Автор: о. Спиридон Василакос
Превод: Константин Константинов
Митичните чудовища не са случайни и не са толкова рожби на фантазията на поетите и писателите в древността, а изразяват това, което св. Григорий Палама казва, че човекът, който се отдалечава от Бога, става или скотообразен, или демонообразен. Ако анализираме чудовищата в античността, ще видим всички онези нечовешки и варварски състояния, които се създават в човешкото битие. Сфинксът има женска глава, това е повърхността, витрината, и тяло на хищник, който е готов да те сграбчи. И след това има нещо, което ние никога не искаме да видим. Опашката на влечуго, това зло, което го хвърляме отзад, за да не го видим и да осъзнаем кои сме реално. (Сфинксът задавал на всеки минувач въпроса: „Кое е това същество, което сутрин върви на четири крака, денем — на два, а вечер — на три?“. Убивал всички, които не успявали да намерят отговора на загадката. Много хора загинали така, включително синът на цар Креон. Съкрушеният от мъка цар обявил, че ще даде ръката на дъщеря си Йокаста на този, който отърве града от чудовището. Със задачата се справил Едип, като намерил верния отговор: човек в трите възрасти на живота си (като бебе ходи на четири крака, в зряла възраст — на два, а в старостта си помага с бастун). Ядосаното чудовище скочило в пропастта и умряло.) Тук имаме тристранен отговор. Трите пътя се събират. Виждаме това при река Йордан. Отец, Който говори, Светият Дух, Който посочва и Синът, Който се кръщава, за да обнови човека. Това е тристраността на спасението. И Едип стои пред това чудовище и трябва да отговори, за да не го разкъса, както разкъсало мнозина.
Кое е това същество, което сутрин върви на четири крака, денем — на два, а вечер — на три?
И Едип казва:
— Човекът.
И един велик наш поет отбелязва, че човекът унищожил чудовището. Именно това живеем в духовния живот. Търся да открия този човек, който Бог създал с такава висота, да видя първоначалното му място, да установя, че е Божи образ. Сигурно е, че този човек ще унищожи чудовището, ще го умъртви; когато човекът възкръсне, чудовището ще се умъртви. С отговора си „Човекът” Едип унищожава чудовището.
Антигона с борбата си се задържа на висотата на човека, защото не е достатъчно да намериш човека, а трябва да го култивираш и да го запазиш. Защото много трудно го намираш, но и много лесно може да го загубиш. Едип е тежко наследство за Антигона и Исмена. Това ни напомня за тежкото наследство на прародителския грях, което ще видим при всички трагици, поети и мъдреци в античността. Те очевидно не знаели да го нарекат прародителски грях, не знаели за падението на човека, но чувствали това тежко наследство, тази тежест на греха.
И стигаме до Креон. Кой е Креон? То е олицетворение на властта през вековете. Той стои пред хора на тиванските старци. Да кажем нещо за Тива, за да разберете и моята любов към Тива. В много градове-държави в древна Гърция имало закон, който подкрепял изхвърлянето на децата, което означава, че ако имаш болно дете, имаш правото да го оставиш пред вратата на дома си, за да дойдат чакалите, вълците и да го изядат вечерта. Считали това дете за непотребно. В Тива, където не спрял да звучи гласът на Антигона, с държавен закон забранили изхвърлянето на децата. Оттук разбирате, че хорът на тиванските старци пред Креон било нещо много силно, което обаче Креон, както и всеки властник и тиран и диктатор в която и да е епоха и да се окаже, какъвто и хитон да носи, се опитва да повлияе върху тяхното благоразумие, целомъдрие, знание, равновесие, стабилност. Той стои пред тях и какво прави, как ще въздейства на тези, които имат една традиция, на тези, които са приели едно наследство, как ще им повлие? Не с истинското си лице, а непременно трябва да сложи маска. Така той хвали старците за тяхната преданост към трона. Вижте как се развива неговото трагично състояние. Първо ги хвали за предаността им към трона, а след това им казва: „Аз поех трона по законен начин, следователно тронът съм аз. Тук вие се подчинихте на Едип, нима няма да се подчините на мен, който съм законният цар?