Автор: о. Харалампос Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Всички мои беседи са насочени към човека, който носи рани в себе си. Особено ме вълнуват темите за травмата, за наранения човек, за вътрешната борба на човешката душа. Интересува ме човекът, който се намира в трудни обстоятелства, който изпитва дълбока вътрешна самота, който често се чувства слаб и безсилен в живота си. Затова избрах тема, която отново докосва именно тази страна на човешкото съществуване.
Макар да говорим за Възкресение, аз избрах да се спра на раните на възкръсналия Христос.
Бих искал да се замислим защо Христос, след като е възкръснал и вече се явява в прославено тяло, продължава да носи върху Себе си белезите и раните от Своето страдание. В продължение на четиридесет дни Той се явява на учениците Си, а също и на много други хора. Тялото Му вече е възкръснало — същото тяло, което по някакъв начин предобразява онова, което всички ще получим при всеобщото възкресение в края на времената.
И въпреки това Христос продължава да носи белезите на Разпятието. Защо? Неговото тяло е ново, прославено тяло. Както виждаме в Евангелието, Той преминава през затворени врати, явява се внезапно, изчезва, може да яде, но не се нуждае от храна. Очевидно става дума за нов начин на съществуване, за нова човешка природа, преобразена от Божията сила.
Защо тогава по Него все още остават раните? Защо възкръсналото тяло не е напълно лишено от всякакви белези? Защо не е съвършено гладко, безупречно и без следа от страдание?
Това е въпросът, върху който бих искал да размишляваме.
Преди всичко е важно да разберем, че живеем в култура, която трудно понася белезите. Живеем в общество, което не може лесно да приеме, че красотата може да съществува заедно с раната, че достойнството може да съществува заедно с несъвършенството.
Виждаме това навсякъде около нас. Всички — мъже и жени — се стремим да заличим белезите си. Дори когато публикуваме снимка, използваме филтри, за да скрием слабостите си, старостта си, бръчките си, белезите си, пукнатините на живота си.
А какво е бръчката? Тя е една малка пукнатина по тялото, която свидетелства за времето, преминало през нас. За времето, което ни е отнело мигове, мечти, желания и сили. За времето, което оставя своя отпечатък върху нашето съществуване.
Опитваме се да изглеждаме по-млади, по-красиви, по-съвършени. Търсим филтри и начини да прикрием това, което сме.
Спомням си една жена, която правеше пряко излъчване в интернет. По време на предаването някой я помоли да се премести малко, защото не се виждала добре. Тя обаче беше забравила, че използва филтър. Когато излезе извън обхвата му, всички видяха един съвсем различен човек.
Такава е нашата култура — непрекъснато се опитваме да скрием пукнатините си, раните си, уязвимостта си. Страхуваме се другите да не разберат колко сме слаби. Страхуваме се някой да не види грешките ни.
Понякога дори в Църквата се случва същото. А това е парадокс, защото Църквата е основана именно върху раната. Тя е общност от ранени хора. Общност на хора, които носят белези. Общност, събрана около раните на Христос.
Не бива да забравяме, че преди да стане могъща институция, Църквата е възникнала от болката, от Кръста, от прободеното ребро на Христос. Именно Неговата рана е събрала хората в едно.
Затова Църквата би трябвало да бъде мястото, където човек може без страх да покаже своите рани. Мястото, където всеки свободно може да каже:
„Да, аз съм грешен.“
„Да, аз съм слаб.“
„Да, страхувам се.“
„Да, понякога губя вярата си.“
Но често не се случва така. Ако някой днес в църква каже: „Губя вярата си“, може да чуе в отговор: „Как така ходиш на църква и не вярваш?“. Ако признае, че се страхува, ще му кажат: „Как може да се страхуваш, след като си вярващ?“.
Постепенно се е създал един мит, че християните трябва да бъдат безгрешни, непоколебими и съвършени. Сякаш нямат право на слабост.
Спомням си как един старец монах веднъж ми каза: „На християнина му се налага да лицемери“. Попитах го: „Какво имаш предвид?“. Той отговори: „Да показва, че е съвършен“.
Колко страшно и колко нечовешко звучи това. И колко противоречи на самия дух на Христос.
Защото Църквата е място за ранените и страдащите. Свети Йоан Златоуст я нарича болница и лечебница. Място, където човек влиза и усеща мириса на болката, на сълзите, на отчаянието и на надеждата.
Там, където ежедневно изповядвам и разговарям с хора, постоянно виждам това. Непрекъснато купувам пакети с кърпички, защото изповедалнята е изпълнена със сълзи. Наскоро дойде едно момиче, което плачеше неудържимо, и ми каза: „Отче, няма кърпички“.
