Автор: свещ. Ивайло Борисов служи в църквата „Успение Богородично”
кв. „Обеля”, гр. София
Днес честваме успението на св. Йоан Рилски Чудотворец. Празник, прославящ и утвърждаващ неговото блажено заспиване и заминаване при Господа. Празник, който членовете на Църквата Христова съпреживяват вече 1080 години.
Да, точно така, св. Йоан вълнува сърцата на православните християни (независимо от тяхната народност) повече от десет века.
Над десет столетия българинът се прекланя пред подвизите и проси молитвите на преподобни Йоан. Безброй управления са се сменили, изменило се е изцяло и устройството на живота, но молитвата и вярата остават непокътнати.
Всеизвестен факт е, че св. Йоан е живял и починал по време на управлението на благочестивия цар Петър, син на цар Симеон Велики. Както и това, че царят е искал да се срещне с прославения отшелник. Преподобният Йоан обаче отклонил молбата му да се видят очи в очи, като казал, че ще се видят един ден в Царството Божие, ако вършат дела на покаяние. И като казахме „покаяние”, няма как да не споменем за едно царско писмо.
Заедно с разни дарове цар Петър изпратил и писмо на преподобния, в което, между другото, написал и това, че „помрачени от вълнения и грижи, не можем да се насочим към светлината на чистото покаяние“.
Колко истина има в тези думи. Думи, валидни и днес, толкова столетия след написването им.
Думи, които показват, че човекът — независимо от социалното му положение и времето, през което живее — бива вълнуван от едни и същи проблеми.
Не сме царе, но и ние сме хора, обременени от грижи. Грижи, които нерядко ни стресират до полуда и които затъмняват пред взора ни „светлината на чистото покаяние“.
Колко богословие има в този кратък израз: „помрачени от вълнения и грижи, не можем да се насочим към светлината на чистото покаяние“! Защото често става така, че животът в своето многообразие — а днес то е свръхизобилно — затъмнява пред очите ни истинската светлина. Тази светлина, която възпяваме в св. Литургия [1] и към която ни води животът в Христос, нашия Господ.
Имаме нужда от същите мисли и чувства, споходили едно царско сърце. Вълненията и грижите често ни помрачават. Пречат ни да се насочим към главното — светлината на чистото покаяние. Покаяние, което да ни промени към по-добро.
Не съм цар, но и за мен се отнася.
Бележки:
[1] В едно от литургийните песнопения пеем: „Видяхме истинската светлина, приехме небесния Дух, намерихме истинската вяра. Покланяме се на неразделната Троица, защото Тя ни е спасила”.
