Автор: о. Спиридон Василакос
Превод: Константин Константинов
Виждаме отношенията между хората. Ако попитате едно дете, което ще каже истината, не нас, които се крием тук, не нас, които след толкова години още се опитваме да разкрасим ситуацията. Ако ни попитат, се опитваме да я разкрасим, за да не покажем отговорността, за да не покажем колко сме разпокъсали и как сме били разпокъсани и ние самите на тази митница на егоизма. Колко пъти сме правили това и все още не го признаваме. Липсва ни око, липсва ни ухо, липсва ни ръка, липсват ни крака. Не можем да се движим. Нещастни сме. И ако някой ни попита, казваме: „Добре сме. Нищо ни няма“. Виждате ли? Така че, когато попиташ едно дете: „Какво е семейството?“. „Нещастие“, ще ти каже. Истина ви казвам. „Нещастие“. „Какво е бракът?“ „Ограничение, липса на свобода, задължения, нещастие, липса на свобода — това е бракът“. Защо? Защото това му показахме. Какво е бракът? Е, разбира се, това му показахме, защото това живяхме. И в крайна сметка какво е бракът? Показахме ли му, че е среща? Не. Че е любов? Не. Че е свобода? Не. Че е благословение? Не. Защото никога не сме искали с митниците, които сме поставили, да се предадем, да се освободим. И разбира се, някой си мисли тук и казва: „Да, но няма ли граници?“. Любовта има вежливост, истинската любов. Любовта има смирение да вижда. Любовта има дискретност. Любовта има и изцеление за всичко, което може да нарани душата на човека във връзката. И това е, което липсва. Това е, което нямаме.
Светците на Църквата казват нещо много просто. За да спечелиш, казва светецът, една душа — защото ние не залагаме на това, не искаме това, не го виждаме това. И не го виждаме, защото сме изгубили собствената си душа. Ако бяхме намерили душата си, това, което щяхме да търсим в другия, щеше да е душата. И казва един светец на нашата Църква — светците казват всичко, защото са го живели: „За да спечелиш една душа, трябва да дадеш своята“. Давам ли душата си? Нито време давам, нито значение отдавам, нито дума давам. Нищо не давам. Затворен в моята ситуация, като Матей. Не искам да дам нищо. Какво искам да направя? Само да грабя. Аз да грабя, другият да граби. И ние сега смятаме, че сме се срещнали и сме във връзка. И единият граби от другия. Ще дадеш душата си, за да вземеш душа. Ще дадеш човек, за да вземеш човек. Това не трябва да го забравяме.
Един човек отишъл при духовника си, за да се изповяда, и му казва: „Отче, какво ми стана?” „Какво ти стана, детето ми?“ „Остави, какво да ти кажа? Чувам гласове: „Това недей, къде отиваш там, защо го правиш така, какво е това, по-тихо с вратата, по-тихо с това, не пипай хладилника, не така, не това. Чувам гласове. Да отида ли на психиатър?” „Не, детето ми. Тревожиш се. Женен ли си?“ Разбрахте ли? Стигнахме до този момент. Стигнахме до този момент. Тоест вкарахме хора в нашия ад, в нашия затвор, и влязохме и в затвора на другите. Другите ни вкараха в техния затвор. Това не може да бъде нито връзка, нито среща, нито благословение, нито щастие, нито свобода, нито красота, нито радост, нито живот. И след това живееш такава ситуация и казваш: „Не мога, все едно и също“. Е, как да е по-различно? Движил ли си се малко извън това? „Не, нещастен съм“. Как да си щастлив в тази ситуация? Не можеш да си щастлив. И виждате, когато правим това със себе си, след това непрекъснато поставяме граници, в които затваряме себе си и другите.
Христос ни показа как да съборим границите. Той освободи Матей. Христос освобождава човека. Поставяме граници и в Църквата. Уж влязохме тук, за да съборим границите, а влизаме в Църквата и поставяме граници. Искате ли да ви покажа някои граници? Ще ви кажа: „Ние сме спасени. Другите са осъдени“. „Ние сме благочестиви. Другите са нечестиви“. „Ние сме боголюбиви. Другите са безбожници“. „Ние сме добродетелни. Другите са порочни“. Така. Помислете си. „Ние сме добрите. Другите са лошите“. В случая с Матей, знаете ли какво направи Христос? Удари шамар. Младите днес палят кофите, за да реагират. Не можете да си представите какъв огън Той запали и в другите, и в учениците Си. Учениците — Андрей бил ученик на св. Йоан Кръстител. Натанаил бил под смокинята, където го намерил Христос, където го видял Христос. Молил се и четял Божието слово. Те били добри, много добри, благочестиви, спазвали закона и т.н.
