Автор: Светослав Костов
Каква е любовта на нашия Господ?
Тя е преизобилна, неизследима, дълготърпелива, многомилостива, Божие сияние.
Когато възлезем на духовното лоно, виждаме любовта да се носи, като Дух Божий над водите. Любовта няма нито обект, нито субект, но сама в себе си се проявява и преобразява онова, до което се докосне; защото как любовта ще има обект и субект? Ако от субекта изхожда, няма да бъде съвършена, ако към обекта се проявява, няма да бъде безпристрастна. Но Любовта е Бог — и когато пребъдваме в любовта, “всичко става едно в Бога”, и така любовта ни покрива, без да има нито начало, нито край.
Затова в любовта няма бедни и богати, болни и здрави, стари и млади, пол мъжки или женски. Тя осенява с общение, в Божественото. Тя е онзи тих полъх, в който Илия чува гласа Господен. Любовта, с която Ангелите наглеждат всички свои поверени деца, превъзхождаща всяка майчинска нежност, е онази любов, която те носят като частица Божия.
“Давайте” означава пребъдвайте в любов; ако ние имаме тази любов, тя очиства дара — а очистеният дар е вярата (заради което е казано, че вярата ще ни спаси).
Как можем да животворим без любовта? А ние сме призвани да животворим със словата си, с делата си, с духа си, както Господ ни животвори. А жертвата Му е Любов: снизхождение до нашето естество, в съприкосновение, с мир и смирение — съвършена светлина, която прогонва мрака.
А ако сме вкусили Божията любов, как можем да знаем и да не вършим? То, ако не вършим, по-скоро не знаем.
Казано е: на всеки, който проси от тебе, давай. Нима Бог някого по-малко е възлюбил, или някому по-малко понесъл греховете? Изобщо милостинята е тайнство, образ на Божията любов, чрез която и в която е Божието благословение, както самата милостиня е благословия; и любовта в благословията (и която е от Бога) е онази, която същински върши милостинята. Тук е сливането на нашата воля с Божествената, което се случва в Любовта.
А онези, които знаем, но не пребъдваме, сме под закон, под запрещение — състояние отделено и отпаднало, подобно на Адам извън Едем, в сравнение с онова безкрайно блаженство на Божията любов, с която се удостоява чистото сърце — да обработваме мъчно своята душевна нива чрез труда на волята.
Каква по-силна воля от тази, да се отречем от своята? Защото истинското отричане от собствената воля не е бездушие; но волята се проявява, снишавайки се. Изисква се воля, за да се усмири волята, защото природата на волята е такава, да воли. Така най-чистият подвиг на волята е отричането от волята. И по този начин можем да очистим плевелите и подготвим рохка почвата на нашето сърце, за да загори Божията любов в него и да поемем по истински духовен път и възхождане.
Неслучайно става въпрос за сърдечното съкровище, когато се говори и за обръщането на бузата: такава да бъде нашата воля, че без воля да се обърнем. Да бъдем напълно обърнати към другия. Да не бъде труд за нас да вършим Божията любов, но трудът ни да бъде Божията любов. Ето го Павловото съ-умиране с Христос. И ето как то е същинско възкресение в Любовта.
Тъкмо това неизследимо тайнство се извършва при даването “от драго сърце”. Когато не е нашата воля, тогава е Божията; защото Той толкова зачита нашата воля, че се вслушва и в нашите молитви; а със същата сила на нашата воля можем лесно (и често) да Го прогоним, именно заради естеството на Любовта.
Любовта не пребъдва там, където е тъмнина. В този смисъл светлината прогонва мрака и тъмнината не обхваща светлината (Иоан. 1:5); в същия смисъл, ако ние сме в тъмнина, няма да вкусим Бога, и ако сме далеч от Бога — и на земята, и в геената — нямаме Любовта Му. А Любовта Му пребъдва вечно и всеприсъствието ѝ не се ограничава поради липсата ѝ, защото Любовта и светлината са едно; така и благодатта идва и си отива. Именно това ни казва притчата: слепец не може слепеца да води.
Така пък всеки жъне, каквото сее, и богатството в щедрост е мяра на благодатта; тази мяра е Любовта, в която правдата “трае довеки”.
Ярката граница е разливането на миро и откупа за 30 сребърника. Но защо ни се мери с каквато мярка мерим и защо това, което ние сме готови да дадем на Господа, ни се връща в “мярка добра, натъпкана, стърсена и препълнена”? Защото това даване се случва чрез (или в отсъствието на) Любовта!
Наистина, нравственото учение на християнството превъзхожда всяко друго; но Христовият пример включва не само душевна работа, а най-вече духовна — защото тя е, която се проявява после във вещественото. Колко от нас страдат телесно за Христос? Колко от нас са били разпнати като Него — тоест с Неговата Любов? Но ние, ако се заловим за душевния труд толкова, колкото е усилно за тялото да понесе Христовите страдания, то тогава духовната врата ще се отвори, Любовта на Господа неминуемо ще се прояви и ще пребъде в нас във вечността.
Да бъде слава на пресладкия, преблажения Господ наш Иисус Христос навеки, и Любовта на Бога Отца и общуването със Светия Дух да бъдат с всички. Амин.
