Автор: прот. Павел Аделгейм
Източник: www.adelgeim.livejournal.com
Превод: Пламена Вълчева
Днес на Божествената литургия чухме евангелския разказ за възкресението на младежа от града, наречен Наин. Господ наближил Наин в момента, когато от градските порти излизала погребална процесия. Носачите носели младеж, а след него вървяла майка му — съсипана от скръб вдовица.
Този разказ насочва вниманието ни към трагизма на човешкото съществувание. Човек губи своите близки. Сам боледува и умира. Застрашават го войни, епидемии, космически катаклизми. Над съдбата на всеки човек и над съдбата на историческото човечество винаги виси дамоклев меч.
Как се отнася обаче човекът към трагизма на своето съществувание? Едни смятат, че страданията са случайни и че битието само по себе си е благоденствено. Човекът по природа е добър и с всяко следващо поколение става още по-добър. Тези хора, подобно на пеперуди, пърхат от цвят на цвят, докато не ги застигне гибелта. Други съзнават неизбежността на злото, но подобно на птици, сгушват глава под крилото си, за да се скрият от опасността.
Какво могат да кажат едните и другите на вдовицата, която върви след ковчега на своя син? Някога, когато била млада, нейният любим ѝ предложил рамото си за опора, за да извървят заедно своя житейски път. После смъртта ѝ го отнела. Когато остаряла, синът останал единствената ѝ опора. Сега смъртта ѝ отнела и него. Светлината в живота ѝ помръкнала и земята под нозете ѝ се разклатила. Как могат да я утешат пеперудите и птиците, които сгушват глава под крилото си? Възможно ли е да се намерят за нея думи на утеха? Христос се приближил до погребалната процесия. Скръбта на майката трогнала сърцето Му: „Като я видя Господ, смили се над нея и рече ѝ: не плачи”.
Когато ни утешават, ние имаме право да попитаме: на какво почива това утешение? Дали има действително основание, или е неоснователно? В основата на утешението трябва да лежи разбирането на смисъла на страданията. Разбирането на смисъла определя възможността и мярата на утешението. А какво лежи в основата на Христовото утешение? Властта над живота и смъртта.
В светото Евангелие Христос утвърждава един парадоксален закон: „Който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси“. Трагизмът на съществуванието е очевиден. Не можеш да избягаш от страданията. В единния възел на злото са преплетени грехът и страданията, смъртта и тлението. Страданията са неизбежни, защото съществуванието ни е пронизано от греха. Да погубиш живота си заради Христос и Евангелието, означава съзнателно да посрещнеш скърбите, да влезеш в мрака им и да ги преодолееш заедно с Христос: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“.
Господ ни призовава без страх да влезем в мрака на скърбите, защото „с нас е Бог“.
Но защо е необходимо да вървим в мрака на изпитанията чак до кръста и смъртта? Този мрак стои между нас и светлината на царството Божие. Който иска да запази живота си, ще остане отсам мрака. И няма да види светлината на царството Божие. Царството Божие започва още от страната на мрака, но само този, който „се отрече от себе си“, ще познае неговата сила. „Тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила“. Царството Божие ще дойде и ще преобрази целия космос. Целият космос ще се освободи от злото: от греха, от страданията, от смъртта и тлението. Който вземе кръста си и влезе в мрака на изпитанията, ще може да се опре на Божията десница. Единствено Бог може да противостои на злото на съществуванието. В Него е единствената непоклатна опора, която никога няма да се изплъзне изпод нозете на човека. В Него е изворът на преображението на космоса. Бог ще приеме покаянието. Бог ще даде сили за носене на кръста. Бог ще утеши изнемогващия под кръста, дори и да се налага чудо, както при наинската вдовица: „И като се приближи, допря се до носилото; носачите се спряха, и Той рече: момко, тебе думам, стани! Мъртвецът, като се подигна, седна и почна да говори; и Иисус го предаде на майка му“.
Всяко чудо е лъч от „царството Божие, дошло в сила“. Изгряващо постепенно над земята, слънцето първо изпраща лъчите си, запалвайки сутрешната светлина, а след това се явява в цялата си слава. Така е и с чудото — един неслучаен и неразбираем епизод в трагичността на нашето съществувание. Чудото е лъч от онази светлина, която „в мрака свети, и мракът я не обзе“ (Иоан. 1:5). Лъч от истинската светлина, която „просветява всеки човек, идващ на света“ (Иоан. 1:9).
Ние приемаме чудото, защото вярваме в предстоящото преображение на космоса. Вярваме в чудото, което се извършва, защото чудото свидетелства за царството Божие, „където няма нито болка, ни печал, ни въздишки, но живот безкраен“! Вярваме, че царството Божие ще дойде в сила. Вярваме, че силата на царството Божие се разкрива още днес в чудесата и в живота на светиите.
Дверите на това царство са отворени за всеки един от нас. Днес то ни очаква и ни призовава: „Тук стоят някои, които няма да вкусят смърт, докле не видят царството Божие, дошло в сила“. Амин.