Тоест Христос събра една компания и направи една хубава витрина от добродетелни, аскетични хора на закона, тихи, семейни хора. Хубава витрина. И изведнъж слага и Матей до тях. Те се притеснили. „Къде го слагаш, Христе, в нашата компания? Ние се гордеехме, че сме до Теб. Ние се гордеехме, че ни избра. Идваш и нареждаш до нас Матей, който е нечестив, експлоататор, предател, лош човек. И всички ще гледат Матей и ще виждат и нас до него!“. Какво направи Христос? Събори границите. „Вие разделяте хората. Аз съединявам хората. И не ме интересува витрината.“ Веднага щом Матей влезе в компанията, в групата на апостолите, устата на фарисеите се отвориха. Идва Христос и им казва: „Не ме интересува дали ще се отворят устите, или ще се затворят устите. Интересува ме душите да се освободят и да се отворят“. Това им каза. И е шокиращо, защото в крайна сметка от всички 12 апостоли, евангелист станал Матей.
И казваме понякога: „Несправедливо е. Не може. Защо не направи евангелист Андрей, който имаше всичко? Беше до великия Йоан Кръстител“. Защото това са нашите дадености. Христос не гледа така на хората. Знаете ли какво искаше да ни каже? „Пишел дългове. Сега ще пишеш как хората се освобождават от дългове с Евангелието. Ти ще го направиш. Не друг. Ти ще го направиш“. Така прави Христос. И ако се затворим във витрина, видяхте ли какво казваме понякога на децата? „Няма да ми развалиш името в селото или в Тива. Няма да ми развалиш името. Знаеш ли как живяхме тук?“ Тоест накратко ме интересува какво ще кажат другите и витрината, не истината, не детето, а витрината. Помислете си докъде сме стигнали. Виждате сега в каква ситуация сме в Църквата и започваме да казваме: „Този ходи в тази църква. Този ходи в тази енория. Този ходи в тази организация. Не можеш да си представиш кой му е духовник!”.
Разбирате ли? Разделяме хората. Как да го кажеш, нима Христос не е един? Нима Църквата не е една? Нима Литургията не е една? Нима свещенството не е едно? За Бога! И ни беше дадено да живеем това единство, без да коментираме, без да осъждаме, без да слагаме етикети и без да поставяме хора в групи и касти в Църквата. И направихме и това в Църквата. Помислете си. И се случва и следното: единият сразява другия.
Веднъж някой дойде на изповед и ми каза: „Искам да ви кажа да внимавате“. Казвам: „Какво?“. Казва ми: „Знаете ли, там в храма идва еди-кой си“. „А, добре”. „Хубаво е да не го виждат близо до вас!“. „Как така? Тоест този, когото Христос приема, аз ще го отхвърля? Този, на когото Христос даде място, аз ще го махна и изгоня? И разбира се, в Църквата съм за едно нещо: за да си създам имидж. Това е. И да се затворя в един имидж. Да сложим митницата и да направим витрина и имидж. За Бога, трябва най-накрая да се освободим. Ние си мислим, че така правим нещо. Разделили сме се на групи, на касти, на партии, на едно, на друго. „Защото ти си там, ти си това. Защото другият е там, той е това“. И не виждаме човека, не виждаме неговата борба, не виждаме неговата болка, не виждаме неговия път. Защото ако не бяхме сложили егоистичната митница и бяхме сложили Христос, чрез Христос щяхме да го виждаме, и всички за нас щяха да бъдат образи Божии и щяхме да ги уважаваме. Защото Бог ги е почел и с жертвата Си, и с любовта Си, и с милостта Си. Нека внимаваме за това. Стигнахме дотам да принизяваме децата си. Един съпруг да принизява другия. Ние сме много лекомислени в това. За съжаление. И така, в моята митница, която поставих, се чувствам в безопасност, но никога не осъзнавам, че съм се затворил и заклещил в нея, и съм затворил ада си в нея, и този ад никога няма да се отвори. Никога няма да стане рай. Накрая жертвах не само хората. Жертвах и себе си за моя имидж. Жертвах и себе си, за да покажа, че съм някой. Жертвах и други хора.
