Автор: архим. Захария Захару
Превод: Константин Константинов
Христос е Божието знамение за човеците от всички векове. И пътят на Христос е единственият път, който води до вечното Царство на Отца и Сина и Светия Дух.
Когато юдеите по времето на Христос искали погрешно от Него „личба от небето“ (Лук. 11:16), Той посочил „личбата на Йона“, дадена на рода на ниневийците (Лук. 11:29-30), като единственото и превъзходно знамение от Бога към света. С това знамение пророчески било изразено слизането на Христос в преизподнята и след това Неговото възхождане в небесата. В Неговата личност, с Неговия живот и пример бил даден отговор на всички въпроси на човека. Той станал вечното знамение на Бога за всички родове от настоящия век. Събитието на слизането и възлизането на Христос станало причината за всички дарове на Светия Дух (Еф. 4:8-9). Приемането с вяра на това знамение, като образец и пример на живот, прави човека „приятел“ на Бога, съгласно Господните думи: „а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си“ (Иоан. 15:15).
Но както Йона за ниневийците, така и Христовите приятели във всяка епоха, съгласно Христовото неопровержимо обещание, („и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат. 28:20), са Божии знамения за тяхната епоха, защото стават Божия уста и отговарят на всички нейни проблеми и въпроси. Те стават Божии знамения, след като преди това чрез благодатта на Светия Дух в тях се повтори пътят на Христос: слизане (дори и в ада) и възлизане, по примера и пътя, който Иисус очерта. Не може някой да е светец, приятел и ученик на Учителя Христос, ако не е преминал този път докрай и не е познал тайните на Царството Божие (Лук. 8:10). Само при това условие човекът става светило в света и има в себе си словото на живота (Филип. 2:15-16) за своя род. Светците, по словото на св. ап. Павел, „ще съдят света“(1 Кор. 6:2). И това е правдиво, защото първо са станали проводници на Словото и със своето слово са просветлили света. Христос е говорил чрез тях. И както Сам Той утвърждава, словото Му ще съди човека „в последния ден“ (Иоан. 12:48).
Съгласно този духовен закон, който описахме, ако Църквата, водена от Светия Дух към всяка истина (Иоан. 16:13), е прославила св. Силуан като нейн „апостолски и пророчески учител“[1], тоест като светец, в неговата личност, живот и слово трябва да потърсим онези черти, които го правят знамение на Бога за неговия род. Кое е „словото на живота“, чрез което Бог открива Своя път в нашия род?
Въпреки простотата на думите на св. Силуан, лесно можем да разберем техния божествен произход. Съгласно неговото учение, „съвършените нищо не говорят от себе си“, а „само това, което Духът им дава“ [2]. Така констатираме, че думите му са дадени от Светия Дух. Това означава, че те не са продукт на човешкия интелект, а рожби на чисто сърце, „обогатено“ (2 Кор. 6:11) съгласно Христовия дар. Но в гранците на едно кратко изследване не е възможно да се изследват всички негови слова, дадени като Божии слова за нашия род. Но съществува едно слово, дадено пряко от Бога на св. Силуан, което може да стане призма, през която да погледнем безкрайните хоризонти на великата тайна на благочестието, която ни била открита (1 Тим. 3:16). Това е словото на Христос към св. Силуан: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“[3].
По време нашият род се намира по-близо до Второто Христовото пришествие от всеки предходен род. Това обаче, по думите на Христос „Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?“ (Лук. 18:8), означава, че нашият род e в по-големи беди и има нужда от избавление повече от всяка друга епоха. Кои са тези беди, които очевидно представляват общ белег на нашия род? Главните от тях са гордостта, помрачаването на ума и пленяването от лукавия дух, отчаянието и многобройните нежелани скърби, които го съпровождат, и накрая пълното униние и духовната парализа. На тези и на много други неща дава отговор откровеното слово „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“, което свети Силуан предава на своите съвременници от Самия Божи Син.
