Автор: о. Спиридон Василакос
Подготвил: Константин Константинов
Който иска, не умира. Това заглавие е взето от един светец — свети Панагис Басиас. Днес ще се запознаем с неговия живот, за да видим кой в крайна сметка е онзи, който умира, защото тази съпротива, тази реакция, това въставане, тази победа над смъртта я срещаме в онези, чийто живот е заквасен, съединен и приобщен с Живота и Възкресението — Христос. Св. Юстин Попович казва нещо много силно, и то е силно, защото идва от една душа, която има благодатта и следователно силата на Светия Дух. Той казва, че светците присъстват във всеки наш ден, за да не се чувстваме сами и за да ги хванем за ръка. Това е толкова трогателно, толкова поразително, но и толкова истинно. Светецът идва в нашия ден, в нашия дом, в нашия квартал, идва в живота ни, за да можем да го хванем за ръка и в това духовно пътешествие той със сигурност може много да ни покаже, да ни открие и да ни даде.
Свети Панагис Басиас е роден през 1801 г. в Ликсури, Кефалония. Тогава били трудни времена. Това го чуваме навсякъде, времената са трудни и днес е трудно и всяка епоха има своите трудности. Проблемът е, че хората, ние, които живеем в тези времена, не издържаме затрудненията на хората в миналото, защото винаги предпочитаме лесното, не се подвизаваме и не се борим. Св. Йоан Златоуст коментира пророк Илия и казва, че епохата му била изключително трудна. Е, как този човек е успял да плува в тази буря, в този океан, в това затруднение на епохата и да премине — както казваше покойният о. Ананиас Кустенис — на отсрещния бряг? О. Ананиас Кустенис казваше много често: „Ще се справим!”. И така, как пророк Илия е успял да го направи? Той е имал един кораб. Кой е бил корабът му, кой е бил животът му, каква е била душата му? Бог, Божията благодат. Трудности винаги ще съществуват. Нека не роптаем и да не се оплакваме. Когато се намира във времето, океанът винаги е пред нас и има своите трудности. Проблемът е, че аз нямам ковчега, нямам кораба, и се давя много пъти дори на плиткото, нямам средството да премина през трудността на епохата. Епохата на о. Панагис на Йонийските острови била трудна. Тук трябва да се спрем малко. Защото отците ни дават възможност да видим и спасението, но и историята. Обитателите на Йонийските острови се намирали под културно робство — венецианско робство. Ако човек прочете някои исторически книги, ще види, че те са били тормозени много и от французите, но най-вече от англичаните. Разбира се, тяхното обединение с Гърция станало през 1864 г. Тогава о. Панагис бил 63 годишен. Много пъти тиранията носела дрехите на цивилизацията и затова в този период ще видим много случаи на изгнание, хвърляне в затвор, изтезания. Хората дошли, за да се наложат, да изкоренят и да засадят свои садива. Това направили и срещаме това много пъти. Тиранията във всяка епоха облича дрехите на цивилизацията, на прогреса. Нека внимаваме тук. И след като споменем епохата на пророк Илия, да видим, че властта във всяка епоха носи конкретни одежди, но действа върху живота и душите на хората по абсолютно същия начин. В епохата на пророк Илия имаме цар Ахав, който се оженил за Йезавел, царицата идолопоклонничка. И днес, тези, които имат власт, се кланят първо на своя идол и преди всичко ще се опитат да го рекламират, да го покажат и ще поискат от хората да се поклонят на техния идол и на тяхното мнение. Ще ги видим да се кланят на славолюбието и алчността — на тези идоли. Във всяка епоха има идолопоклонничество и за съжаление, има и езически култ.
