Автор: архим. Василий Гондикакис
Превод: Константин Константинов
Как трябва да бъде възприемана човешката любов според православното разбиране? Дали е слабост? Аз бих казал: нито мъдростта на мъдрите, нито разумът на разумните могат да ни спасят. Има нещо плътско, има нещо душевно и има нещо духовно. А духовното в Православната църква не означава нещо безтелесно или нематериално, а нещо преобразено от Божията благодат.
Самото съществуване на мъжа и жената, тяхното съединяване, привличането между тях, благословението на мъжа и жената в Църквата — всичко това е благословено. Както е благословен и човекът, за да бъде обичан. Но всеки човек, както казва свети Симеон Нови Богослов, „се стреми към повече и винаги въздиша“. И мисля, че човек трябва непрестанно да върви напред.
Свети Григорий Нисийски казва, че този път към Бога е безкрайното движение на човешката личност към Него. Човек може да премине през състоянието на роб, после на наемник. Робът се страхува от наказанието. Наемникът работи за наградата. А синът действа от любов — нито се страхува, нито търси отплата.
Има плътско, има душевно и има духовно — осветеното. В Църквата човекът бива благославян. Църквата благославя живота му и така всичко придобива смисъл. Свети Григорий Палама казва, че когато сме обърнати към Бога, ставаме духовни, а когато сме обърнати към света, правим себе си плътски. Но Христос, Синът и Словото Божие, дойде и стана Човек, прие човешката плът и въздигна човека, правейки го съпричастен на Отца, Сина и Светия Дух.
Отношенията между мъжа и жената могат да останат само на плътско равнище — и тогава човек усеща колко оскъдно е това. Могат да преминат и на душевно равнище, което наричаме романтично или емоционално — когато има любов между двама души. Но и това не е достатъчно. Те могат да достигнат и духовното равнище, където всичко се освещава и всичко започва да действа по различен начин. Тогава усещаш, че се освещават душата и тялото на човека, и че всичко придобива святост.
Когато човек живее само на плътско или душевно равнище, усеща колко ограничени и преходни са тези неща. Те не са последната истина за човека.
Същността е в това, че човекът бива благословен и получава благодат, която е по-силна от смъртта. И макар тялото да стане пръст, човекът продължава да живее и да върви напред.
И мисля, че когато отношенията между мъжа и жената са благословени в Църквата, те преминават отвъд изпитанието на смъртта, разпадането и ада. Защото в Христа Иисуса има друго освещаване.
Както духовната зрялост на един човек нараства в неговата борба, така расте и духовната зрялост на двамата съпрузи — от плътското към душевното и от душевното към духовното. И тогава, дори когато остареят, когато се разболеят, когато умрат и се превърнат в пръст, те остават истински съединени и истински влюбени — във вечността, заедно с всички.
Това, мисля, се случва в Църквата.
Затова нека не се хвърляме като суха трева в огъня. Не ни спасява плътското. Не ни спасява душевното. Спасява ни Църквата, която освещава живота и човешкото тяло и освещава нашите отношения. И тогава казваме: „Слава Богу, че съм на 5, 15, 25, 35 или 105 години. Слава Богу, че живея. И слава Богу, че умирам“. Защото чрез смъртта не изчезвам. Има нещо, което е моят живот, моята радост и моето единство в свободата — нещо, което никога не може да бъде отнето“.
Свети Дионисий Ареопагит говори по тази тема — за ероса, за любовта, за православната „еросология“ и т.н. Това е като да навлезеш в земя, където всичко гори. Но ние се заплитаме в проблемите и глупостите около тях. Мисля, че в Църквата няма такива обърквания. И това, което философията не успява да каже — няма по-дръзки философи от светиите. Те говорят за нещата отвъд границите. Но понеже ние сме объркани и смесваме нечистотата със страстите, превръщаме всичко в хаос.
Аз бих ви казал следното — човек трябва да прочете „Песен на песните“ с тълкуванието на свети Григорий Нисийски, за да види какво означава светец и какво означава духовен човек. Защото духовният човек не е нито безтелесен, нито просто теоретик, а човек, чиято душа и тяло са осветени. И вече не знаеш кое в него е по-богоносно — душата или тялото му. Там ще видиш какво означава свобода.
Всичко, което носим вътре в себе си, се разкрива в начина, по който тълкуваме „Песен на песните“. Някои я виждат просто като любовна идилия. Но когато човек чете тълкуванието на „Песен на песните“ от свети Григорий Нисийски, той влиза в пространството на рая, свободата и светостта. И светецът казва някъде: „Това написах аз; ако някой друг, по Божие вдъхновение, напише нещо по-добро — приемам и него“.
Ще ви кажа един откъс. „Душата е жадна и търси своя Възлюбен, но не Го намира в града на хората. После отива в града на Ангелите и ги пита: „Видяхте ли Онзи, Когото обича душата ми?“ И не произнася име, защото Той е „над всяко име“ — безименен. И когато вижда, че дори Ангелите мълчат, тогава разбира, че всяко определение за Търсения се превръща в пречка за онзи, който Го търси. Тоест всяко понятие, всяко описание не ти помага да Го намериш, а те спира, защото Онзи, Когото обичаш и търсиш, е отвъд знанието. Всичко се разпада и ти оставаш сам с Истинския — отвъд човешкото познание.”