Но преди да продължим да разглеждаме това слово, смятам за необходимо да отбележа биографичните данни за свети Силуан, които са свързани с гореспоменатото откровеното слово.[4]
Свети Силуан, на 26-годишна възраст и след шестмесечен престой на Атон, се удостоил да види живия Христос върху Неговата икона. Въпреки че това събитие траяло само за миг, то било толкова велико и дотолкова разширило неговото битие, че от онзи момент той започнал да се моли за всички земни народи. Внезапно придобил всемирно съзнание. С виждането на Христос му било предадено Христовото състояние. Но намаляването на тази благодат и една безразсъдна похвала хвърлили св. Силуан в титанична битка срещу тщеславието и гордостта. Тази битка, която траяла петнадесет години, довела св. Силуан до адамово покаяние и пълно отчаяние. Тогава Господ се намесил и му дал словото „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“ [5].
Това слово на Господа, което прозвучало в сърцето на св. Силуан, колкото и парадоксално да изглежда, му донесло духовна победа. Господ увещал св. Силуан да държи ума си в ада, и той непосредствено познал голямата наука, която обогатила живота му с благодат и богопознание. Както той сам свидетелства, започнал да постъпва така, както Господ го увещал, и душата му намерила покой в Бога [6]. Получил средството, с което душата се смирява, сърцето се съкрушава, греховните помисли се заличават, умът се очиства, и така благодатта намира място да се всели във вярващия [7]. Той бил поучен на смирението по Христос, което прави човека богоподобен. С тези Господни думи св. Силуан преминал от тиранията на страстите към свободата на Божия Дух, от смъртта към живота. Тогава св. Силуан, както и праведниците през всички векове, изпял победна песен [8].
Как Господнето слово освободило св. Силуан от вражеската война и му предало сила на духа и неизменност на живота? Това станало, защото Господнето слово вложило св. Силуан в пътя на Самия Господ. С пазенето на Господните заповеди сърцето се разширява и човекът става недостъпен за враговете.
Както споменахме в началото на главата, знамението на Йона е пътят на Господа. И св. ап. Павел казва, че победата дошла в света чрез слизането на Христос в ада и последвалото Му възлизане. Следователно, когато Господ казва на св. Силуан (и чрез св. Силуан на целия наш род) да държи ума си в ада, Той предлага на човека слизането, вървенето надолу. Показва му средството и пътя, за да придобие смирението, за да може, уподобявайки се на Него, да постигне духовната победа.
В това вървене, както казва старецът Софроний, „водените от Светия Дух никога не престават да укоряват себе си като недостойни за Бога“ [9] и да вървят надолу, към главата на обърната пирамида, Христос, Който носи тежестта на цялото битие, Вземащия греха на света. [10]
На тези, които смятат себе си достойни за възхождане, без да пият чашата на слизането, Господ по категоричен начин казва: „Не знаете, какво искате“ (Марк. 10:38). И Господ осъдил Капернаум, който самохвално търсил „личба“, различна от тази на Йона, с думите: „И ти, Капернауме, който до небе си се въздигнал, до ада ще се провалиш“ (Лук. 10:15). Той обаче въздигнал и оправдал митаря, който „не смееше дори да подигне очи към небето“, а молейки се със себеосъждане изпълнявал закона на Христос, който гласи „всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“ (Лук. 18:13-14).
Сам Господ, когато бил прославян от човеците за чудесата Си, веднага припомнял пророчески, за да ни даде пример, Своя предстоящ Кръст и смърт, но и Възкресение „на третия ден“ (Лук. 13:32 и 18:33).
Пътят на Господа се простира чрез смъртта на Кръста до преизподнята на ада. И както когато вярващият се потапя във водата на Кръщението среща и се облича в Христос и излиза възроден „в обновен живот“ (Рим. 6:4), защото пръв Той слезе и освети водите, по същия начин и когато повелява слизането в ада, не го прави, за да бъде погубен човекът, а за да изследва и там неизказаната тайна на божествената и смирена любов, която стигнала до това страшно място. Този път спомага човекът да се смири докрай пред величието на божествената любов, и на свой ред, отвръщайки с благодарност, да възлюби Христос толкова съвършено и окончателно, че нищо и никакво духовно пространство, дори и адът, да не могат да го отделят от Него. Познанието на Христовата тайна никога няма да е завършено, ако опитът на човека не включва и ада.
