Божията вечност на равнището на земята“ [1]. Също така уверява, че Христовото слово е нетварна божествена светлина и се отправя към „дълбокото сърце“ на човека, което е мястото и средоточието на неговото ипостасно начало [2]. Както и свидетелства, че за да се открие дълбокото сърце за Христовото слово и да приеме човек благодатта на покаянието, трябва да има пълна вяра в божествеността на Христос [3]. Тогава приема Неговите думи не като мъртви букви, а като „дух и живот“ (Иоан. 6:63), дейни и откровени (Евр. 4:12-13), които озвучават в сърцето тайната на вечния живот (Иоан. 6:68). Живото Божието слово пада в дълбините на сърцето като семе на любовта и ражда в душата покаяние, давайки на човека възможност да преодолее критериите на обикновената религиозна съвест [4]. Той от опит се убеждава, че учението на Христос преодолява равнището на етиката. То е боготворно [5].
Когато чрез това дело вярващият съумее да благоугоди на Бога, тогава се възражда от Неговата благодат на равнището на вечността. Разбива оковите на индивида и се открива, за да приеме ново онтологично съдържание. Това съдържание е състоянието на Самия Христос, в което открива истинските измерения на любовта към ближния. Чрез Христос и в Христос живее всемирната трагедия, от падението на Адам до свършека на вековете. Както Христос слезе в дълбините на ада от любов към човека, така и човекът се подвизава да подражава на Христос и да Му се уподоби, преживява „ада на любовта към ближния“, принасяйки своето покаяние не само за себе си, но и за рода на своите подобострастни ближни, за чието спасение жадува.
Основна предпоставка за истинско покаяние, както отбелязахме, е съзнанието за греха. Според словото на стареца грехът не е просто нарушаване на нравствени принципи, а преди всичко откъсване на човека от вечния живот на Бога, за който е създаден и предназначен [6]. С падението на Адам грехът станал всемирно събитие и закон, който се вкоренил в дълбините на духовното естество на човека (Рим. 7:23).
За да стигне човекът до тази пълнота на покаянието и да познае първо ада на личната си нищета и след това ада на любовта от милосърдие за ближния, той трябва да отблъсне „управника на този свят“ на всички равнища. Духът му трябва да се пребори с всяко явление от духовния свят и да се подложи на крайни изпитания. Тогава човекът приема пълнотата на богоуподобяването. Придобива власт и господство да отнася на онтологично равнище не само своето лично битие, но и участта на целия свят. Именно това отнасяне, което може да се нарече ипостасно отнасяне, подобава на човека, сътворен по Божий образ.
Грехът, като духовно събитие, се извършва тайно в дълбините на сърцето на човека. Там първо се разколебава неговата свободна воля и се отклонява от правилната посока и цел, която Творецът е вложил в неговата природа. Според стареца не само грехът на Адам, но и всеки грях има голямо значение и получава световни измерения [7]. Следователно и поправянето на греха е първият стадий от поправянето на волята на човека, покварена от греха. Окончателното изцеление от последиците на прародителския грях и склонността към самообожествяване, както и явяването на духовната свобода се осъществяват чрез жертвата, която пълното покаяние принася.
Тя е необходима, за да укрепи положително свободното самоопределяне на човека спрямо Божията воля, нещо, което води до освещението и уподобяването му на Христос [8].
Грехът, съгласно Божието откровение, е засвидетелстван като началото на човешката трагедия. Съзнанието за него води до истинна вяра, която оправдава Бога като „истинен“ и спасява човека „даром“. Съзнанието и „виждането“ на греха през светлината на Божията благодат представлява духовен дар. Този дар, който е основен и необходим за духовното поправяне на човека, се дава според мярата на вярата в словото на Христос. Следвайки отците на Църквата и воден от духа на православната аскетичена традиция, старецът утвърждава, че никоя молитва не стига до „ушите на Господ Саваот“, ако не се отправя със съзнание, напоено от дълбокото чувство за греховността на човека [9]. Той подчертава, че този дар на съзнанието за греха е по-скъпоценен от виждането на Ангели и става основа за целия аскетичен живот [10]. Когато човекът изповядва отговорно греха си, той възстановява своята правилна връзка с Бога. Изповядва едновременно истината за едно всемирно духовно събитие, както споменахме по-горе, и става истинен. Бидейки истинен по този смирен начин, той привлича към себе си Духа на Истината. Този Дух обработва дълбините на човека и явява тайните на сърцето му. Дарява му да вижда с Божиите очи своето реално състояние. Това себепознание, задействано от Божия Дух, дава вдъхновението на човека да стига и до богопознание, което му подхожда като ипостас, по образ на триипостасния Бог.