Отидох да донеса от склада, защото наистина хората идват там не за да разкажат колко са велики и успешни, а за да открият раните си. Никой не идва да каже: „Отче, аз съм съвършен човек“. Хората идват, за да кажат: „Да, страхувам се“. „Да, болен съм.“ „Да, объркан съм.“ „Да, губя надежда.“
И точно това е великата особеност на Християнството. Ако условно го наречем религия, то е единственото пространство, в което човек може едновременно да вярва и да задава въпроси. Да вярва и да се съмнява. Да вярва и да търси.
Тази свобода идва от Самия Христос. Пред гроба на Лазар Той плаче. В Гетсиманската градина се измъчва. На Кръста задава въпрос към Отца. Страхува се, страда, скърби, поти се във вътрешна борба. Той не отрича човешката болка. Не крие страха. Не се преструва. Казва: „Душата Ми е прескръбна до смърт“. Не казва: „Не ме е страх“. Казва на учениците Си: „Останете с Мен“. Тоест признава, че има нужда от тяхното присъствие.
Именно в това виждаме нещо удивително: Христос не отхвърля страха, скръбта и раната. Той ги преобразява. Превръща ги в място за среща с Бога. Но преди да ги преобрази, Той ги признава. Не ги прикрива. Не ги отрича. Не поставя филтър върху тях.
И може би именно затова след Възкресението Той продължава да носи Своите рани — защото те вече не са белези на поражение, а знаци на любовта, която е победила смъртта.
„… душата Ми е прескръбна до смърт.“
И какво правят учениците? Спят. Три пъти Христос настойчиво ги моли да останат будни с Него. В Свещеното Писание числото три често подчертава настойчивост, повторяемост и особена важност. Христос многократно изразява тази молба, защото има нужда от присъствието на Своите ученици.
Така Той ни показва, че човекът може да се страхува, да скърби, да се измъчва и да има нужда от другите. След това обаче преобразява всичко това в жива връзка с Бога. Именно там се открива изкуплението.
Защото истинският отговор не е да кажа: „Не ме е страх“. Отговорът не е да отрека тревогата си, нито да скрия своите пукнатини, несигурност и болка. Решението не се намира в отричането или прикриването на изпитанието. Отговорът е в предаването на себе си на Бога. Самият Бог е отговорът. Отговорът е присъствие. Отговорът е връзка. Взимам страха си, тревогата си, раната си и ги превръщам в отношения с Бога. Предавам Му ги. Оставям се в Неговите ръце.
„Отче, в Твоите ръце предавам духа Си.“ „Отче, нека бъде Твоята воля.“
Това не е интелектуално обяснение. Не е защото съм разбрал нещо или съм прочел някаква книга. Това е акт на доверие. Оставям се на връзката с Бога. Предавам Му се.
Не искам да разбирам всичко. Не искам да обяснявам всичко. Не търся задължително отговори.
Когато пред нас стои човек, болен от рак, когато някой се бори за самото си съществуване, няма теория, няма философско обяснение, няма думи, които могат истински да го утешат. Наивно е да вярваме, че можем да утешим човек в последен стадий на рак с красиви разсъждения. Колкото и изящни, логични или убедителни да изглеждат нашите теории, те не могат да дадат истинска утеха. Единственото, което в този момент може да донесе мир, да отвори сърцето, да смекчи болката и да внесе светлина, е присъствието на Христос.
Спомнете си Йов. Прочетете книга „Йов” и ще видите нещо много важно. Йов страда не само заради загубата на богатството си, на семейството си и заради бедствията, които го сполетяват. Това, което особено го измъчва, са непрекъснатите обяснения на хората около него.
Постоянно идва някой и се опитва да му обясни защо му се случва злото.
Идва приятел. Идва съпругата му. Идват други хора. Всеки носи своя теория и своята интерпретация.
Колко често се случва и на нас. Когато страдаме, някой идва с готово обяснение. Вместо да ни помогне, това ни дразни, натоварва ни и понякога ни кара да се гневим.
Иска ни се да му кажем: „Моля те, замълчи“. Но не го правим от уважение, защото може да е наш близък човек — майка, баща, приятел, учител.
Вътрешно обаче усещаме: „Не мога повече да слушам теории, когато аз потъвам. Когато аз се разпадам. Когато губя опора и смисъл“.
Лесно е някой от сигурността на своя дом, на своето здраве и на своя подреден живот да предлага красиви обяснения за чуждата болка.