Смиреният път надолу също така е пътят, по който върви светата Църква. Ако изследваме внимателно нейния дух, който се изразява в нейните молитви, ще видим отново това двояко движение, първо слизането и след това възлизането. Например преди извършването на тайнствата Кръщение и Евхаристия виждаме свещенослужителя да се смирява със себеукоряване и да върви в дух надолу („Никой от свързаните с плътски желания и наслади не е достоен да пристъпи или да се приближи, или да ти служи, Царю на славата, защото да се служи на Тебе е велико и страшно и за самите небесни сили“, Златоустова литургия). Заради това смирено движение Бог го облича със сила да свещенодейства и така да въздигне себе си, но и вярващите, които Божият Дух му е поверил. Почти всяка значима молитва на Църквата има две части. С първата част става слизането на Духа, а с втората, с „но“ на вярата, става възлизането. Така вярващите се научават да доверяват себе си на безкрайната милост на Благодетеля Бог. За потвърждение на това е достатъчно човек да прочете молитвите преди св. Причастие.
Целият живот на вярващите е покаен живот. Чрез покаянието става слизането в смирение „под крепката ръка Божия, за да ви въздигне, кога дойде време“ (1 Петр. 5:6). Това слизане е доброволно и „от вяра“. И дивният автор на „Лествицата”, преп. Йоан Лествичник, в словото си „За покаянието” обобщава същата истина: чрез доброволния ад на покаянието човекът избягва „недоброволното наказание и мъка“ [11].
Слизайки духом в ада, човекът не прави нищо друго, освен да следва Господа. Но не се отчайва, защото пътят на Господа води до живота, и то „(живот) в изобилие“.
Тази тайна на слизането и възлизането на Господа била предизобразена по дивен начин от тримата еврейски отроци, които Навуходоносор хвърлил в огнената пещ. Тези благочестиви отроци взели върху себе си греховете и беззаконията на народа, и със своя дух осъдили себе си и се смятали достойни за огъня поради своята неправда. Тогава смирено се помолили на Бога на техните отци. Но тъй като пророчески се оказали в смирения път на слизането на Господ Иисус Христос, те се удостоили да имат за спътник и другар невъплътения Божи Син, Който слязъл в пещта и „ходил сред пламъка“ заедно с тях, опазвайки ги без „повреди“ (Дан. 3:50). Разбира се, тогава силата на тайната действала пророчески. Но след Въплъщението на Господ, слизането Му в ада и Неговото възлизане силата на същата тайна е безкрайно по-голяма, защото не останала сфера от тварното битие, която да не е „изпълнена“ с енергията на Личността на Господа. [12]
След това богословско обосноваване на Господнето слово към св. Силуан, „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“, остава да обясним неговото осъществяване на дело. Но преди да продължим, трябва да подчертаем, че силата на тайната, скрита в това слово, се състои в това, че слизането на Господа в ада било доброволно и безгрешно. То станало само от послушание към Отца и заради спасението на света. Затова и слизането на човека трябва да бъде доброволно и от послушание към Господнята заповед, за да бъде благословено и плодотворно.
Опитното преживяване на св. Силуан на ада било благодатно, затова и откровеното Господне слово отговаряло напълно на неговото състояние. Трудно е човек да схване неговата дълбочина без подобен опит. Но след като изразява пътя на Господа и аскетичния живот на Църквата, с помощта на светите отци ще се опитаме да проникнем в неговата дълбочина и да разберем неговата сила.
Словото „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“ е заповед от Господа, за да може вярващият да подражава на Неговото слизане, имайки едновременно надежда в милостта и вечното изкупление, което Той постигнал за всички с Неговото възлизане. Разположението на човека да приеме това слово и да го изпълни на дело в живота привлича Божията благодат. Тази благодат като божествена светлина открива и утвърждава истината: адът е духовното място-топос, в което се намира отделеният от Бога на любовта човек. Благодатта открива греха, неправдата и духовната нищета. Това познание носи съкрушение в душата. И съкрушението е скъпоценен дар от Бога за човека. То е началото на смирението и подготвя място за вселяването на Бога в него.