И свети Максим Изповедник казва удивително нещо: когато човек преодолее злото и невежеството, после достигне до знанието и добродетелта, и — ако е позволено да се каже — надмине дори „познатото добро“, тоест границите на знанието и добродетелта, тогава душата се успокоява в безпределната бездна на Бога и става едно с Божия Логос. И тогава познава смисъла на всички същества. Докато преди това е познавала Бога само чрез разделения, методи и понятия.
След Възкресението „нито се женят, нито се омъжват“ — този вид брак приключва. Но тогава, когато всичко е изпълнено и преодоляно — дори знанието и добродетелта — езикът, с който светиите говорят за това състояние, е брачен език. Те казват, че душата се успокоява и се съединява с Божия Логос.
Но мисля, че не са нужни много философии. Не бързайте. Вгледайте се в себе си и ще разберете всичко, което казват светиите.
Понякога не възприемаме Църквата като майка, а като мащеха, като някаква зла жена, която само ни казва: „Не! Не! Не!“. И си мислим, че ако Църквата не ни забраняваше толкова неща, щяхме да живеем в рая. Но не е така. Мисля, че когато Църквата изглежда строга към човека, тогава всъщност разкрива своето човеколюбие. Защото това е истината.
Сами виждаме, че плътското не ни спасява. Душевното също не ни спасява. Какво ни спасява? Духовното. Онова, което идва свише, което поема и спасява целия човек — дори и тялото му.
Затова човек може в някакъв момент да си помисли, че е преживял нещо велико на плътско равнище, а после да усети, че всъщност нищо не се е случило. После — на душевно равнище — пак нещо липсва. Но в духовното пространство, вътре в Църквата, всичко се преобразява, освещава и освобождава.
На душевното ниво нищо не се случва. А в духовното пространство — вътре в Църквата — всичко се случва: всичко се освещава и освобождава. Затова трябва да познаваме свети Григорий Нисийски. Вижте само какво сме станали — плътски по ум и дух — при положение че сме деца на такива хора. Това е трагично. Ако бяхме преминали през това сътресение и през тази благодат, ако не бяхме се откъснали от тях, щяха да ни научат. И е естествено днес да има такива въпроси и такива ожесточени спорове.
Мисля, че много хубаво по темата за брака и отношенията между мъжа и жената говори покойният Панайотис Нелас в книгата си „Обожението на човека“ (Ζῶον θεούμενον). Той тръгва от светите отци, цитира ги и препраща към техните текстове. Не взема просто някакъв откъс и да го тълкува както му е удобно. Затова думите му имат яснота и равновесие. А ако човек иска лично да изучава и да има свое разбиране за нещата, трябва да се обърне към текстовете на отците. Там има много светлина, много яснота и голяма широта, далеч отвъд споровете на „мъдрите“ и „разумните“.
Често сме говорили за романтичната идея, че двама души намират „сродната си душа“. Това е нещо романтично, почти несъществуващо, породено от човешката страст. Но има една истина, която бих нарекъл „другост“. В срещата с другия човек човекът може да срещне Бога. В Патерика се казва: „Видях брата си — видях Господа, моя Бог“. Следователно, срещайки другия човек, аз срещам Бога.
Има много мистици, включително и в исляма, които са силно повлияни от исихастката традиция, особено от свети Исаак Сириец. И те казват истини. Един от тях казва: „Ако Бог ме изпрати в ада, аз ще превърна ада в рай, като разкажа на осъдените за Божията любов“.
Да, човек може да почувства някаква истина в Мевляна. Може в даден момент да усети нещо и в индийските традиции, и другаде. Но това са частици от истината. Защото всеки човек е създаден по Божи образ и в него има следи от истината. Но най-важното е различаването — човек да достигне не просто до част от истината, а до самата Истина.
И затова всичко това човек го познава истински само ако живее в Църквата. Има неща, както казва свети Симеон, които нито се преподават, нито се научават отвън, а се предават тайнствено, когато човек с търпение пребъдва в Църквата.
Свети Исаак Сириец казва, че божествените неща трябва да се изследват с благоговение. Не ги изследваме повърхностно. Великите неща трябва да бъдат почитани чрез мълчание.
И когато човек живее тези истини в Църквата, усеща в душата си преливане на кръв и благодат. Причастието става чрез раната. И човек не разбира лесно, че раната може да бъде благословение в живота. Това е велика тайна, трудна за обяснение, но е реалност. И затова можем да се надяваме.
В историята винаги е имало и ще има борба между различните начала. Има плевели и има добро семе. В нивата расте и житото, и плевелът. И въпреки че всички ние сме слаби и грешни, съществува Светият — Господ Иисус Христос. Съществува и святата и непорочна Негова Невеста — Църквата.
А най-важното — това, което не може да се изрази с думи — е истинското покаяние, съкрушението, което разбива човека и го прави причастник на тази благодат. За мен това е истинският учител. Ако щете — това е и истинският епископ, и истинският свещеник.
Свети авва Исаак Сириец е живял в най-крайната пустиня, далеч от хората и от човешката суета. И въпреки че е живял в пълно уединение, той е познавал дълбоко човека и е носел в себе си цялото човечество.
Така, когато някой чете авва Исаак, трябва да прави своеобразен „превод“ към собствения си живот. Защото обстановката на живота му е различна — различна от тази на монаха в манастир и различна от тази на човека в света. Но ако се приближи до тези текстове, ще усети, че те полагат основите на една истинска православна антропология и му помагат да познае себе си и да върви уверено и свободно във всяко време и на всяко място.
