Автор: прот. Павел Великанов
Източник: www.radiovera.ru
Превод: Пламена Вълчева
Току-що чухме началните стихове на Евангелието от Лука, в които се разказва за събитията, предшестващи раждането на св. Йоан Предтеча. Първо бяхме въведени в пролога, който е характерен за древния гръко-римски свят, а след това — в педантично изложеното историческо повествование за Захарий и Елисавета — родителите на Предтечата, които отдавна били прехвърлили шейсетте, но така и не се били сдобили с потомство. За иудеите бездетността била двойно нещастие: те я възприемали не просто като залог за самотна, сиромашка старост, но и като повод околните да смятат, че по този начин Бог наказва нещастните съпрузи за някакъв голям грях. Ситуацията се усложнявала още повече от факта, че Захарий бил свещеник в Йерусалимския храм.
Св. Лука разказва историята за явяването на ангела, който открил на Захарий специалното му предназначение: на двамата със съпругата му им предстояло да станат родители на пророк, който щял да предшества идването на Самия Месия. Не е учудващо, че в началото Захарий не приел за истина възложената му величава мисия. Но последвалата немота, а след това и бременността на съпругата му, потвърдили истинността на ангелското благовестие.
Евангелистът подробно описва раждането на младенеца, назоваването му с името Йоан, привежда думите на благодарност, изречени от освободилите се от безплодието родители — на това няма да се спираме. Заслужава си да се замислим върху следното: защо Захарий в началото отказал да повярва на ангела? И защо на ангела се наложило да прибегне до специални, свръхестествени способи, за да го подбуди да преодолее своето неверие? Нима Бог не е можел да принуди Захарий да изпълни възложената му мисия принудително, по необходимост?
Стигнахме до една много важна тема. Християнството свидетелства: Бог не може да спаси човека без желанието на самия човек. Всички отношения, които се изграждат между Бога и човека, са отношения на съработничество, взаимодействие, „синергия“ или — много ми харесва тази метафора — резонанс. Бог е нашият главен „резонатор“: докато мълчим, около нас цари пълна тишина. Когато започнем да говорим, се чува само нашият глас. Но когато насочим този глас към Бога, той придобива такава сила, на която би завидяла всяка озвучителна система. Но веднага щом замлъкнем, наоколо отново се възцарява тишина. Бог никога няма да говори вместо нас, да подмени нашия глас със Своя, да се намеси в нашите желания и стремежи, да ги „подчини“ на Себе Си. Нашият Бог е безкрайно тактичен и деликатен: Той никога не пропуска нашите дори и най-малки движения, намерения и думи и е готов да ги подкрепи по всякакъв начин — стига те да не са разрушителни и опасни. Но гласът ни остава изцяло в нашата власт.
Колко е важно да помним това особено когато се опитваме да прехвърлим върху Бога изтощилото ни бреме на свободата, когато всеки един момент ще кажем: „Уморих се, не ми трябва нищо, прави с мен каквото искаш, Господи!“. И целият парадокс се състои в това, че в такава ситуация Бог се оказва напълно безпомощен: Той няма да ни наложи нищо, нито ще ни заставя или принуждава. Той може само да ни покаже цялото многообразие от варианти, но кой от тях ще изберем и дали изобщо ще изберем някой — зависи единствено от нас!