Това съкрушение, като действие на благодатта, ражда духовно мъжество. Св. Симеон Нови Богослов казва, че нищо не е „по-мъжествено от съкрушеното и смирено сърце, което без труд отблъсква и накрая прогонва демонските нападения“ [13]. Съкрушението дава духовно мъжество. Това е единственото състояние, в което човекът, вдъхновен от Божията благодат, се осмелява да съзре своята духовна нищета и да не стигне до отчаяние, а да се надява, че Онзи, Който му е явил бездната на неговото опустошение, е способен да го преведе невредим на другия бряг, където Бог стои. Той постига това с пророчески дух: отдава на Бога всяка правда, а на себе си — срама на лицето (Дан. 9:7). Затова и св. Йоан Лествичник утвърждава, че духовното мъжество е същевременно и победа. [14] Това е така, защото без мъжеството, породено от съкрушението, човекът не може да посрещне правилно своята духовна нищета, за да се окаже тя благодатен дар и неизменна основа за духовното възлизане. [15] Свети Силуан познал силата на духовното явление на съкрушението с думите на Христос „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“. Той я намирал, прибягвайки, както казва, до любимата си песен: „След малко умирам и окаяната ми душа слиза в тесния мрачен ад, и там сам аз страдащ в неугасимия огън ще плача: „Къде Си, Господи мой, светлината на душата ми? Защо ме остави? Не мога да живея без Теб“ [16].
С първата част на песента той възстановявал в душата си огненото чувство за ада, което заличава всеки страстен помисъл, докато с втория обръщал духа си към любовта и милостта на Христос, Който познал и носил в сърцето си. [17] В първата част на песента вървял смирено по пътя надолу, в който горделивият враг не можел да го последва. Свободен тогава от притеснението на противника и вдъхновен от помненето на милостта на Господа, той се обръщал напълно към Бога, и така познавал възхождането, което Неговата благодат извършвала.
В същата перспектива, и за да може човекът да опази изкупителната сила на съкрушението, св. Силуан съветва, че той винаги трябва да помни греховете си, да се смирява и да скърби за тях, макар и да са простени от Бога. „Така се побеждават враговете“ [18]. Господ със Своето слово открил на св. Силуан начина да придобива съкрушение и смирение и така да побеждава врага.
Съкрушението за душата e мъжество и светлина, през която човекът различава всеки помисъл, който го доближава. Съкрушението води до смирение, което е победа срещу враговете и подготовка на душата, за да стане жилище на Бога. То е скъпоценен дар на благодатта и се постига чрез себеосъждането, което достига връх чрез себеосъждането в ада. Св. Йоан Лествичник утвърждава това, казвайки, че молитвата на покайващите се („знаем, знаем, че сме достойни за всяко наказание и мъка“) била способна „и това каменно чувство да съкруши“ [19]. А на друго място казва, че себеосъждането на ада държи „ума недостъпен“ за помислите на врага [20].
Очевидно е, че съобразяването с духа на Господнето слово „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“ води до смирение и чистота на ума, които са необходими предпоставки за безстрастието и единението със Светия Бог. На тази наука светецът бил научен чрез това слово, което приел директно от Господа. Както той самият пише, „започнах да постъпвам както бях поучен от Господа, и сърцето ми се услади от утехата в Бога“ [21]. Притежавайки тази богопредадена наука, св. Силуан свидетелства, че този, който от сърце смята себе си достоен за вечния огън, става недостъпен за враговете и свободен от страстните помисли. С ум и сърце остава неизменен в Бога. Но веднага щом спре да помни адския огън, помислите отново придобиват сила [22].
В наши дни с тъга наблюдаваме, че хората страдат тежко от разсейването на ума. Въображението, което не е нищо друго освен една от енергиите на ума, хипертрофира и владее живота на хората. То води някои до вкаменяване на сърцето от гордост, докато други до душевни болести. Съгласно евангелското учение, но и цялото библейско учение, умът работи нормално, когато е съединен със сърцето. И той се съединява със сърцето, когато в него съществува огънят на съкрушението. Затова св. Силуан предлага за душевното изцеление: „Дръж ума си в сърцето и в ада. Колкото повече смиряваш себе си, толкова по-голям дар ще приемеш от Бога“[23].
Кои са тези „толкова големи дарове от Бога“, които се придобиват чрез пазенето на ума в ада?
