Автор: Марина Борисова
Източник: www.foma.ru
Превод: Пламена Вълчева
За преподобния Йоан, останал в историята на Църквата като автор на шедьовъра на аскетичната литература — книгата, наречена „Лествица“, няма почти никакви документални сведения. Преданието гласи, че той се родил около 570 г. в Константинопол, на 16 години отишъл в Египет и постъпил в Синайския манастир при стареца Мартирий, след четири години приел монашески постриг и 19 години живял в пълно послушание към своя духовен отец, а след смъртта му се оттеглил в пустинята и се подвизавал 40 години в пост и молитва. В заника на живота си, на 75 години, бил избран за игумен на Синайската обител, но игуменството му продължило по-малко от четири години.
Именно през тези години обаче, по молба на игумена на Раитския манастир, той написа своята прочута „Лествица“ — ръководство за възхождане в духовното съвършенство, съчетаващо аскетичните традиции на египетските манастири и собствения опит и размисли на автора за тях.
От IX век във Византийската църква започнали да почитат Йоан Лествичник като преподобен, а църковният устав постановил „Лествицата“ да се чете през Великия пост по време на богослуженията в храмовете, а в четвъртата неделя да се отбелязва паметта на нейния автор.
Тридесетте стъпала на „Лествицата“ — това са тридесет беседи за възхождането на човека в съвършенството „от сила в сила“, което може да бъде постигнато само постепенно — по думите на Спасителя: „царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят“ (Мат. 11:12). Първите 23 стъпала са посветени на греховете, а останалите 7 — на добродетелите.
Още първата глава обаче се занимава с отричането от света. Тоест веднага се прави пояснение, че тази книга е предимно за монаси. А на първото стъпало за миряните се казва само мимоходом, че ако пазят езика си от лъжа и злословие, ръцете — от кражба, ума — от превъзнасяне, а сърцето — от ненавист, ако не се отдалечават от Църквата, ако са състрадателни към нуждаещите се, никого не съблазняват и не се докосват до чуждо нещо, няма да бъдат далеч от царството небесно.
Въпреки това си струва — поне веднъж в живота си — да прочетем тази книга. Тя поставя много неща на мястото им и дава точна оценка на онези съвършени двойници, в които ние сме склонни да виждаме истински добродетели. Дори само и заради онова усърдно „подвижничество” в света, което, по думите на св. Йоан Лествичник, твърде често бива подхранвано от тщеславието. С други думи, въпросът не опира до това, че грешим много, а до това, че дори и най-невинните ни пориви биват белязани от греха.
Още преподобният Йоан показва — което също няма да е безполезно за нас — какъв е пътят на развитието на страстта в душата на човека: от появата в ума на един образ до пълното подчинение на волята („прилог“, „съчетание“, „сложение“, „пленение“, „борба“ и накрая, „страст“). След което обяснява, че има и „още един помисъл, който е по-изтънчен… Него наричат набег на мисълта; той преминава в душата толкова бързо, че без време, без дума и образ, за миг той представя на човека потайната му страст“. От страстите той счита за основни славолюбието, сластолюбието и сребролюбието, които пораждат останалите — гняв, злопаметство, униние, тщеславие, гордост.
Всъщност, от светска гледна точка, ние безспорно можем да съзрем в автора един наблюдателен, умен и проницателен психолог, описващ типовете хора, техните вътрешни състояния, наклонности, пристрастия, грешки, самозаблуди и затруднения при самоовладяването. Само че, за разлика от светския психолог, за главна цел на земния живот на човека той смята възкресението на душата — дори преди общото възкресение — и постигането на живот вечен. А за главни причини за погиването на хората във времето приема страстите сластолюбие, сребролюбие и тщеславие.
Как трябва да се отнасяме към всичко това? Разбира се, ние можем да си запушим ушите и да си затворим очите, да избягаме от света. Но изкушението няма да ни остави на мира, то отдавна е отровило ума и сърцето ни със своята горчива сладост. И тук преподобният Йоан ни дава един неочакван съвет: „Пий усърдно поруганието като вода на живота от всеки човек, желаещ да те напои с това лекарство (…); защото тогава дълбоката чистота ще блесне в душата ти и Божията светлина в сърцето ти не ще намалее“. Излиза се, че ако началникът ни, без да сме му дали повод, неочаквано ни насмете — това всъщност е горчиво, но спасително лекарство, благодарение на което греховните мечтания ще отстъпят място в душата ни на горчивата обида (която скоро ще премине), и така Бог ще ни отдалечи от пропастта, до чийто ръб ние вероятно вече сме стигнали. Затова си струва да прочетем „Лествицата“ само за да погледнем и от този ъгъл на подобна ситуация.
„Лествицата“ не е Типикон, в нея няма правила и инструкции. Но има много по-важни неща, които ние обикновено не виждаме. И когато четем тази книга, ще се изцелим от слепотата си.