Един ден чаках за беседа и се заглеждах как правят една витрината. И си казвам: „Същото правим с хората. Правят витрината. Слагат пластмасовите кукли, обличат ги, гледат ги. Куклата е много добра, когато седи там, където ще я сложиш. И така си правим витрина — например за нашето дете. Вместо да прави това, което иска и да видиш какво иска да стане. И всички сме затворени в това състояние и в този ад сме поставили и Самия Бог.
Бог ще премине през моята граница, която съм поставил, но как? Само с моите дадености, при моите условия и с моята неудовлетворена воля. Не с Неговата. Не както Той иска, а както аз искам. И Той ще дойде и аз ще Го пратя при другия, когото аз смятам, че е лош и че трябва да бъде наказан. И трябва да дойде при мен, за да стане щастие, да стане благословение, да стане всичко за мен. Трябва да отиде и при другия, за да стане провал, да му донесе болка, да стане нещастие за него и да му създаде трудност. Защото така искам аз. Помислете си. Виждате ли тук? Ако Бог ми върши работа, Го задържам. Ако не ми върши работа, няма как да Го изповядам, мога само да Го хуля.
И в тази нищожност и порочност, разбира се, трябва да се побере Бог. Ако иска да Го подкрепям. Защото, знаете, че в моята низост Бог ми е длъжен. Защото аз паля свещ всеки ден. Защото ходя на църква в неделя. Защото постя в сряда и петък. Така че на мен трябва да ми даде всички блага, а всички злини — на съседа. И тогава Бог ще бъде добър, ще бъде справедлив. Но няма да бъде истински. Дори и в тази ситуация, в която смятам, че имам връзка с Бога, Той не е истинският Бог, а дори и Него съм стъкмил в моя ад.
Някой казваше и беше абсолютно прав, молеше се и казваше: „Ах, Боже мой, дойди и бъди Този, Който си ме създал, за да си отиде фалшивият бог, този, когото аз създадох по моя мярка“. „Да дойдеш и да бъдеш Този, Който си ме създал, Този, Който наистина си ме обичал“. Да си отиде фалшивият бог, когото аз създадох по моя мярка.
И така, в тази ситуация дори Бога можем да затворим и да поставим където и както ние искаме.
Матей няма друга надежда. Има само надеждата за свободата си. Това е Христос, Който идва точно там и му казва: „Махни митницата“. Какво му казва? Шокиращо е. Не му говори богословие, не му говори различни неща. Едно нещо му казва: „Следвай Ме“. Това, което казва на всеки един от нас. Ние казваме понякога: „Колко трудно ни изглежда”. Смятаме, че пречките, които сме поставили досега, са като непреодолима планина. И Христос казва: „Ако имаш вяра, ако Ми се доверяваш, ще кажеш на планината, премести се, и тя ще се премести”. И това можеш да направиш, но не казва само това. А какво казва? Ако наистина Ми вярваш, ако вярваш, вярата ти ще има такава сила и ще кажеш на планината, която е станала пречка, „Отдръпни се“ и тя ще го направи“. Така ще премахнеш пречката. Но ние, тъй като не Му се доверяваме и тъй като смятаме, че имаме силата, всички се уморяваме от едно нещо. Опитваме се да бутнем планината. Има планина между мен и другия и аз се опитвам да бутна планината със собствените си сили, без да махна това, което я е създало. Тук е въпросът. Без да махна егоизма, който е създал планината. И това е нашият живот.
