Автор: Величка Николова
От няколко месеца животът ми сякаш е прекършен на две и не виждам как би могъл да се оправи. Аз съм на тринайсет години, ходя на училище без никаква амбиция, нямам желание за нищо, а доскоро бях една от силните ученички в класа. Сега съм пълен провал.
Мама и тати се развеждат. Отначало се караха за дребни неща, беше нетърпимо, после настъпи леден ад. Мама си е намерила друг мъж, тя работи в едно военно поделение и този нов мъж бил рейнджър. Имам сестричка във втори клас, Моника, добро и мило същество, тя също страда, но не всичко разбира. Мама иска двете да останем при нея, обвинява баща ми в какво ли не. Даже знам, че е говорила пред класната как тати я биел, и то пред нас, как не носел пари вкъщи, как ходел не знам къде. Деси, моята най-добра приятелка, случайно я е чула в коридора. А класната искаше да говори с мама заради моя развален успех и поведение. Защото бягам от часовете.
Сега аз знам, че освен изневярата, мама лъже за нещата вкъщи. Тати е добър. Никога не я е удрял, винаги ни е обичал и се е грижил за нас. Точно сега той е много болен, откриха му нещо лошо в бъбреците, ходи по болници и изследвания. А мама го изоставя и иска и ние да направим това.
Обичам баща си, жал ми е за него, той е самотен точно в този труден за него момент. Мама е издействала с връзки някакво съдебно решение да останем при нея, никой не ме е питал какво искам аз.
Мама е влюбена, виждам, аз съм голямо момиче, всичко разбирам. Но не е честно да постъпва така с баща ми. От всички тези неща получих постоянно главоболие, не мога и не искам да уча, всичко ми е противно.
Знам, че съм хубава, имам червеникава гъста коса, зелени очи и лунички. Има едно симпатично момче — Антони, от друг клас, който ме харесва, все се върти около мен в междучасията и гледа да ме заговори. Сега обаче, аз съм на друг полюс, нищо не ме радва, срам ме е от това, което става вкъщи, притеснено ми е, самотно и страшно, сякаш падам в някаква тъмна пропаст.
Имам странно и необичайно за момиче име, което е избрал баща ми — Дамяна. Аз си го харесвам. Класната ми беше казала, че имам небесен покровител — свети Дамян. Празнувам имен ден в деня на св. св. Козма и Дамян. Те били лекари и лекували с името на Господ Иисус Христос. Класната, г-жа Елена Бързинска, ни преподава по английски език, всички знаят, че тя е вярваща и ходи на църква. Тя не го крие, напротив, говори ни за Господ, за света Богородица и светиите, за християнските празници. Някои ѝ се подиграват, но повечето я обичат и уважават. Тайно от нея аз и няколко момичета научихме молитвата „Отче наш”, знаем, че това ще я зарадва, даже моята приятелка Деси каза, че иска да отиде да помага в близката църква. Сега аз често си казвам тази молитва и ми става малко по-добре.
Вече се отдръпнах от другите момичета в класа, само с Деси се виждам понякога, но повече заедно мълчим. Другите са щастливи — нямат моите проблеми. А аз? Мама не ми позволява да се чувам с тати, контролира телефона ми, вързала е вайбъра ми за нейния лаптоп и всичко вижда. Когато той ми звъни или ми пише, тя иска да знае какво си говорим, дебне ме, слухти и спира да ми говори. Мама много се е променила, вечер се връща много късно, два пъти си дойде сутринта. А баща ми още преди месец се изнесе от апартамента и сега живее в старата къща на дядо и баба. Аз искам да живея там, да се грижа за него, но напоследък даже не можем да си говорим по телефона. Сигурно е решил, че и аз го изоставям, включил е смартфона си на самолетен режим, защото все ми дава, че абонатът не може да бъде избран. А може би това е защото мама му се обажда, за да се карат? Тя всякак се опитва да внуши на всички, че той е виновен, а тя е нещастна. Не знам какво става. Често плача и не виждам изход от положението.
Наскоро класната ме попита:
— Как си, моето момиче? Не тъгувай, всичко ще се оправи!
И аз ѝ разказах за всички тези неща вкъщи, чувствам, че мога да ѝ се доверя. Госпожа Бързинска често ни говори за отношенията между хората, за милосърдието и доброто и особено за прощката. Да прощаваме на всички, дори на тези, които ни обиждат, причиняват ни болка и да се поставяме на тяхно място. Е, това никак не ми се удава в момента. Опитвам се да разбера мама, да ѝ простя, но някак не ми е по силите.
Казах на класната, че баща ми е добър, той не заслужава всички тези обиди от мама. На него му е много трудно сега, а аз не мога да му помагам и дори да го чуя по телефона. Искам да разбере, че съм с него в мислите си.
— Виж, Дамяна — каза ми класната, — понякога става така, че по независещи от нас причини не можем да кажем на някого колко ни е скъп, да му отвърнем с обич и внимание. Бъде търпелива. Това са изпитания за всички вас. На делото сигурно ще вземат предвид твоето желание останеш с баща си.
Казах още, че мама е коварна, лъже всички. Аз не искам моята майка да бъде такава.
— Не говори лошо за майка си — кротко ме упрекна класната — тя те е родила, дала ти е живот, грижи се за вас. Понякога е трудно да разберем близките си, но за всяко нещо си има обяснение. Не бързай да съдиш. Периодът е такъв. Сега майка ти е изпаднала в някакво заблуждение, ще дойде момент, тя сама ще си даде сметка дали е сгрешила. Каквато и да е, тя ти е майка! Животът е сложен, многолик. Може би баща ти е пропуснал нещо, някъде е сгрешил. Не можем да знаем всичко. Тежко ти е, но потърпи, вярвай, че скоро ще можеш да виждаш баща си.
Класната се усмихна със своята добра, окуражаваща усмивка и ме прегърна. Само тя ни говори така ясно, че чувстваме как става светло пред очите и в душите ни. Някаква тъмнина се разпръсква и става хубаво и топло. Тя още каза, че се моли за мен, за Моника, за мама и татко.
Почувствах, че някак ми стана по-леко и добих увереност. Защо и мама не е като нея? Толкова ми се иска мама да се държи с мен така, че да се чувствам радостна и силна, да стане пак нещо хубаво в живота ми.
Мамо, мамо, обичам те! Искам да се молиш за нас и да обичаш тати!
