Едно ново начало – част втора

1679 0
andrey_konanos

Автор: архим. Андрей Конанос
Източник: архив atheataperasmata.wordpress.com
Превод: Мартин Ганев

ВИЖ ПЪРВА ЧАСТ
Има и нещо друго, което си мислех, четейки за живота на светците. Нека не бъдем обзети постоянно от чувството, че живеем в пространство на рутина и навик, и да не възприемаме деня като това, което наричат “обичайно всекидневие”. Когато попитаме някого: “Какво правиш?”, често ни бива отговаряно: “Ех, да речем, че съм добре”. Това начало на деня не е хубаво. Не е хубаво да започваш деня си като казваш: “Просто един ден от все същите; какъвто беше вчерашният, такъв ще бъде и днешният; все едно и също всеки ден”. Това е грешка. Един християнин трябва да започва денят си отворен за изненадите на Бога. Нека не забравяме, че всеки ден е изключително различен, една бяла страница, на която до вечерта ще напишем различни неща, че Бог днес ни дава възможността да извършим много по-различни неща, да преживеем много по-различни събития, много по-хубави, да поправим грешките от миналото, да се покаем, да извършим неща, за които вчера не сме мислили или не сме успяли да свършим, или сме закъснели и не сме искали да направим поради ленност. Трябва да знаем, че всеки ден е много красив, много различен или поне Бог не ни го дава като рутина, Бог не ни го дава, за да бъдем отегчени всеки ден, но ни го поднася със свежестта, с която е създал вселената, когато е започнал първият ден на света, и за когото бихме казали, че е една екслплозия на живота. Бог се чувства и сега така, както когато всичко е започвало. На Бог не Му е омръзнало да ни дарява дни, нито пък се отнася към нас с досада. Нека се настроим на тази божествена честота, като казваме в себе си: “Може до вечерта да преживея някоя изненада; да преживея някое Божие чудо; аз не зная какво Бог е запазил за мен. Не искам да бъда безучастен или денят ми да бъда скучен, а искам душата ми да трепти, моите клетки и моята душа да бъдат будни, без да съм взимал пчелно млечице или витамини, но чрез вярата ми в Христа, очаквайки някакъв знак от Бога”.

Трябва да  знаете, че телефоните на свещениците са пълни със съобщения за молитви, проблеми, болести и прегледи, все сърдечни съобщения, в които често другият отваря душата си, разтърсвайки те с това, което ти споделя. Веднъж едно момче ми беше написало едно съобщение по телефона: “Отче, лека нощ. Молете се, със започването на утрешния ден, аз да възлюбя още повече Христа”. Колко хубаво съобщение – “Молете се, със започването на един нов ден утре, аз да възлюбя още повече Христа”. Това съобщение означава, че в утрешния ден, Бог може да ми дари някакво чудо, да преживея или почувствам нещо, което не съм чувствал. Може Божественото Причастие, което ще усетя утре на Божествена литургия да бъде нещо, което никога не съм преживявал в своя живот. Може следващата Божествена литургия да бъде най-красивата в моя живот, която ще ми дари голяма сила, и в която осеаземо ще почувствам Господа в едно душевно чувство, т.е. да усетя Неговата благодат и присъствие, Неговото чувство и докосване в моето сърце. Но за да стане това е необходимо нашият ден да започва с тази радост и очакване, така “както очите на слугите са обърнати към ръката на господарите им”, т.е. както робите гледат ръцете на своите господори – какво те държат, какво ще им покажат или дадат – така и ние да очакваме, копнеещи за идването на Господа. Бог ще ми дари нещо в този днешен ден.