Както грехът се извършва в дълбините на сърцето, така и покаянието се извършва във вътрешното пространство на духа на човека. Грехът е разрив на личната връзка и престъпление срещу отеческата любов [11]. Целта на покаянието има за цел да яви греха в неговата онтологична дълбочина, за да изцели целия човек и да възстанови непрекъснатото отнасяне на живота му към онтологичното равнище на живота в Царството Божие. В тази перспектива същността на греха се явява като самоубийство на метафизично равнище и като вечно отпадане от Бога.
Двоякото виждане, което вдъхновява покаянието на онтологично равнище
Според учението на стареца човекът се обновява чрез покаянието и придобива благодатта на Божието осиновение. Става участник в истинната любов на Небесния Отец, Който е истински Съществуващият. Преодолява разтлението на падението и страстите. Чрез силата на Светия Дух и неудържимия устрем на покаянието се уподобява на Христос. Очиства се от „проклетото“ наследие и става причастник на Божието битие [12]. По този начин влиза в перспективата на истинната онтология. Духът му приема познанието на друго, неописуемо Битие, докато умът, освободен от оковите на естеството, влиза в нова форма на живот [13], имайки ново виждане за съдбите и предвечната воля на своя Създател.
Това виждане е двояко. Насочва се едновременно към два диаметрално противоположни полюса и обхваща всички духовни състояния на християнина. В най-ниския полюс се среща адът или „външната тъмнина“, докато в най-горния се вижда „Царството Божие, дошло в сила“ [14]. В най-горния полюс вее полъхът на любовта към Бога до себеомраза [15]. В най-ниския полюс се носи смрадта на себелюбието и егоцентричността до омраза към Бога [16].
Между двата полюса „се движи целият духовен живот на словесните и ипостасни същества [17]. И човекът, когато „от дълбини“ се покайва, става тайник на всички явления от духовния свят между тези два полюса. Познанието му се простира от дълбините на ада и стига до небесните висини. Разширява неизказано съдържанието на своето битие [18]. За да придобие това познание, човекът се подлага на крайни изпитания на всички равнища [19]. С вярата в словото на Христос умът слиза в бездната на океана на сърцето, което гори от Христовата любов, и там вкусва екзистенциално действието на двоякото виждане.
Едната страна на това виждане вдъхва в човека ужас и отвращение от страстите, които носи в себе си, особено към страстта на гордостта [20]. Той осъзнава до болка своето нищожество и се съкрушава от съзнанието за своето недостойнство. Терзае се от въздишките на сърцето си и от горчивината на разкаянието за греховността си, която впоследствие прозира в нейното онтологично измерение [21]. Разбира, че е безмерно далечно разстоянието, което го дели от Бога, и скърби мъчително, виждайки духовната си нищета [22]. Чувства като отблъскващо действие на смъртта всичко противно на Христовото слово и благодат. Чувства непоносим срам за себе си [23] и стига до отчаяние за своята поквара и сквернота. По Божия икономия вижда в себе си личния си ад.
Но едновременно действа и другата страна на виждането. Усещането за Божията святост води човека до „блажено благоговение“ [24]. Светлината на Божието лице му позволява да види своя вътрешен ад и едновременно да почувства светостта на живия Бог [25]. В живото усещане за Неговото присъствие той бива обзет от страх. Този страх се превръща в откриване за съвършената Божия любов. Първоначалният ужас от вътрешни ад се превръща в съвършен страх да не би да се окаже недостоен за един такъв Бог — Бога на святата любов. Разбира, че това би било наистина вечният ад [26]. Виждането не само на светостта, но и на смирението Му „поразява душата, и тя с голямо благоговение вътрешно се покланя на Него с любов“ [27]. Вкусва блаженството на Неговата вечност и се откъсва дори от желанието за временни придобивки [28]. В топлината на това духовно виждане се открива Христос, „осезаемият“ образ на предвечния Бог, по който човекът е създаден. Съпоставяйки себе си със светия образ на Христос, той чувства своето „без-όбразие“ [29]. Едновременното пребиваване на двете равнища на двоякото виждане е белег на пророческия живот.