Но аз съм този, който страда. Аз съм този, който е сам. Аз съм този, който трябва да изкачи своя Голгота. Никой друг не може да извърви този път вместо мен. А по този път духа силен вятър на самота. На Голгота духа самота.
Това е самотата, която Христос изпитва, когато извиква: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“.
Там няма готови отговори.
Когато Йов накрая престава да пита и когато всички обяснения се оказват безсилни, това не означава, че е намерил интелектуалното решение на проблема. Не означава, че внезапно е разбрал защо се е случило всичко.
Той престава да пита, защото е срещнал Господа. И тогава разбира, че отговорът не е идея. Отговорът е Личност. Отговорът е среща. Отговорът е връзка. Той идва чрез доверието в Божия промисъл и любов. Това не означава, че болката изчезва. Не означава, че няма кръв, сълзи и вътрешна борба. Но означава, че човек вече не е сам в тях.
Да се върнем към нашата тема. Живеем в цивилизация, която смята, че успехът не допуска грешки. Култура, която трудно приема провала и слабостта. Живеем в общество, което е объркало щастието с удоволствието. Смята се, че ако правим неща, които ни доставят удоволствие, автоматично ще бъдем щастливи. Но това не е вярно. Можеш да правиш много приятни неща и въпреки това да останеш вътрешно празен. Можеш да изпитваш удоволствие, без да изпитваш радост. Нашата култура е объркала красотата с липсата на белези и съвършенството с липсата на рани.
Но нека се върнем към Евангелието. В Евангелието от Йоан, глава 20, стихове 19–20, четем:
„А вечерта в тоя ден, първи на седмицата, когато вратата на къщата, дето се бяха събрали учениците Му, стояха заключени, поради страх от иудеите, дойде Иисус, застана посред и им казва: мир вам!“
Обърнете внимание: учениците са уплашени, разтревожени и скрити.
Това е важно, защото по-късно някои ще се опитат да твърдят, че учениците били откраднали тялото на Христос и после измислили историята за Възкресението.
Но тези хора не са били способни дори да излязат навън от страх. Те са били съкрушени и уплашени, а не организатори на някаква грандиозна измама. И именно при тези уплашени хора идва Христос. През заключените врати. Застава сред тях и казва: „Мир вам“. След това им показва ръцете и реброто Си. Показва им раните Си. И учениците се изпълват с радост, когато виждат Господа.
По-късно, осем дни след това, отново четем в Евангелието от Йоан, че учениците са пак вътре в къщата. Пак са зад затворени врати. Пак се крият. Този път с тях е и ап. Тома. Иисус отново идва, въпреки че вратите са заключени. Той застава сред тях и казва: „Мир вам“. След това се обръща към ап. Тома: „дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ“.
Отново Христос сочи към раните Си.
Същото виждаме и в Евангелието от Лука:
„Вижте ръцете Ми и нозете Ми: Аз съм Същият; попипайте Ме и вижте; понеже духът няма плът и кости, както виждате Мене, че имам“. И като каза това, им показа ръцете и нозете Си”.
Въз основата на тези евангелски текстове можем да направим едно важно наблюдение. Христос влиза при учениците, въпреки че вратите са заключени. Това показва, че вече става дума за ново тяло — възкръсналото тяло. То не е безтелесно, но и не е материално по начина, по който познаваме нашите тела. То може да се храни, но не зависи от храната. Може да се явява и да изчезва. Може да преминава през заключени врати. Това е нов начин на съществуване — прославено тяло, което принадлежи на новото творение, открито чрез Възкресението.
Това тяло може да се храни, но може и да не се храни. То не притежава материалността, която познаваме в сегашното си състояние, но не е и безтелесно, ефирно или призрачно съществуване, както днес някои биха го нарекли — някаква енергийна форма на живот. Не. Става дума за нова човечност. За ново състояние на съществуване. Това е тялото, което всички ще получим след Възкресението. Тялото, с което ще живеем в Божието царство.
Това е изключително важно да се разбере.
Християнството не говори за обезтелесяване на човека. Не учи, че след смъртта просто остава някакъв дух, а тялото няма значение. Християнството говори за обновление, за ново творение, за нова човечност. То говори за ново тяло, за нов свят, за ново небе и нова земя.
В 21-ва глава на Откровението това е казано съвсем ясно. Там не се казва, че ние ще отидем някъде далеч. Казва се, че Бог ще дойде и ще обитава сред хората. Това означава нов живот, ново човечество, нов човек.
Много е важно да се освободим от някои платонически и неоплатонически представи, според които само душата има стойност, а тялото е нещо низше и незначително. Християнството никога не е гледало така на човека. То е богословие, което приема материята и вярва, че Божият Дух преобразява материята. Не става дума за отхвърляне на човешката телесност, а за нейното преображение.