Старецът Паисий е казал нещо прекрасно по отношение на това, което казвам, в една от книгите, която е написана по неговите слова. Той разказва, че едно момче тръгнало към Патмос за поклонение. То отишло на пристанището, за да си купи билет, заедно със всички останали в делнична Пирея. Било един обикновен ден като днешния. Корабът бил круиз. То се качило на него, докато другите постоянно се забавлявали. На кораба имало място за забавления за младите, някои танцували, други се веселели или общували. Атмосферата била светска и изпълнена с еуфория. Това момче искало да отиде на Патмос, за да се поклони и да почувства Бога, като се молило за нещата, които го вълнували. Някои го подканвали да се забавлява  заедно с тях и да не стои само, но то отговорило, че всичко е наред и да не се притесняват за него. “Искам да остана на спокойствие”, казало то и отишло в кабина си. Той останал сам, като си казал: “Аз дойдох заради Бога, а не да се веселя и изпростея – както казват младите днес –  но за да се моля и преживея нещо повече на това поклонение”. И в онзи час, след съвсем краткото потегляне от Пирея, той видял Христос съвсем жив. Бог му дарил този дар, тъй като той отказал да се слее с осталите, тъй като направил тази жертва за Христа и отишъл с някакво свято намерение в Патмос. Той видял откровението на Христа в себе си насред морето, преди да стигне до Патмос, където е било Откровнието на Йоан. Той преживял откровението на Христа в неговата кабина, на някакъв обикновен кораб, където може би никога преди това никой друг не е почувствал Христа. Това момче е отказало нещо, а Бог му е дарил нещо много по-голямо – Неговото присъствие. И аз питам, себе си и вас, дали това момче е могло да си представи сутринта, когато се е събудило или по късно-през деня, когато е отишло на Пирея, за да си купи билет, че този ден ще бележи неговия живот, че този ден ще види наживо Христа в някаква кабина, на някакъв круз, отивайки на Патмос. Обаче точно този подарък му бил даден от Бога в този ден. Откъде би могъл да знае? Обаче Бог го е дарил с това. И ти не знаеш. Когато започваш да отправяш някаква молба към Богородица, когато започваш някакъв нов ден, когато потегляш към своя изповедник, за да се изповядаш – трябва да извършваш всичко това с чувството за нещо ново, с чувството, че това е едно ново начало, сякаш всичко това се случва за първи път. Ние трябва да виждаме всичко по този начин – сякаш се случва за пръв път. Виждаш човека, когото обичаш, съпругата или съпруга, децата – не гледай на тях отегчено, не си казвай: “Пак същите лица, пак същите хора”. Ти не си ги опознал все още напълно, защото тяхната душа е бездна, те имат още много хубави неща, които могат да ти покажат, имат още някои хубави страни – техния характер, душа, личност или сърцето им. Все още не си научил всичко. Не гледай на тях с досада, защото ако гледаш на тях отегчено и те ще се отнасят към тебе така, тогава досадата ще се превърне в някакъв навик, създавайки някакъв скучен живот.

Братя мои, всичко е прекрасно! А как някои хора са виждали Богородица в моменти, когато са искали нещо с болка и сълзи? Откъде биха могли да си представят, че тази тяхна молба би означавала чувство за Богородица? Как в моменти на изповед, макар и веднъж, сме преживявали чудо в нашето сърце, някакво вътрешно изменение? Това не сме го очаквали, нали? То е дошло внезапно. Това е онова, което отново св. Исаак Сирин нарича “внезапно”, т.е. Бог ни дарява Неговите дарове “неочаквано”. Ето така трябва да чувстваме всеки наш ден, че днес може да преживеем нещо неочаквано, като очакваме да усетим Божието присъствие в нашия живот. Бог съществува над живота, като се преплита със събитията от нашето житие и влиза във всеки един ден. Опитай се да го намериш, опитай се да го потърсиш и в днешния ден, и в някой момент твоят поглед ще се срещне с Неговия. И в тази среща ти ще си кажеш: “Колко хубав е животът в крайна сметка, колко красиво е да живееш в Атина, Солун, Пирея или Ефес, в трафика и т.н.”, доколкото всички тези негативни неща на пръв поглед могат да те доведат до Изненадата на изненадите, която е Христос. Колко красив е този свят, макар и паднал и потънал в тление, след като в това тление може да слезе и снизходи Бог, като ни дари нетление, и въпреки че живеем в това преходно време и това замърсено място, влиза неопетненият Бог и украсява всичко.