“. И там изтъква три основни елемента на управителя — първото е душа, което означава добродетел, второто — благоразумие, което означва доблест, справяне с проблемите, които градът има, и мнение, т.е. гражданска преценка. Защо ги изтъква? Това са гръмогласни и програмни заявления, с които се опитва да покаже, че притежава всичко това. Това не ви ли напомня на нещо? Вижте една новинарска емисия и ще разберете. И така, аз съм велик, имам всичко, всичко мога да направя. Коя е маската на властта? Тя винаги представя това, което е смърт, като живот, ще представи неестественото като естествено, нечовешкото като човешко, свирепото като свято, робството като свобода, несправедливостта като справедливост и закон, злото като добро, за да може да повлияе, да прикрие, да дезориентира и да повлияе. Оттук разбираме какво става с Креон. Но тъй като маската е мъртва, няма нещо, което да я задържи и тя ще падне и това няма да го видите само в лицата, които са на власт, но и в нашите лица, в една връзка. Колко пъти съпругът или съпругата казва: „Това не е човекът, с който се запознах!“. Естествено, че не е човекът, с който се запозна, нито ти си тази, с която той се запозна, защото сложихме маската, за да сразим другия. Това е истината. Оттук маската пада и истинското лице започва да се открива. Кога? Когато чуе мнение, възглед, позиция, убеждение, истина, противоположни от неговите. Това е възловият момент на откриването на егоизма ни. Веднага щом другият се възпротиви, всичко приключва. Възловият момент, така казват отците на Църквата. Пред самохвалството на другия нямаш право на дума, позиция, мнение, преценка, убеждение, не съществуваш. Представете си колко трагично е човек да е на власт, да управлява 10-12 милиона човека и да не вижда никой, освен себе си. Трагично е, живеем го.
Ще се спрем на няколко диалога от „Антигона“. Стражът в даден момент казва на Креон:
— Ще ми позволиш ли да говоря, или да си тръгна, без да кажа нищо?
Това напомня ли ви на нещо? Христос пред Пилат — „а Иисус мълчеше“. Какво да му каже? Да му дадеш истината, няма да я понесе, да му кажеш дума, няма да я чуе. Да му посочиш, няма да види. Същото е. „А Иисус мълчеше”. И Креон казва: „Не разбираш ли, че говориш дразнително от момента, в който ми противоречиш?”. Когато те възхваляваше, ръкопляскаше и ти се кланяше, бе угоден, но от момента, в който е изказал мнение, с други думи, когато открил душата си и свободата да я изрази, те дразни.
„Антигона“ е огледало, в което можеш да видиш първо твоето състояние, „Антигона“ е филокалиен, дълбоко духовен текст. Всеки път, когато чета това място, си спомням св. Руф, сина на Симон Киринеец, за когото говори св. ап. Павел в посланието си до Римляни и когото пратил за пръв епископ на Тива. Не знаем много неща за него, но ни стига начинът, по който загинал мъченически — не го насякли на парчета, не го разпнали, а какво направили? Взели камъни, счупили челюстта му, опитали се да му затворят устата, откъде да знаят, че с камъните, които хвърляли, съзидали една мъченическа църква. Днес, с камъни може да не ти затворят устата, но съществуват банкнотите, с които много лесно могат да ти затворят устата, както и по много други начини. И стражът казва на Креон:
— Слуха ли дразня аз, или сърцето ти, Креоне?
Истината е онази сонда, която ще пробие съвестта.
И Креон му казва:
— Роден си ти за моя мъка само.
А стражът отговаря:
— Виновният сърцето оскърбява, вестителят — ухото.
И тук знаете ли какво казва „Добротолюбието” за сетивата на душата, за сетивата на тялото и връзката между тях? Именно това с няколко думи. И не само това. Когато си маска и имаш пред себе си лице, когато си лъжа и имаш пред себе си истината, тогава съвестта се противи. По какъв начин? Съвестта ще породи скръб, която, ако я запазиш в твоя егоизъм и самохвалство, ще стане депресия, ще те разбие.