Йезавел се опитала да унищожи жертвениците на истинския Бог 850-900 години преди Христа. Променила ли се е властта оттогава? Променила ли се е на Йонийските острови? Какво направили уж цивилизованите тирани? За въстаналите мъченията били страшни, последвало изгнание, затвор. Имало и случаи, когато намазвали тези млади хора със смола, запалвали ги и ги оставяли да изгорят бавно в двора на къщите им, за да чуват роднините им дни наред техните викове. Споменаваме това, за да видим в каква епоха живял о. Панагис. И виждаме епохата на пророк Илия, виждаме епохата на свети Панагис и виждаме днешната епоха, която също е епоха, в която се налага култ. Кой култ? Ще ти наложат да се поклониш на това, което ще те промени, ще те деформира, ще те изкриви, ще те обърква, ще те дезориентира, ще те обезсили. Целта е да те обезсилят. Защото искат да положат и да изградят своите планове в живота на хората. Това е ставало тогава, това става и сега. Виждаме сега същата тактика и кой е проблемът — че тези хора на властта наричат своята тактика, диктатура, тирания и капан, които се опитват да наложат, прогрес, модернизация, развитие, култура. Една некултурна култура. Едно развитие без човека, една варварска и нечовешка модернизация. Както тогава, така и днес. В тези времена се родил о. Панагис и това детенце имало благочестиви родители. Благочестието, вярата, традицията са мощни школи. Като младеж о. Панагис обичал познанието, имал религиозни, философски и исторически познания, също така знаел италиански, френски, отлично латински и старогръцки. Говорим за дете чудо, за човек, който бил учен за своята област и в своето време. Той можел да отиде в Европа, в голям университет, като всички онези, които живеели в разкош, в сигурност, под прожекторите и едновременно в мрак. Той можел да го направи. Англичаните искали да го поемат и да го отделят от корените му. Това е нещо, което се случва и днес. И какво да направят с него? Да го образоват както те искали, тоест да го раз-образоват. О. Панагис бил човек на вярата и по-скоро принадлежал на тези, които не питат какво може да им даде отечеството, а винаги гледат какво могат да дадат на отечеството. Това е неговата отличителна черта, неговото образование, неговата духовност. И тук виждаме равновесието и стабилността на един млад човек, пред когото се откриват пътища, но неговата любов към отечеството съумява да победи похвалите и спонтанните чувства на младежката възраст и всичко, което му предлагали. Много пъти казваме: „Обичам Христос”. Естествено, че Го обичаме. Обичам отечеството. Естествено, че го обичам. Обичам един човек. Естествено, че го обичам. Но има някои видове любов, родени от утробата на нашия егоизъм, които често са по-силни и могат да ни повлияят и да ни отделят от това, което казваме, че реално обичаме. О. Панагис от малък имал това равновесие и тази неизменност, че ще остане в отечеството си, колкото и пътища да се откривали пред него и колкото и да го хвалели. Любовта към отечеството може да победи всичко. Той имал много знания. Знанието е мощен инструмент, велик дар, но знанието може да работи без душа, без добродетел. Отците ни казват, че когато душата се отвори, тогава реално ще се отвори и умът на човека. Кой може да отвори душата отвътре? Покаянието, смирението, вярата, любовта и когато душата се отвори, тогава Божието присъствие ще я отвори широко. Но някой ще попита: „Има ли хора, които имат знание?”. Със сигурност има, но те нямат душа и вяра, имат интелигентност, но умът им остава затворен и затова се задушават в своето състояние. Когато душата се отвори, ще се отвори всичко и душата се отваря само пред Бога и когато се просветли, тогава ще се просветли и умът, защото може да имаме хора със знание, образование, дипломи, положение, но с помрачен ум. И това го казва по прост, но динамичен начин св. Козма Етолийски: ако получиш знание, но нямаш душа и нямаш Бога, няма да станеш умен човек, дявол ще станеш. Казва го ясно. Виждаме хора, които се задавят в това състояние, защото се опитват всичко да прекарат през ума си. Егоизмът се е надул невероятно много и там ще видим изригвания, които са всичко друго, но не и творчески. Свети Панагис няма просто знание, има чисто сърце, смирено съзнание и свят живот и това прави ума по-остър, паметта по-силна и въображението творческо. Удивляваме се на познанието, старателността, любознателността на светеца, но трябва да знаем, че основа на всичко това е отвореното сърце, състоянието на душата, което може да стане слово, дело, връзка, общуване и живот.
Бил млад, когато баща му починал, но не се уплашил пред отговорността да поеме грижата за майка си и сестра си, защото, знаете колко сметки правим, когато се изправим пред някаква отговорност, колко размисляме, колко се разочароваме, колко се объркваме, колко се подлудяваме, колко се отчайваме, когато стане това. Виждаме го и при св. Антоний Велики и при много светци. Но виждаме, че св. Панагис не се поколебал да поеме отговорността за майка си и сестра си.