От думите на св. Силуан е явно, че себеосъждането в ада не само не причинява вреда, а става източник на големи дарове. Както казва, то ражда в душата покаяние „за опрощение на греховете“ и носи в сърцето радостта от спасението [24]. Освен това светецът свидетелства, че Господ дава Светия Дух на тружениците на себеосъждането в ада. Това не трябва изобщо да ни изненадва, след като това себеосъждане става с дух на смирение. [25]
Това учение съответства на духа на евангелското слово. Господ съветва, както знаем, учениците Си, когато биват гонени и водени по съдилища, да не изследват предварително какво ще отговорят, защото Той ще им даде „уста и премъдрост, на която не ще могат противоречи, нито противостоя всички ваши противници“ (Лук. 21:14-15). Господ дава тази мъдрост на Светия Дух на онези, които доброволно поставят себе си пред Божието съдилище и избягват Божия съд чрез доброволното себеосъждане на ада.
Бог не съди два пъти. [26] Както казва св. ап. Павел, „ако бихме изпитвали сами себе си, нямаше да бъдем съдени“(1 Кор. 11:31). Всички ще застанем пред Христовия съд (Рим. 14:10), но не всички ще бъдем осъдени. Възможно е чрез доброволното себеосъждане дори до самия ад да избегнем Божия съд и да бъдем оправдани още в този живот, бидейки причастни на словото и мъдростта на Бога, което е дар и залог на Светия Дух. Заключението, че Бог не съди два пъти черпим и от думите на преп. Йоан Лествичник, които вече споменахме. С други думи, „избягваме недоброволното наказание и мъчение чрез доброволното (покаяние)“. И в друг случай казва: „Чрез настоящия срам от бъдещия се освобождавам“ [27].
Виждаме тази златна нишка на преданието постоянно в учението на всички астетични отци, както старецът излага това в съответната глава. [28] Очевидно е, че себеосъждането в ада е най-мощното средство за избавянето на човека от ада. Именно благодатта на Светия Дух вдъхновява към това. Накратко можем да кажем, че подвигът в себеукоряването носи съкрушение, очиства ума, води до смирение, побеждава враговете, освобождава от греховете и прави човека причастник на Светия Дух.
Подобно учение за себеосъждането в ада, което дава гореспоменатите духовни плодове, откриваме и при св. Григорий Палама. Според него този, който смята себе си виновен за вечна мъка, става решителен и готов за всяко злострадание. Чрез временното себеосъждане се избавя от тежкия и непоносим ад в бъдещия век. Също така, казва светецът, човек се освобождава и от бедите, които го заплашват в този живот, защото Божията благост започва още сега благодарение на търпението в подвига на себеосъждането. Той добавя, че този Господен опит е изразен от праведниците преди Христос, когато станали причастни на Божието възпитание. [29]
Виждаме същия опит в една непрекъсната традиция да се формулира по разнообразен начин. Превъзходството на аксиомата на преп. Силуан се състои в това, че идва от прякото Божие откровение и се изразява с кратки думи. Състои се от две части. Първата част „Дръж ума си в ада“, която изразява пътя на слизането на Господа, и втората част, „и не се отчайвай“, която балансира първата чрез надеждата, защото Господният път е изпълнен с истина и живот.
Словото на Господа към св. Силуан е дадено под формата на заповед. Това подчертава необходимостта от нейното изпълнение в нашата епоха. В наши дни съблазънта на плътските наслади се е усилила и се е превърнала във „висше творчество“, което дава тънки и силни удоволствия, „за да прелъстят, ако е възможно, и избраните“ (Марк. 13:22). С тази заповед на човека се дава възможността да подражава на Господа в смиреното слизане и по този начин да усвои богатството на дарове, които извират от Неговото възлизане. С други думи, дава му способността да се пребори решително и победоносно с изкушението на неговата епоха, носейки пълнотата на истинската и нетленна утеха на Светия Дух, Който увенчава Христовото слизането и възлизане.
За нашата епоха е характерно силното „плътско желание“ и „гордостта житейска“ (1 Иоан. 2:16 и 2 Тим. 3:2), както и духът на страх и общо отчаяние. Първата половина от Господните думи води до смирение и възпира първото изкушение. Втората половина укрепва надеждата в крайното избавление, което приближава, и преодолява второто изкушение. Старецът вярва, че словото, дадено на св. Силуан, е слово на Божия промисъл. То имало за цел да балансира духовно опасността от пълното унищожение в научното откритие на Айнщайн. Тези две събития почти съвпадат по време. [30]
В условията на съвременния свят опитът от ада е реално състояние, общ за много хора, които често се изправят пред тиранични безизходици и объркване на ума.