Вижте как Креон представя Полиник. Тук ще се спрем на подбудите. Той казва, че този, който идва срещу града да изгори храмовете, е кощунник. И днес ще нарекат мнозина наши герои кощунници, крайни, фашисти, защото не преклонили глава пред никоя власт. Креон представя Полиник като кощунник, а „аз, който поддържам храмовете и светините, съм благочестивият, светият!”. Но Креон не казва, че Полиник реално ще изгори светините, че е заплаха за неговия стол и трон, това било неговата подбуда. Не казва, че ще претендира за трона му. Затова преди да изповядаме истината ни, е добре първо да изповядаме подбудите си, те са скрити много старателно, в тях е скрита истината, с която много пъти се опитваме да омаем дори собственото си аз.
Другото, което Креон прави, е да казва, че Бог наказва. Да, боговете наказват, но Полиник е мъртъв и според закона на боговете трябва да бъде погребан, но тук имаме голямото падение и то е самохвалното убеждение и духовното безумие на човека. Аз превеждам Бог какво иска и накратко аз работя вместо Него и аз съм бог. Това е падението на Адам, това е падението на човека, и св. Симеон Нови Богослов, молейки се на Христос, казва: „Избави ме от ада!” и казваш: „Кой е адът? Какво има предвид?”. Избави ме от талантите злато, избави ме от висотата на трона, от властта и от самохвалството. Това е адът на човека. Защо? Защото всичко това е един миксер, който може да разбие човека, да го разпръсне и заличи. И кой е адът на Креон? Подозрителност, страх, несигурност, заговори навсякъде, интриги, „Платили са на стража, някой заговорничи срещу мен”. Именно това виждаме и в Пилат, една власт от друга епоха и състояние. Веднага щом чул името на кесаря, започнал да трепери: „Да не би да не ме разберат правилно, да не би да загубя мястото си”. Виждате как пада маската на благочестието, която скрива лицемерието. Затова „Антигона“ е революционен текст, в който срещаме борбата между фалшивата маска и истинското лице. Антигона стои както мъчениците пред управници, тирани, императори, палачи, които се уплашили от този, който привидно бил слаб, защото бил личност, защото бил истина, защото бил човек. Оттук пред тази личност, човек, истина, душа бездушният, маската, мъртвият, лъжливият треперел, дори да имал власт, той бил слаб.
Чертите на истинната личност са тези, които виждаме чрез отците и Евангелието: равновесие, безстрашие, настояване в добродетелта, търпение в изкушенията, непоклатимо стоене в любовта, чисто слово, неотстъпчива душа. Това, което виждаш в Антигона, това виждаш и в светците. И сега се сблъсква с властта на мрачната целесъобразност, която се явява като чиста подбуда, така се явява самохвалството, което винаги се опитва да се наложи над истинната личност, над привидно слабия, но реално силния, защото той се държи за две неща. Кои са те? Антигона се държи за Божия закон и почитта към човека. Това именно казва и св. Василий Велики: с едната ръка ще държиш Бога и с другата истинния човек.
И да паднеш, ще станеш и да спреш, ще продължиш. Антигона е неотстъпчива, защото се държи за Божия закон и почитта към човека. Това е важно. Нека разгледаме малко и погребението. Нашата традиция е дълбоко богословие, дълбока философия, висше богословие. Полиник е непогребан и неоплакан.
Сакралността на тялото е важна. Мироносиците именно това правят, принасят всичко на Този, Който е мъртъв и не може нищо да им даде. Истинният елемент на любовта е, че давам на онзи, който вече няма какво да ми даде нищо. В този възлов момент се преценява реално дали любовта ни е автентична и истинна. Полиник не е погребан и оплакан и поетът подчертава нечестието на Креон. Той се преструвал на благочестив, че Полиник идвал да изгори храмовете ни и сам бог го изгорил и го наказал и „аз заемам мястото на бога и отивам да поддържам храмовете”.
Но внезапно този, който изглежда благочестив и привидно сее благочестие с думите си, се оказва нечестив.