Не се страхувал, защото този кръст бил Христовия кръст. Има логика на кръста, която не се спира пред нищо, нищо не я разочарова. Това е логиката на смирението, на жертвата, на вярата и на любовта. На една любов, която обгръща и понася всичко, на една вяра, която знае, че човекът няма да е сам, а непременно ще му помага, ще го утешава и ще го укрепява Божията благодат, Светият Дух. Така, понеже светецът взел кръста си, той станал път за другия, за да срещне Бога, станал път към обожението му. Виждаме това при Авраам, който понесъл на ръце своя възрастен баща езичник, виждаме го и при много светци. Ако понесеш Христовия кръст, можеш да понесеш всеки кръст, защото си бил изпитан, култивиран, открит, просветен, одушевен, укрепен, защото чувстваш Христовото присъствие. Затова от нищо няма да се уплашиш. Светецът първо понесъл Христовия кръст и затова не се боял да вземе още един кръст. Кръстът не се бои от нищо, от него се боят и точно това става с разпнатия човек.
Назначават го за учител на място, където малцина били образовани, но той се оттеглил. Преди години казвахме: „Да имаме държавна работа, да ни е мирна главата, да се уредим, да имаме сигурност”. Нямало да ходи по нивите и щял да взема добри пари. Тук ще си припомним една песен, която е много смислена и в нея се пее: „Съучастник в убийството няма да ме правите”. Кои тогава определяли назначенията и ги заемали? Великите англичани, които се опитвали да изтрият православната вяра, Гърция, гръцкия език, гръцката история. Виждате, че и сега става същото. Всичко това си заминава, бива изкоренявано, опасно е за децата. Така св. Панагис се оттегля, напуска и тук срещаме друго явление — килийното училище. В живота на простодушни хора, в житията на светци, до които живеели простодушни хора, с голяма простота, се пише истинската история. И св. Панагис основава тайно, т. е. килийно училище, той ходи от къща на къща да поучава децата на четмо и писмо, на гръцки език, на история и традиция, на православна вяра. Защото виждате как сега в различни идеологически центрове се извършва подмяна на историята и как я хвърлят в кошчето за отпадъци. Това е истината и днес трябва да работи килийното училище. Виждаме един човек, който е истински революционер, който обича своята страна, който обича Бога и е готов да се жертва и да служи, не се бои, не се спира пред нищо. Ние понякога се оправдаваме и казваме, че така стоят нещата. Това тайно училище работи и днес — от бащи, майки, учители и преподаватели. То е това, в което ще се чуят истините, които вече са забранени, това тайно училище е съществувало и винаги ще съществува. Светецът води голяма борба, оставя всичко, не иска да зависи от онези, които се опитват да променят човека, които тиранизират човека, които заличават човешката личност, не иска да им съдейства. Когато човек чете житието му, може да се сети за една карикатура в едно списание, което излизало в периода на окупацията. Един немски войник седи удобно и яде на една маса и покрай него минава един човек инвалид от войната, очевидно грък, останал с един крак, с патерици. Немецът протяга демонстративно ръка и му дава нещо, но гъркът се обръща, поглежда го и му казва: „Не от вас, господине!”. Тази картина е решението на много днешни състояния и проблеми, защото взехме, но и целунахме ръка на онези, на които не трябваше. Това е нашият голям проблем. Свети Панагис е революционер, както всеки светец е човек, който не се бои да се възпротиви на властите, на теченията, на идеологиите, на заблудите на своето време. Божият човек е изключително свободен и реално свободният е истински силният. Такъв е св. Панагис. След като водил своята борба и се опитал да посее истината, и то богословската истина, защото англичаните се опитали да наложат протестанството, да посее православната вяра и традиция, после се отдал на аскетична борба и затова отишъл на един остров, където имало една малка църква. Островче, насред морето, там живеели само змии и скорпиони. Той отишъл там, в църквата, посветена на света Богородица Влахернска, за да се подвизава. Защо отишъл там? Доскоро борбата му била да преодолява състоянието, което било около него, но дошъл моментът да се изправи срещу един голям враг, който се нарича вехт човек, който се нарича егоизъм, който се нарича аз и обикновено е фалшиво аз, за да се яви новият човек, истинният човек, Божият образ. За него молитвата била непрестанното помнене на Бога. Това ни казва светецът — да мислиш постоянно, да живееш постоянно, да дишаш постоянно Бога.