Човешкият ум не може да приеме тази жалка гледка. Той вижда страданието в заобикалящата реалност и лесно отскача от нея, за да намери разтуха в сурогатите, които му предлагат страстите на отчуждения от Бога свят. Тази тенденция, която често се наблюдава в наши дни, води до все по-нарастващо отчуждение и разсейване. Подчертаването на глагола „дръж“ в първата част на заповедта показва, че доброволното и настоятелно пазене на ума в съзерцанието на общия ад на този временен живот е и пътят, който води до избавление и изцеление. Това съзерцание трябва да вдъхва покаяние и молитва за спасението на всички подобострастни човеци. Отрицателното преживяване на ада чрез пророческия акт на себеукоряването се променя в енергия за диалог с Бога, който побеждава страстите и възвежда живота на онтологично равнище.
Словото на св. Силуан изразява реално голямата духовна наука, единствената, която може плодотворно да се противопостави на рушителното разтление и опустошение, които лукавият дух открито предизвиква в наши дни. Чрез голямото страдание на доброволното себеосъждане на ада, спазвайки Господнята заповед, вярващият може да победи всяко друго страдание и изкушение и да яви Христовата любов по-силна от смъртта, подобна на Онзи, Който „със смърт смъртта потъпка“ [31]. Това, което се върши доброволно и заради Божията заповед, се вдъхновява от Божията мъдрост и води до вечна победа. [32] Тази победа прави човека стоящ над света, подобен на Христос, Който със Своето крайно смирение победи света.
Бележки:
[1] Πατριαρχική πράξις αγιοποιήσεως, Αριθμός πρωτοκόλου 823/26.11.1987.
[2] Архим. Софроний, Свети Силуан Атонски, стр. 70.
[3] Св. Силуан Атонски, стр. 51 и 572.
[4]За пълно описание вж. в книгата „Свети Силуан Атонски“, 1 и 2 глава.
[5]Св. Силуан Атонски, стр. 51 и 572.
[6] Пак там, стр. 572.
[7] Пак там, стр. 548.
[8] Пак там, стр. 540-541 и 56.
[9] Архим. Софроний,За молитвата, стр. 195.
[10] Свети Силуан Атонски, стр. 314 и 315.
[11] Лествица 5, PG 88, 781 B.
[12] Христос преминал през всички състояния на човешкия живот, за да ги изпълни със Своята боготворяща енергия. Той отишъл на смърт, за да стане „първороден измежду мъртвите,“„за да има във всичко първенство“ (Кол. 1:18).
[13] Κατηχήσεις II, Sources Chrretiennes, τόμ. 96, ς. 244, 42-44, Paris 1963.
[14] Лествица 14, PG 88, 872B.
[15] Св. Симеон Нови Богослов, Κατηχήσεις II, Sources Chrretiennes, τόμ. 96, σ. 244, 44-45: „ Какво по-славно от духовната нищета – причината за царството небесно?“.
[16] Св. Силуан Атонски, стр. 56 и 281.
[17] Пак там, стр. 281.
[18] Пак там, 383-384.
[19]Лествица 5, PG 88, 768A.
[20]Пак там, PG 88, 989B.
[21]Свети Силуан Атонски, стр. 541.
[22] Пак там, стр. 515 и 384.
[23]Пак там, стр. 614-615.
[24] Пак там, стр. 547 и 545.
[25] „Помислих: аз съм мерзък и достоен за всяко наказание. Но Господ вместо наказание даде на мен Светия Дух. О Душе Свети, от всичко земно по-благ, небесна храна, радост на душата.“, Пак там, стр. 54.
[26]Архим. Софроний, За молитвата, стр. 76.
[27] Лествица 4, PG 88, 684C.
[28]Св. Силуан Атонски, стр. 275-282.
[29]Беседа 2, PG 151, 32B. Мих. 7:9.
[30]Архим. Софроний, Ще видим Бога както си е, стр. 415-416.
[31] Пак там, стр. 147.
[32] Св. Василий Велики, Беседа 18 върху мъченик Гордий, 8, PG 31, 505C.