Нека така започваме всеки наш ден, така да започваме всяко наше отношение, всеки наш контакт с хората. Нека не виждаме всичко сиво и обичайно. Колко хубаво е това. Бих искал да превърнем това в наша молитвена молба и Бог да ни го дари. Нека, докато четем житията на светците, видим нещо, което да си „откраднем“ и си кажем: “трябва да извършваме това всеки ден, докато то стане една всекидневна наша цел, копнеж и грижа”. Ще попитате кое. Това да обичаме все повече и повече хората всеки божи ден. Да обичаме тези, които ни обкръжават, нашите близки, и да не се притесняваме дали те отговарят на това. Нека напредваме в любовта всеки ден. Ако искаш да разбереш дали денят ти е бил безсмислен, задавай си този въпрос: “Научих ли се днес да обичам повече? Направих ли една крачка в любовта, научих ли се да се отварям към другите, да ги премам в сърцето си; днес имам ли по-малко врагове, мога ли днес вечерта да мисля за деня, който отмина и да не открия моменти на омраза, отмъщение, злоба, съперничество, антипатия, ревност?”. Колко хубаво е да обичам всеки ден, защото в който и ден да умра, това няма да ме смути, защото заради любовта, която преживявам, аз ще отида в съвършената любов на Бога. Да се науча да обичам! Да съм човек, който всеки ден ще се доближава все повече и повече към любовта. Затова  живеем ние; за да се научим да обичаме, да се научим да се отваряме към Бога и Божиите хора, към нашите братя и семейства.

Нека се разбираме с нашите близки. Всеки ден! Вчера заспахте ли скарани или нервирани – много лошо! Днес трябва да се доближиш, трябва ледът да се разтопи; трябва да сториш нещо, за да не те завари залезът на слънцето със стаена злоба. Той трябва да те свари опростен и в добри отношения с всички, за да можеш когато се молиш да кажеш: “Господи, обичам всички, чуй моята скромна молитва и ми дари от Твоята милост”. Но за да те помилва Бог, трябва и ти да имаш в себе си милосърдие и любов към всички. И така всеки ден да напредваме в любовта. А на нас ни се дават толкова много поводи. Пак ще кажа това, което казах преди малко – всичко, което намираме като препятствие, за да  проявим любов, е именно нашата възможност да обичаме. Твоят изнервен колега е един много добър повод да се научиш да обичаш. Да, този нервен човек, защото след това знаеш ли какво ще се случи – ще се научиш да обичаш и много други нервни хора, които са подобни на него. Например детето ти е трудно – обичай го, научи се да търпиш, научи се да му прощаваш, да го издържаш, да го чакаш, да го уважаваш, научи се да се надяваш и да очакваш неговата промяна. Научи се да го виждаш така и денят ти ще бъде много хубав. Нека съпругът или съпругата ти, съседите и хората, който са до теб, виждат тази любов и без да говориш за нея, но нека тя излиза от твоето поведение.

Ще кажа и нещо друго, макар и аскетическо. Но защо да не го кажа, доколкото всички ние сме призвани към подвиг в този свят.  Не сме ли всички ние аскети, доколото всички ние се подвизаваме? Всички ние се борим – това означава аскеза. Аскеза означава да повтарям някои неща, за да ги затвърда. Аскеза ще рече, че развивам силите на душата и природата си до крайна степен, така че да понасям изкушенията и изпитанията. Затова ние правим упражнения (аскеза), т.е. спортуваме духовно. Свети Симеон Нови Богослов споделя едно трудно упражние, главно за монасите, но което може да бъде приложено и при нас. И така, той казва, че: “Не трябва да минава ден от твоя живот, в който да не пролееш една сълза от твоите очи”. Една сълза на покаяние. Една сълза на любов. Една сълза на състрадание, една сълза на чувствителност. Трябва всеки ден да ставаш по-чувствителен човек, като приемаш посланието на хората, посланието на болката на хората. Да бъдем по-чувствителни към посланията, които Бог ни дава, проливайки по една сълза в знак на благодарност или вълнение за Божиите дарове, без да  възприемаме нищо като даденост. Всеки ден Бог ни изпълва с много дарове, към които свикваме и си казваме, че са такива сами по себе си. Само че те не са! Не е самоочевидно, че ще намериш толкова много дарове в хладилника, когато го отвориш. Всичко това е на Бога. Ти си ги купил, платил, поставил, но ако се замислиш малко, ще видиш, че всичко това е на Бога. Погледни ги с благодарност.

Един ден старецът Паисий за малко да бъде изтълкуван погрешно от един посетител, защото се объркал като го видял в подобно състояние. Той ядял един домат и плачел. Понеже старецът Паисий ядял един домат с благодарност към Бога. А знаете ли какво си е мислел в този момент: “Ето, аз съм на Света гора, на едно толкова хубаво място с чиста природа и въздух.  Имам си една колибка, в която живея, а сега моите братя в света са сред толкова шум, автомобили, проблеми, смог, болести и притеснения”. Почувствал някаква благодарност към Бога и докато ядял в онзи час, заплакал заради един домат със сухарче. След като дошъл онзи поклонник и го видял, старецът Паисий се засрамил, избърсал очите си и влязал вътре да се оправи, докато му отмине това умиление на благодарност към Бога.