Както казва св. Григорий Богослов, помни Бога по-често, отколкото дишаш. Единият светец допълва другия. Виждаме в живота на св. Панагис, че молитвата означава да доближа и да се върна в центъра на живота — в Бога. Тя е борба, връщане, път, възлизане към Бога, слизане към истината, смирено слизане към истината на моето аз. Една непрестанна борба да не ми убегне нищо, да имам в себе си вечното, безкрайното, красивото, Рая, Христос. За него молитвата е непрестанно помнене, непрестанно чувство, пламенно желание за Бога, желание да доближи центъра на живота, затова той се отдалечил и умрял. Казвал постоянно: който иска, не умира, защото има извора, който Бог е дал в ръката му. Молитвата означава да придобия връзката, която съм загубил, връзката с Бога, връзката с всичко и връзката с моето аз, с моето истинно аз, а не с този идол на егоизма, на който се кланям.
Когато придобия молитва, връзка с Бога, тогава ще започна да придобивам истинно познание и чисти отношения с моето аз, а себеидолът ще се разруши и когато постигна това, чрез Бога ще мога да видя и другия човек, да видя болката му, труда му, страха му, изкушението му, кръста му, и така ще го обикна, ще му простя, ще го търпя, ще го прегърна, ще се помоля за него. Така разбирам, че молитвата не е само връзката ми с Бога, а чрез нея всички мои отношения стават истинни, светли, чисти, свети, а не фалшиви, лъжливи, плитки, повърхностни. Друго, което виждаме в живота му, е въздържанието и целомъдрието. Те не са лишаване от живота, а развитие на живота. Егоизмът идва и ми казва: „Ще останеш тук, това са твоите граници”. Кои граници? Седни тук, нагоди се, яж, пий, забавлявай се, както казвал безумният богаташ. Но това е влизане в един ров, това е нашият живот, и ние стигаме до излизането си от този свят, но още не сме излезли от рова и не сме живели. И идва св. Григорий Нисийски и с една дума ни казва, че животът на човека е развитие, а не този ров, не тази яма, не наричайте това живот. Вижте това как е преминало при нас. Казваме: „Умря еди-кой си, живя си живота”, но реално не го е живял. Или казваме много пъти „Еди-кой си напусна живота”, не е напуснал живота, а е отпътувал за живота. Човекът нарича тази яма живот и се е нагодил в нея, в един гроб, нагодил се е за 50-60-70-100 години и е станал гробар на душата си и на живота си. Но въздържанието не е лишаване, а развитие, простиране, мир, то е възможността да не виждам другия чрез страстта му, да не виждам човека като материал за експлоатация. Виждате как живеем днес, как понякога казваме: „Не е грях, това е природата, това е животът, нали? Така трябва да живеем!”. Кое не е грях, кое не е крах — това, че виждам другия като носна кърпичка, с която да се изтрия, да я смачкам и да я изхвърля, за да взема друга? И говориш за свобода и уважение и човешки живот? Светецът живее целомъдрието, въздържанието, живее това простиране и развитие. Той е излязъл от тясното пространство на егоизма, където всеки от нас се дави, и се е развил, открил, разпънал, издигнал. Това е направил светецът, това е аскезата, която много пъти изопачаваме, защото, извинявайте, това, което ние правим много пъти, не е аскеза, не е пост, а реклама. Превръщаме поста във витрина и очакваме да дойдат другите отвън и да се удивят на това, което правим. Ние сме затворени в нашия имидж, витрина, без да осъзнаваме, че духовният живот означава да удариш и да счупиш витрината, само така ще се освободиш и ще се развиеш духовно. Постът не е лишаване от материални блага, а прекъсване на насилието и неразумието, които като страстен човек и егоист упражнявам върху природата си. Постът е това прекъсване, при което казваш: „Дотук!”