Автор: свещ. Дмитрий Барицки
Източник: www.radiovera.ru
Превод: Пламена Вълчева
Спасителят бил следван от огромно множество народ. Хората обичали Неговата проповед. Защото онова, което говорел и начинът, по който говорел, се отличавали коренно от това, което говорели и от начина, по който говорели религиозните водачи на евреите. Думите на Спасителя поразявали и пленявали с излизаща от тях сила. Още повече, че били неизменно подплатени с дела: изцеления, възкресения, прогонване на бесове, но и обикновено утешение и даряване на душевен мир и покой. Колкото и парадоксално да звучи, въпреки Своята популярност сред народа, в крайна сметка на Голгота Христос се оказал сам. Нещо повече, мнозина от онези, които предния ден Го следвали в тълпата, сега стояли до кръста и заедно с Неговите открити врагове — книжниците и фарисеите — безучастно наблюдавали кога ще настъпи краят. Защо станало така? Притчата, която Христос разказва днес, е прекрасен отговор на този въпрос.
Всяко сърце е способно да почувства благодатта, която изпълва думите на един харизматичен проповедник. Те съгряват душата, запалват в нея огън. Това усещане е напълно достатъчно, за да се увлечеш по онова, което проповедникът говори, и дори да тръгнеш след него под влиянието на емоциите, на внезапно обзелите те чувства, на душевната еуфория. Въпреки това всяко сърце има свой релеф, своя дълбочина. Всяко сърце притежава своя степен на благоразположеност и възприемчивост. Именно затова не всяко сърце може да съпреживее тази благодат. Понякога този вътрешен релеф е толкова твърд и непроницаем, че току-що съгрялата човека топлина мигновено се разсейва под въздействието на нови впечатления. Именно затова мнозина останали с Христос до получаването на нова порция силни емоции. И се оказва, че макар да са следвали Спасителя и да са били Негови слушатели, те в крайна сметка нищо не са научили. Думите Му не са се запечатали в тях.
Всеки, който идва в Църквата, в даден момент преживява тук същата онази топлота, същата онази задушевност, която усещали хората, които слушали думите на Христос. Някой придобива този опит благодарение на красотата на богослужението, на пеенето на църковния хор. Друг — благодарение на възможността да остане насаме, да се помоли или просто да поседи и да помълчи, да събере мислите си. Трети — благодарение на общуването със свещеника, с другите хора, благодарение на възможността да се занимава със социално полезно служение. Всичко това е действие на онези благодатни думи, които Господ, както сеяча от притчата, по всякакъв начин сее в нашата душа. И затова е уместно да си зададем въпроса: няма ли да се появи в живота ми някоя много силна емоция, която да прекъсне този съкровен опит? Доколко е готово сърцето ми да задържи тези семена? Доколко обработвам усърдно неговата почва, доколко я правя рохка, податлива и възприемчива, тоест до каква степен водя вътрешен живот, за да не се увлека в даден момент, подобно на лекомислен младеж или девойка, от някоя нова любов? Тези въпроси не са лишени от основание. В крайна сметка именно оттук започва истинският религиозен живот, който не е нищо друго освен съзнателно следване на Христос.