А ние сме свикнали на всичко всеки ден. Нас не ни докосва нищо. Не чувстваме благодарност за нищо. Не чувстваме нужда да кажем благодаря на Бога за нищо, защото чувстваме, че всичко минава през нашите сили, през нашите мускули, през банковите ни сметки, през картата, която имаме и даваме в супермаркета,  и чрез която плащаме всички покупки и си тръгваме. И си казваме, че всичко това е наше. Но всичко това е на Бога.

Старецът Паисий казва, че когато станем по-чувствителни в духовния живот и всеки ден потича по една сълза от нашите очи, това означава, че настава зазоряване в нашите души. Душата ни започва да разсъмва, а слънцето на Царството Божие се показва, и ти виждаш другия живот, виждаш другия свят, започваш да навлизаш в Рая още от този живот. Това означава, че душата ти е преживяла някакво напукване, откъдето започва да влиза светлината на Бога. Нека не бъдем безчувствени, нека всеки ден ставаме все по-чувствителни, и ако нямаме физически сълзи, тези материалните, на очите, нека поне имаме сълзите на душата – тези сърдечните, вътрешните и скритите сълзи, които са по-сигурни, защото другите не ги виждат. Свети Симеон е акцентирал специално на темата за сълзите, при пристъпването ни към Божественото Причастие. Той казва никога да не пристъпваме към Божественото причастие, ако не текат сълзи от очите ни, или поне преди това вкъщи по време на нашата молитва. Никога да не чувстваме Божественото Причастие като рутина. Другаде той го обяснава и в по-широк смисъл, че в духовния живот трябва да се научим да сме чувствителни хора.

Помислете малко, братя и сестри, повечето от нас сядат вечер и гледат новинарските емисии в 8, 8.30 или 7.30. Замислете се за колко проблеми чуваме. Нашият ум се изпълва с проблеми. Много от тях не ни засягат, но много от тях са едно необходимо осведомяване. Много от тях са за болката на мнозина хора. Чуваш за някое земетресение, което се е случило някъде, чуваш за някое семейство, което страда, чуваш за някое детенце, което било убито, за някое престъпление. Чуваш за всичко това, и часа, в който чуваш за това, ти си седиш у дома и си хапваш нещо сладичко, вечеряш си, седнал си удобно на фотьола или канапето. Ти просто ги слушаш. Новините минават покрай теб, а всички тези неща са силни преживявания, толкова разтърсващи, че ако беше близо да нас някой светец и слушаше за всичко това, той не би престанал да се моли и плаче за всички тях. А ние си слушаме всичко това без да ни трепне сърцето и оставаме безучастни. Слушаме за това и не изпитваме състрадание, чуваме и не плачем за тези хора. Старецът Паисий е  слушал за болката на хората, като я е превръщал в своя молитва и плач. И е плачел. Когато е чувал за някой, който страда, той е плачел за него. През нощта той се е молел, а ние какво правим? Как нашите очи издържат на всичко това и сменят с такава лекота каналите. Докато слушаме за някое разтърсващо събитие, веднага след това преминаваме на нещо изключително забавно и смешно, след това на нещо напълно различно, а след това отиваме да спим в нашето безразличие. И още един ден е просто отминал, един ден без смисъл, без задълбочаване в събитията от живота, без да оценим посланията, които Бог ни изпраща посредством всичко това. Фактът, че Бог допуска ние да бъдем информирани за това, което се случва на другия край на света, не е случаен. Бог го допуска, за да изпитаме състрадание и да се разшири нашето сърце, за да побере повече хора и да се моли за повече хора. За да се научим да изпитваме съпричастност.

Беше ми направило впечатление, четейки книгите на стареца Софроний от Есекс, че в първите години от неговия духовен живот, неговата молитва е придобила вселенско измерение. Той казва, че се е молел за целия свят, а по това време е била войната, мисля войната с германците и италианците. Той разказваше, че докато слушал някакави шокиращи новини – че биват убивани деца и т.н., старецът е преживявал всичко това в себе си.

Ето това визира приносът на Свети Симеон – всеки ден проливай по една сълза от твоите очи!