Имаме една връзка, една ситуация, в която живеем. Единият е хванал планината от едната страна, другият — от другата, и всеки я бута към другия. И чакаме тя да изчезне. Тя никога няма да изчезне. Хората ще си тръгнат измъчени и изтощени от едно усилие, което никога няма да донесе никакъв резултат. Често приличам на онзи дървар от приказките, които ни разказваха. Имало един дървар. Сечал си дървата, цепел ги, подреждал ги на купчини. Опитал се да ги вдигне, за да ги занесе у дома си. Не можел да ги повдигне. И какво направил? Нещо, което ни се струва напълно логично, защото го правим всеки ден — и нека сега се усмихнем. Започнал да реже още дърва и да добавя още. Отишъл и ги сложил отгоре. Разбира се, не могъл да вдигне предишните — как ще вдигне следващите? И какво направил после? Защото егоизмът ти казва и не ти позволява да правиш благословени „изваждания”, а проклети „добавяния”. И колкото повече добавяш, толкова повече отнемаш от душата, толкова повече отнемаш от живота, толкова повече отнемаш от човека. Колкото повече добавяш в тези състояния, вместо това да намалява, то нараства. И вместо обемът да спада, той става по-висок, по-тежък и по-твърд. И как да се справиш с това. Само по един начин. Ще поставиш там Христос. Това ще направиш. Махам митницата, махам кофата за боклук, махам всичко изгоряло. Срутвам стената, махам този егоизъм. И понеже винаги сме напрегнати, тъжни и разочаровани, махам всичко това и поставям Христос. Какво става? Променя ли се нещо? Само така се променя нещо. Как може да се промени нещо? Ще обичам, без да разкъсвам. Така ще прощавам, без да унижавам. И ще се смиря, без да бъда унизен. Красиви неща. Не сме ги живели и ни изглеждат невероятни. Не сме ги преживели. Но има хора, които са се борили много и са се трудили, за да ги живеят. По един много прост начин, не с нещо фантастично, идват и го засвидетелстват. Идва другият човек и ти казва: „Човека, с когото преди спорех и не можех да общувам, чух душата му в моята душа“. Това няма да се види никъде и няма да се рекламира. Но какво означава това? Че е поставил Христос по средата. Край. Идва друг и ти казва: „За мен този човек беше мъчение и смятах, че няма да се промени, и всеки ден се разочаровах. Но поставих Христос. Видях собствената си отговорност, усетих неща, нараних този човек. И сега този, който за мен беше тирания, е абсолютна свобода“. Защо е абсолютна свобода? Защото ме научи да обичам. И ги срещаш всеки ден. Няма да пишат за тях в нито една книга с чудеса, няма да чуете за тях в нито една новинарска емисия. Толкова велики са тези неща, които никога няма да станят явни. Но хората, които пожелаха да сринат тази стена, да махнат тази планина и да поставят Христос — тези хора живеят това. Живеят го всеки ден. И това е невероятен факт. Когато не го преживееш, не можеш да го повярваш.
Нека сега да видим още нещо. Да отидем при другия митар. Единият митар води към другия. Ще отидем при Закхей. И той е началник на митарите и грабител. Защото, когато гледаш званията, трябва да виждаш и тълкуването, и дълбочината на званията. Ако само слушаш думите, това разбираш – какво става оттам нататък. И така Христос идва да се срути тази стена, да си отиде тази болест, тези боклуци, които не ни позволяват нито ние да минем, нито другият да мине. Христос не е изключване, а преминаване. Много ми харесва един стих от песен, който казва: „И образът ти, който е на стената, сега прилича на единствения авариен изход“. Да не казваме другото: „Пътищата се стесняват и приятелите ми избледняват“. Но и аз съм сянка, призрак – не съм истински. И те са призраци. Аз стесних пътищата, и в резултат от това стигнахме до задънена улица. Не можем да отидем никъде и да направим нищо. И се задушаваме в това състояние. Но поставяш Христос там и Христос става проход. Христос не е дистанция. Христос е среща. Той не е пречка. Не е отсъствие. Христос е присъствие. И то присъствието на другия. Защото поставих Христос между мен и другия и мога да го видя, и мога да го усетя, и мога да му състрадавам, и мога да го обичам, и мога да го разбера. Защото го виждам чрез Христос. Преди не го виждах.