. Аскезата не е просто нещо, тя е възстановяване на връзката първо с моето собствено аз, което съм разбил и разпръснал, принизил, експлоатирал, постът е връзка с Бога, Който съм забравил, връзка с другия човек, който съм употребявал, тя е връзка с материята. Какво ще рече аскезата? Чрез моето аз, същество, тяло, душа, другия, материята да срещна Бога. Това е аскезата, тя е велико нещо, не е нещо оскъдно, както я представяме много пъти чрез витрината на егоизма ни. Това се вижда в живота на светците, това е възможността да направя всичко, дори и тази чаша вода да ме води до Бога. Да пиеш от тази чаша и да мислиш за живата вода и да копнееш за Христос и да Му благодариш за това, което ти е дал и чашата да става причина за благодарение, славословие, общение, молитва с Бога. Това е аскезата, не е злочестие. Нека светецът ни отведе и ни покаже аскезата, поста, молитвата, любовта, човека с душа, свободния човек, който не се бои, светлия човек, който разсейва мрака не само на битието си, но и на епохата си. Но и мрака на всеки човек във всяка епоха. Целта на аскезата, както се вижда от житията на светците, е преобразяването на целия свят, всичко да се охристови, това е аскезата, възможността всичко да стане път към Христос, всичко да стане Христос. Някои казват, че упражняването на тялото е аскеза, самодисциплина, но тя не е нещо толкова плитко и повърхностно, а е отдалечаване от всичко, което не е живот. Св. Панагис казвал: „Който иска, не умира” и затова се отдалечил, затова избрал аскезата, молитвата. Обичал молитвата, бил влюбен в нея, както и в поста и аскезата. Защо? Защото се радвал на своя живот. Този, който се радвал на живота си, е светец, защото пътувал, открил се, разпънал се, развил се, въздигнал се. Той е живял, а не аз, който съм в ямата на егоизма, задавен и потопен в душевна парализа и мъртвешка неподвижност. И оставам в нея толкова години и в даден момент умирам и другите казват: „Той изживя живота си”. Не, не съм го изживял.
Светците казват, че аскезата няма за цел да унижи тялото. Целта е освещението на душата, няма по-голямо уважение към човешкото тяло от поста и целомъдрието, няма по-голямо насилване от начина, по който се отнасяме към тялото ни. Това ни показват светците с живота си в Бога.
Свети Панагис бил ръкоположен. Когато четеш за неговия свещенически път, виждаш, че той е осъзнал, че слизаш, за да възлезеш, смиряваш се, за да се въздигнеш, разпваш се, за да възкръснеш. Искаш Христос? Ще утешиш, ще подкрепиш, ще обикнеш, ще простиш, ще прегърнеш човека. Искаш човека? Не оставяй Христос. Това е неговият свещенически живот. Това е най-красивият път. Някои казват: „Какво ни дава Църквата?”. Какво да ти даде? Дава ти Евангелието върху св. трапеза и заклания Христос в св. потир. Какво друго искаш? Тя ти е дала всичко. Както казва св. Порфирий, всичко ти е дала. Какво друго искаш. Понякога мислим по светски и алчно. Св. Панагис, както и св. Николай Планас ги виждаш като мост, от св. трапеза до царските двери и от царските двери до св. трапеза, тоест от Христос към човека и от човека към Христос, и когато ги виждаш, чувстваш, че това е мост. Приличат на моста на Арта, помните тази творба и тази песен, цял ден го градили, а вечер рухвал. И главният майстор, за да има здрави основи мостът, трябвало да зазида своята красива жена, да я жертва. Ще ми кажете сега каква връзка има мостът на Арта със св. Панагис? Има, защото св. Панагис бил мост. И коя била неговата красива жена? Неговата чиста душа, която зазидал, жертвал и посветил на този мост на свещенството и затова Христос слизал при човека и човекът възлизал към Христос. Това са нашите свети свещеници. Този път последвал светецът и в този път, борба и смирена аскеза придобил дарове от Бога. Много пъти отварял уста, но не той самият говорел, а Христос. Хората чували Христос, защото слово му било откровено и дълбоко изцелително. Колко свободен трябва да си, за да мине Божият глас през теб и да не го промени никой човешки елемент и да стигне до другия човек. Колко свободен трябва да си и чист и светъл, за да мине Божият глас, без да го промени егоизмът ти, което означава, че дълбоко си се смирил и си се отдал на Божията воля. Така ставаш Негов път, защото и за теб Христос стана твой път, ти си Божи път. Това виждаме при св. Панагис.