Истинният пророк се изтощава сред двата аспекта на двоякото виждане и покаянието му се разгаря постоянно на онтологично равнище. Колкото по-ясно усеща Бога, толкова по-ясно осъзнава своето недостойнство пред Него [30]. Виждайки невидимата Светлина на Светия Дух, разбира мрака на падението. Познанието на живия Бог го води до откровение и виждане в Христос на Божия план за човека „от сътворението на света“. Това виждане на предвечния Божия план и на есхатологичния образ на Човека Иисус Христос поразява със скръб душата на покайващия се. Само тогава той разбира какъв би трябвало да бъде, за да изпълни целта на своето съществуване и да постигне нерушимото във вековете единство с Отца на всички съществуващи твари. Смята отпадането от това велико предназначение за абсурдна беда и смъртоносно невежество [31]. Горчивината за порочността и безутешното страдание за крайната нищета пред гледката на вътрешния ад, заедно с откриването на крайното предназначение в Иисус Христос, изострят болката на душата до такава степен, че страданията на духа получават извънвремеви и свръхестествен характер [32].
Редуващото се виждане с двата аспекта, които описахме, подтиква човека към пълно покаяние. Задълбочаването в духа на предвечния план на Спасителя Бога за Неговото словесно творение предизвиква в човека непоносима жажда да преодолее теснотата на своето естество и да влезе в неизречената бездна на едно духовно пространство. Там „нищо и никой не съществува, освен Бога на любовта и гледката на Неговата безкрайност“ [33]. Гледката на вътрешния ад през светлината на Божията святост и с топлината на Неговата непорочна любов предизвиква в душата неудържим копнеж да се освободи от „задушаващата прегръдка на нашето падение“ и да се предаде напълно на Бога на Светлината и любовта [34].
Духовната сила на двоякото виждане крепи и вдъхновява човека към безкрайно покаяние с онтологични и Адамови измерения. Той живее изначално „ада“ на личното си покаяние, за да изпълни първата и голяма заповед за любовта към Бога. В мярата, в която се утвърждава във втория аспект на това виждане и усвоява образа и духа на втория Адам, той открива и онтологичното си единство с целия род на смъртните. Разбира „любовта докрай“ на Христос към целия свят и констатира колко много той самият е далеч от втората и равна с първата заповед за любовта към ближния, към всички свои ближни. Както Христос принесе живота Си, така и служителят на Духа Му слиза в ада на същата любов, принасяйки безкрайното си покаяние за целия Адам. Пълнотата на това покаяние, ако това бе възможно на земята, би означавала, свидетелства старецът, съвършеното познание „на Единия Бог в три ипостаси и нашето безсмъртие“ [35].
Това двояко виждане единствено може да доведе човека до събуждане от дълговековния сън на греха [36]. То го поставя сред „ада“ на себепознанието и бездната на богопознанието. Дава му пълно познание с гранични измерения в света на духа и покаен устрем, който „го пренася в непредвидими гранични области, където човекът приема предвкусването на Божията всемирност“ [37]. С това гранично състояние той се утвърждава във виждането на нетварната Светлина на Божеството, което представлява и окончателното утвърждаване на неговото ипостасно начало на земята.
Бележки:
[1]Св. Силуан Атонски, стр. 152.
[2]Пак там, стр. 285 Archim. Sophrony, His Life is Mine, стр. 44.
[3]Ще видим Бога както си е, стр. 31.
[4]Св. Силуан Атонски, стр. 258.
[5]Ще видим Бога…, стр. 310.
[6]Св. Силуан Атонски, стр. 37.
[7]Св. Силуан Атонски, стр. 38.
[8]Ще видим Бога…, стр. 63.
[9]Пак там, стр. 63; За покаянието и умилението като предпоставка за молитвата вж. Св. Григорий Палама, PG 159, 1012B; PG 150, 1077D.
[10]Вж. Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 40. Вж. Св. Исаак Сириец, Слово 23, стр. 93-94 (на гръцки език).
[11]Вж. Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 333.
[12]Ще видим Бога…, стр. 195-196.
[13]Пак там, стр. 258.
[14]Пак там, стр. 155.
[15]Пак там, стр. 146.
[16]Пак там, стр. 203.
[17]Пак там, стр.156.
[18]Пак там, стр. 293.
[19]Пак там, стр. 143.
[20]Архим. Софроний, За молитвата, стр. 78.
[21]Пак там, стр.247-248.
[22] Пак там, стр. 24.
[23]Пак там, стр. 217.
[24]Пак там, стр. 71.
[25] Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 67.
[26]Пак там, стр. 93.
[27]Архим. Софроний, За молитвата, стр. 20-21.
[28]Пак там., стр. 165.
[29]Архим. Софроний, Ще видим Бога…, стр. 92.
[30]Пак там, стр. 239.
[31]Пак там, стр. 53.
[32]Пак там, стр.102.
[33]Пак там, стр. 68-69.
[34]Пак там, стр. 34.
[35]Пак там, стр. 55.
[36]Пак там, стр. 33.
[37]Пак там, стр. 137-138 и 143.
