Автор: Светослав Костов
Вървенето след Христос е по думите на апостола: “и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене”.
Велика тайна е Боговъплъщението, с което ние се удостояваме с Кръщението и Причастието, както Бог е благоволил на Своята благодатна Трапеза, Неговата и наша Майка Пресвета Дева Богородица Мария.
Плътта, която изтлява, на Кръста се съхрани; животът, който се губи, в Гроба се оживи. Така с вяра в пребъдването ние живеем, и живеем заради истината на тази вяра, дошла заедно с Възкресението. Това е вярата в Сина Божий, която е светлина и истина, и блаженство за вярващите в Него.
Бог не благоволи да влезе в непокаяно сърце — “сърце съкрушено и смирено” ще може да Го вкуси. Ала това смиряване не е просто подчинение, каквото често ни се струва; и не болката на съкрушаването е, която Бог иска за нас: грехът сам съкрушава чистото сърце, и сърцето се съкрушава заради греха. Но страшното не е в съкрушаването, а целият живот, натегнал върху ни преди да се съкрушим, и цялата тежина на греха на света, която ние победоносно отхвърляме със съкрушението — тя е, за която има да скърбим. Затова и няма смърт достатъчна, която да оправдае (Рим. 8:30) живота, и затова смъртта на подвижниците е блажена, защото в тоя час отхвърлят окончателно бремето на плътта, за да се възкачи духът в Божията светлина.
Но ако се пазим от съкрушението, ние се опитваме да спасим душата си — и я губим в “мисли за човешкото” (Мат. 16:23). Обещанието, “който иска да спаси душата си, ще я погуби”, се случва заради несъвместимостта на оръдията на “спасяването”, с които си служим извън Бога. Нашето усилие е в посока към Христос; кой, когато е ожаднял и иска да пие вода, отива първо да свърши някаква друга работа, вместо да си налее и да пие? За жадните пътят към извора е тесен, защото целта е една. Така пътят към Христос е тесен сред примките на света, но за вървящия по него е безкрайна свобода.
Когато Господ ни пита какъв откуп ще дадем за душата си, се има предвид и явното, че душата не е наша; тя, колкото и да е обгрижвана, остава на Бога. А кой може да спаси душата си със земното, ако душата е от небесно естество? Или как може жаждата да се утоли с прах? Ала и нещо много по-дълбоко ни пита: но душата жива ли е? Имаме ли живот в своя живот, защото сме мъртвородени, ако живеем ние, тоест по плът. В пълнотата на божествените и животворящи думи на Спасителя преминаваме през “който изгуби душата си” към блаженството “ще я спаси”. Бог не иска от нас да си ‘дадем душата’; да не бъде, братя, напротив! Той иска Той да ни я даде. Погуби душата си и дай ѝ да пие от Живата вода (Иоан. 7:38). Защото Бог е приготвил каквото “око не е видяло… и на ум не е идвало” за ония, които Го обичат (1 Кор. 2:9).
Като четем отците и великите подвижници, разбираме, че първа крачка е оставянето на всичко земно и тук са постът, бдението, молитвата, нестяжанието. Ето Христос пита учениците си: когато ви пратих без кесия, и без торба, и без обуща, останахте ли лишени от нещо? Те отговориха: от нищо (Лук. 22:35). Но дори това да бъде живеенето ни в Христа, то е само външно проявление на Божията сила, в плътта. Докато св. ап. Павел говори за онова, което и св. ап. Йоан описва като “раждане” от Бога, а не по плът (Иоан. 1:13) — тоест съвършенството на живота, което не може да бъде обхванато, както мрак не може да обхване светлина, и живеенето ни се изпълва с живот, защото “Бог е Дух”; и както Синът познава Отец, и от едно естество са, така щом Синът живее в нас, то едно сме, и Той е Живот. И ето как живеем в Христос: в образа Му на Божий Син, за да се наречем синове Божии.
Братя! Да изследва всеки човек себе си; защото, ако не вярваме във Възкресението, да вярваме в Тавор; ако не вярваме в Тавор, да вярваме на апостолите; ако и тях не можем да приемем, остава законът. А благодатта е, която открива небе над синаповото зърно, и истината за Сина Божий не може да бъде скрита, като неугасим светилник.
Докосвайки се до Словото, ние вкусваме истината; тя е тази, която ни обгръща и привлича дори без да знаем; и онези, които я приемат, и онези, които я отхвърлят, всички признават тази истина — защото зидарите не могат да отхвърлят камък, който не тежи, и птиците не могат да изкълват семе, което не е годно за посяване. Но колко Словото е Истина, ние узнаваме, доколкото умът ще се просветли, според Божието допущение, сърцето, ревността и подвизаването впоследствие. Затова четейки, слушайки, живеейки, ние имаме апостолския пример и утехата на Словото, снизхождащо към нашето слабо сърце, закоравяло и изстинало до неузнаваемост от Адамовото падение насам, за да го изчисти и смекчи, и за да възлюбим ние Онзи, Който ни е възлюбил: елате и вижте, казва Господ, колко е благо игото Ми.
Слава на Отца и Сина и Светия Дух, сега и всякога и във вечни векове. Амин.
