Автор: дякон Чарлз Джойнър
Източник: www.orthodoxwayoflife.blogspot.com
Превод: Павел Стефанов
След като сме се пробудили за вярата, имаме ревност, приели сме св. Кръщение и сме почувствали божествената благодат, Бог впоследствие скрива тази благодат от нас, казва свети Теофан. Това е често срещано при всички съзнателни християни, които търсят единение с Бога. Веднага щом получим Неговата благодат, тя изчезва. Идва и след това си отива. Защо става така, че това най-възвишено чувство ни напуска? Наистина ли Бог ни изоставя?
Когато това ми се случи, се почувствах предаден, защото бях постигнал нещо велико чрез духовните си усилия. Да, бях горделив. Ако благодатта беше останала с мен, тази гордост само щеше да расте и щях да остана самодоволен. Но когато тя си отиде, какво направих? Потърсих помощ и бях насочен да работя усилено, за да разкрия дълбоко скритата си греховност. Това включваше неща, които всички останали знаеха за мен, но бяха скрити от моето собствено съзнание. Отказах се от старите си начини за търсене на духовни преживявания чрез източната медитация, която дълго време практикувах. Започнах отначало духовния си път, ставайки послушен на моя духовен отец. Слава на Бога за това!
Ето защо се случва това оттегляне на благодатта. Първоначално сме насърчени от преживяването на Неговата благодат, но все още имаме голяма гордост и трябва да се смирим. След това първоначално насърчение, това отдръпване ни води към по-нататъшен растеж чрез процес на очистване на сърцето.
Свети Диадох казва, че благодатта действа в нас без наше знание. В началото на духовния път душата обикновено има съзнателното преживяване да бъде озарена със собствена светлина чрез действието на благодатта. Но с напредването в борбата за постигане на теология (познание за Бога чрез пряк опит), благодатта извършва своите тайни в душата до голяма степен без нейно знание.
Той продължава да пояснява двата начина, по които благодатта действа в нас — със и без наше знание:
„Благодатта действа по тези два начина, за да ни накара първо да се радваме на пътя на съзерцанието, призовавайки ни от невежество към духовно познание, и да запази това знание свободно от гордост в разгара на нашата борба. От една страна, трябва да се чувстваме донякъде натъжени, като почувстваме, че сме изоставени, за да станем по-смирени и да се покорим на славата Господня; от друга страна, трябва да бъдем зарадвани в подходящия момент, като бъдем въздигнати от надеждата…“ (Добротолюбие, том 1).
Чрез това осъзнаване на прякото преживяване и след това неговото отдръпване, Бог ни подхранва, за да продължим напред. Той иска да имаме свята любов и тя да се превърне в навик. Ако Той позволи на благодатта да остане винаги присъстваща в нас, ние, заседнали в гордостта и скритата си греховност, щяхме да се задоволим с това и нямаше да продължим по пътя към съвършенство.
Св. Диадох казва още:
„Когато Бог се отдръпва, за да ни възпитава, това носи голяма тъга, смирение и дори известна степен на отчаяние в душата. Целта на това е да се смири склонността на душата към суета и самохвалство, защото сърцето веднага се изпълва със страх Божий, сълзи на благодарност и силен копнеж по красотата на тишината“ (Добротолюбие, том 1).
Свети Диадох продължава, подчертавайки начина, по който Бог работи за наша полза:
„Когато душата напредва, божествената благодат все повече се разкрива на ума. По време на този процес обаче Господ допуска душата да бъде все по-силно изкушавана от демони. Това е, за да я научи да различава правилно доброто от злото и да я направи по-смирена чрез дълбокия срам, който изпитва по време на своето очистване заради начина, по който е осквернена от демонични помисли.“
Св. Маркарий Египетски също ни разяснява как Божията благодат действа в нас:
„Духовното влияние на Божията благодат в душата действа с голямо търпение, мъдрост и тайнствено управление на ума, докато човекът дълго време и години наред се бори с голямо постоянство; и тогава делото на благодатта се оказва съвършено в него“ (Петдесет духовни беседи).
Познаването на Бога по начин, по който Го преживяваме непрестанно и сме способни да изпълняваме Неговата воля, е процес. Когато придобием способността да вършим Божията воля, ние отново усещаме Неговата благодат, но когато например се върнем назад, започнем да съдим другите или се възгордеем с духовния си напредък, това усещане се оттегля. Не като наказание, а за да ни подтикне към все по-голям растеж, докато очистим сърцето си и се съединим с Него за постоянно. Познаването на Бога не е събитие, а процес, който продължава цял живот.