Нека да отидем при Закхей, за да завършим. Закхей — още един митар, на митницата. И той — както Матей — как гледал хората? Идвал някой и той си казвал: „Хубаво, тук имаме голяма „риба”. Тук има много имущество. Днес ще ядем добре“. Така ги виждал. Виждал удобството им, виждал разкоша им, виждал богатството им, виждал експлоатацията. Това виждал в човека. И идва Христос. Когато идва Христос, това си отива. Защото Закхей търси Христос и това нещо изчезва. И вижте сега какво му казва Христос: „Побързай и слез. Ти се качи нависоко, за да гледаш, и не виждаш собствената си слепота”. От ниското се вижда. Долу е гледката. Ти се качи в самолета и отиде горе. Какво очакваш да видиш оттам? Човек ли ще видиш? Нищо не виждаш. Слез“. И той слиза. Идва Христос и започва да гледа хората. Какво виждал преди? Богатство, разкош, експлоатация. А сега — гледа чрез Христос. И какво казва: „На онези, които съм ощетил, ще въздам четворно“. И казваш: „Прекаляваш. Ако си взел 10 евро, върни 10 евро“. Но той не прекалява. Защо? Защото чрез Христос видял всичко. Видял разочарованието, което е причинил, горчивината, която е предизвикал, несправедливостта, която е извършил. Видял възможностите, които онези хора са загубили, когато им отнел имуществото. Видял деца, които не са могли да бъдат подкрепени и които сега вече са пораснали. Видял деца, които тогава гладували. Видял нещастието, което причинил. И казал: „Колко взех от теб? Ще върна четворно“. Защото чрез Христос видял всички тези неща. Не видял само финансовата злоупотреба и експлоатацията. Видял болката им, видял разочарованието им, видял нещастието им, видял глада им, видял възмущението им, че не са могли да помогнат на децата си, защото един митар е дошъл и им е отнел всичко. Видял всичко това чрез Христос. Ако се замислим, това е наистина поразително. Чрез покаянието той вижда Христос и чрез Христос вижда всичко. Това е разтърсващо. Дойде време да видим тези кофи с боклук и да ги изгорим. Дойде време да махнем тези прегради и да поставим Христос. Защото не можем да си представим тиранията и нещастието, които преживяваме в рамките, които самите ние егоистично сме си поставили. Ние се заключихме и заключихме и другите. Ние се осакатихме и осакатихме и другите. Мнозина влязоха в нашия ад и ние влязохме в техния. Станахме нещастни и направихме нещастни хора в това състояние. Виждате сега за какво става дума: стотици врати, стотици пътища затворихме. И идва Христос. И когато ни казва нещо, запомни само това: Закхей и Матей били затворени в митницата. Не можели да направят нищо. Не можели да излязат от своя ад. Идва Христос и им казва: „Аз съм вратата“. Изведнъж там, където имало безизходица, се появила врата. И не само това: „Аз съм пътят“. Затова каза на Матей: „Следвай Ме“. Поставил го на пътя, който Самият Той е — пътя, по който раните се лекуват, по който се виждат чудеса, по който животът се развива, по който човекът се освобождава. Това е най-важното. Някой ден трябва да видим и да изповядаме всички тези „контейнери”, които са ни затворили и които сами сме направили, пълнейки ги с начина си на живот, с всички тези боклуци. Някой ден трябва да изживеем тази свобода, както я изживя Матей. Матей остави всичко — остави целия си ад, цялото си пленничество. И това е нещо изключително. Той ги остави там. Ако някой го беше видял — някой негов колега — щеше да каже: „Този е луд“. Защо? Защото остави цяло състояние на пътя, на една маса. Всичко, което бил събрал. Но Матей вече вижда, че това не е богатство — това е плен. И прави своята крачка напред. Намира вратата, която е Христос, намира пътя, който е Христос, излиза от своя ад и започва да живее. И онова, което преживя, иска да го запише. Светият Дух го просветлява и той пише Евангелието. И го дава на всички нас. Кой от нас днес знае сметките, тефтерите и дълговете, които водил Матей? Никой. Защото това е смърт. Това свършва. Няма продължение. Но думите, които написа — думите, които Бог му каза и които той сам изживя — те ще останат. И знаете ли какво ни остави Евангелието? Наследството на свободата. Начинът, по който можем да се освободим, да се развием, да се движим, и истински да живеем. Това ни остави Матей в тази среща с Христос — една голяма битка и преодоляване на своето аз. Той остави нищото, за да получи всичко.