Има много случаи, ще се спрем на два от тях. Всички помним поразителния случай с двамата младежи… Тогава нямало превозни средства, може да си живял 90 години и да не си ходил в съседното село. Веднъж о. Панагис научил, че в съседно село живее една вдовица, която била църковен човек и имала дела на милосърдието, но двамата ѝ сина починали и тя се разочаровала. Болката може да разбие човека вътрешно, затова нека не бързаме да осъждаме, трябва да уважаваме болката на човека. О. Панагис научил, че вдовицата свалила иконите от стените в дома си, спряла да ходи на църква, изолирала се, спряла да дава милостиня. Виждате, че болката може да бъде и добър, но и лош съветник, може да те съедини с хората, но може и да те изолира, може да те преобрази, но може и да те обезобрази. Той отишъл лека-полека с бастунчето си до къщата ѝ, почукал на вратата, тя излязла на терасата, видяла отеца и започнала да го хули. Обичайно явление. Веднъж попитахме о. Атанасий Йевтич, понеже в Сърбия поради тежката ситуация било позволено клириците да не носят расо, расото създавало много проблеми: „Владико, защо носеше расо, когато можеше и да не носиш?“. И какво ни отговори той? „За да ме заплюват, детето ми.” За да те заплюват, да, защото знаеш, че е голяма чест да те заплюват за расото, защото разбираш кого плюят — Христос, Когото заплювали на Кръста. „Детето ми, нека ме осмиват, нека ме плюят!”. И го казваше с радост. Така св. Панагис не се засегнал. Нима смиреният човек ще се засегне от думите на страдащия човек, на отчаяния човек? Жената го хулила. Той казал:
— Ще дойдеш ли да ми отвориш?
Тя казала:
— Не!
Той прекръстил с бастуна си вратата и тя сама се отворила. Когато видяла, че този свещеник има нещо необичайно в себе си, жената се втурнала и му отворила врата. Качили се в къщата и той ѝ казал:
— Сега ще се помолим.
Тя била изхвърлила иконите и била сложила два големи портрета на децата си във всекидневната и там живеела. И за секунди, докато преподобният се молил, тя видяла двете си деца да излизат от портретите. Това ще ни се стори абсурдно и мнозина няма да го приемат. И видяла как се срещат в средата на стаята и взаимно се убиват. Тя се ужасила и изкрещяла. Старецът мълчал и се молил. Когато се съвзела, жената казала:
— Отче, какво бе това?
— Детето ми, те обичали една и съща жена и единият имал намерение да убие другия и двамата щели да погубят душите си. Бог е любов, детето ми, но и справедливост, и Той ги взе, за да ги спаси заради милостините, които ти раздаваше.
Един велик отец на Църквата казва, че между небето и земята сякаш съществува бродерия и Бог вижда съвършената страна, лицевата страна. А ние виждаме обратната страна, където висят конци и няма красота. И там се поражда въпросът: „Защо, Боже мой?”. Светците обаче надмогнали волята си, напреднали духовно и били в състояние да възлязат и да надникнат в Божия план — сам Бог им го показвал. Защото и те самите били открити за Бога. Бог казал за Авраам: „Няма да скрия нищо от Моето чедо Авраам”. Разбира се, нека внимаваме, защото трябва да имаме разсъдителност. Не можем да кажем това на всеки страдащ. Всеки случай е различен и навярно за всеки страдащ ще трябва много да се молим, защото този, който може да утеши човека в толкова голяма болка, е само Утешителят.
Веднъж загинало едно дете и вечерта покойната вече игуменка Антуса от манастира Евангелистрия в Загаракия слязла от манастира и отишла и седнала до майката, която ѝ казала:
— Нищо не казваш.
А игуменката ѝ отвърнала:
— Не дойдох да ти кажа нещо, дойдох да остана до теб.
Нужна е голяма разсъдителност. Три сватби и едно монашеско пострижение. Завели при свети Панагис четири момиченца. Когато приел първите три, той ги нарекъл по името на бъдещия им съпруг, за когото щели да се омъжат след 15-20 години, както наричат в селата жените по името на мъжа им. Когато пристигнало четвъртото дете, а то носело кордела, той я свалил и казал на майката да не слага кордела в косата на игуменката, т.е. момиченцето щяло да стане игуменка на близък манастир.
Вечерта на 7 юни 1888 г. св. Панагис — този духовен революционер, този истински подвижник, този прозорлив юродив, велик преподобен на Църквата, мъдър учител, поклонник на Христос, утешител на хората — предал душата си на Бога и станал жител на небесното царство. След блажената си кончина, докато този свят съществува, той винаги ще присъства в живота ни, за да показва, да открива, да наставлява, да изцелява и най-вече да поучава, че е по-добре да имаме ум Христов, който е живот за човека, отколкото външна ученост, която е неговата смърт. Молитвите му да имаме!