Затова и св. ап. Павел говори толкова често за човешкото тяло. Той го възхвалява, приема го, осветява го и го нарича храм на Светия Дух. Нека запомним това като първа важна истина.
Втората истина, която непрекъснато се повтаря в евангелските текстове, е, че Христос влиза при учениците, когато вратите са заключени. Какво означава това? Означава, че Христос влиза там, където сме затворени. Той влиза през заключените врати на нашето сърце. Влиза в нашите страхове. Влиза в нашия срам. Влиза в нашата вина.
Учениците се крият „поради страх от юдеите“. Ние също се крием — всеки по свои причини. Някой се крие от болката си. Друг — от провала си. Трети — от чувството за вина или от собствените си рани. Но Христос може да влезе именно там. Той не се страхува от нашата тъмнина. Напротив — желае да влезе в нея и да я превърне в място на Своето присъствие. Това е едно от най-великите послания на Възкресението. Чрез Възкресението Христос превръща страха, смъртта, мрака и дори ада в място за среща с Бога.
От този момент нататък целта не е непременно да избягам от страха си. Целта не е на всяка цена да унищожа раната си.
Наскоро един човек ми каза: „Отче, страдам много. Де да има начин тази болка да изчезне“. Разбира се, това звучи прекрасно. Кой не би искал да живее без болка? Но не знам дали това винаги е полезно за нашата душа.
Понякога един тежък ден, един провален план, една разбита мечта са катастрофа за нашето его, но не непременно за душата ни, може за егото ти да е бил най-лошият ден в живота ти, а за душата ти — един от най-благословените. Може денят да е бил разрушителен за твоите планове, но спасителен за вътрешния ти човек.
Затова му отговорих: „Не знам дали най-важното е проблемът ти да изчезне. Може би по-важно е да откриеш как в самия проблем можеш да срещнеш Христос“. Защото в този живот няма човек без изпитания. Днес може да бъде излекувана една болест. И това е прекрасно. Свещеното Писание, особено Новият Завет и книгата Деяния на светите апостоли, говорят непрекъснато за чудеса. И днес Христос, Божията Майка и светците продължават да вършат чудеса.
Особено ясно това се вижда в страните, в които има православна мисия, където хората нямат лекарства, нямат болници, нямат човешка сигурност, на която да се опрат. Там чудесата са част от ежедневието. Защо? Защото тези хора нямат друга надежда освен Христос. Тяхната молитва е последното и единствено убежище. Докато ние често първо посягаме към лекарствата, към сигурността, към собствените си решения и едва след това се сещаме да се молим.
Разбира се, няма нищо лошо в лекарствата. Но не бива да забравяме, че истинската цел на християнския живот не е просто да намерим спокойствие или временен комфорт.
Самият Христос казва: Не дойдох да донеса мир по начина, по който светът го разбира. Никъде в Евангелието Той не обещава: „Който Ме последва, никога няма да се разболее“. „Който Ме последва, никога няма да претърпи загуба.“ „Който Ме последва, никога няма да изпита финансови трудности.“ „Който Ме последва, никога няма да страда.“
Никъде Христос не прави подобни обещания. За Него това не е най-същественото. Чудесата, които извършва, не са спектакъл и не са средство за впечатляване на хората. Всяко чудо е прозорец към идващото Божие царство. Чрез тях Христос показва какъв ще бъде светът, когато Божието царство се разкрие напълно. Днес вече живеем в светлината на това царство, защото Христос възкръсна. Но неговата пълнота още не е настъпила. Ние вкусваме от него, но все още не го притежаваме в цялата му завършеност. Затова и в този свят продължават да съществуват болката, страданието и смъртта. Сам Христос го казва ясно: „В света скърби ще имате“.
Следователно въпросът не е дали ще срещнем страдание. Въпросът е дали ще продължим да живеем с илюзията, че то винаги ще се случва на някой друг. Че болестта ще сполети съседа, но не и мен. Че разводът ще се случи в чуждо семейство, но не и в моето. Че проблемите ще бъдат на другите хора, а моят живот ще остане защитен и недосегаем. Че моето семейство ще бъде съвършено. Че децата ми винаги ще бъдат успели. Че човекът до мен е безгрешен, идеален и създаден единствено за моето щастие. Това са илюзии, с които често се успокояваме. Но реалността на човешкия живот е друга.
Именно затова Христос не ни обещава живот без кръст. Той ни обещава, че ще бъде с нас, когато носим своя кръст.