Още нещо. В опелото пеем, че тялото и душата насила се разделят, без обаче да престават да имат връзка. Смъртта не може да разруши естествената и хармонична връзка, която Бог е вложил в човека. Затова Антигона, почитайки и пазейки Божия закон и почитайки човека, реално посочва тази сакралност на тялото, връзката между душата и тялото, безсилието на смъртта. Нейното движение е „чакам възкресение на мъртвите”, това реално е пророчески текст. Пророчеството не е само това, което е изречено и ще стане в бъдеще, а пророческо е и словото, което може да се задълбочи в настоящето и най-вече в човека, защото това, което се задълбочава в човека, може да стигне и докосне истината на Бога, Царството Божие, което е в нас. Също така е важна връзката, която този човек- мъртвец, който не престава да бъде човек, има с нас. И ние имаме свещен дълг, защото това съществува във всички текстове от древността.
Поменът е свещен дълг, той е връзката, която имам с човека, който не е престанал да бъде човек, макар и смъртта да се е опитала да го заличи. И мой свещен дълг е да се погрижа за погребението, да се помоля, да поддръжам връзката с починалия.
Ние сме християни, но и потомци и на Омир и Антигона и имаме свещен дълг, затова в древността полагали грижи за тялото. Омировите творби са изпълнени с това разбиране. Припомнете си Патрокъл, който се явява на Ахил и моли да го погребе, защото душата му блуждае извън портите адови и това означава, че не е намерила покой. За Омир казват, че бил сляп, както и за Тирезий. Слепците в древността не виждали това, което ние виждаме, защото същността не е в това, което външно се вижда, а в това, което не се вижда. Тирезий ослепял, когато видял гола богинята Атина. Коя е богинята Атина? Тя е мъдростта. Видял гола Мъдростта, Божията мъдрост, и ослепял за видимото и виждал невидимото. Същото ослепяване преживял и Омир. Той виждал дълбокото, а не плиткото. В Одисея Елпинор моли да го погребат, за да не предизвика Божия гняв. Тогава можело да нямат познание, казваме ние, но са търсили, копнеели, жадували, очаквали истината и истината е дошла и ги е посетила, просветлила ги е, затова имаме пораждащ логос, затова имаме евангелие преди Евангелието в Омировите творби, при трагиците и при философите. Тялото има сакралност, и те, очаквайки, желайки, жадувайки истината, целували ръката на Бога, върху която още имало от пръстта, с която създал човека. Така чувствали сакралността на човека нашите древни предци. Затова и стражът в трагедията „Антигона” не споменава само праха, който покрива тялото на Полиник, но и това, че нито една птица и животно не го е докоснало, защото би било голямо нечестие, проклятие и осквернение на тялото.
Креон казва: „Ама може ли да се погребе предателят?”. Можело да се погребе и предателят, нямало да го оставят така и врагът можело да бъде погребан, но извън пределите на отечеството, тоест извън града. И Креон е онзи, който смята, че стои над законите на боговете, но и над човешката справедливост. Това е пропастта, в която падат всички властници, които сметнат, че са богове. Малко отклонение. Константинос Перрикос — национален герой, който два пъти е бил осъден от германците на смърт. Когато влязал в съда, искал да види иконата на Христос, но германците поставили на нейно място портрет на Хитлер и той казал: „Това е падението, да махнеш от твоето средоточие Бога и да поставиш себе си. Голямо падение. Тук мирише на смърт!”, както и и много други неща.
Да видим Исмена и Антигона. Вижте тяхната среща, това са две състояния, които се борят в нас, Антигона е бодърстването, будуването, за което говорят отците на Църквата. Исмена е самоуспокоението, ние ще направим това, което зависи от нас. Антигона е душата, която обича, Исмена е логиката, която отмерва и пресмята, Антигона е любовта, която побеждава страха, Исмена е страхът, който владее и не оставя любовта да действа. Антигона е поемането на отговорността, Исмена е полагането на оръжията, Антигона е превъзмогването чрез нейното послушание към закона на боговете, Исмена е предаването и подчиняването на законите на властта. Антигона е въстанието, Исмена е нагаждането. Исмена се подчинява на властта. Вижте тук как човекът се опитва да подкупи съвестта си, и какво казва: „Жени сме, не можем да направим нищо, слаби сме”. И ще поискам и прошка от Бога. Много хубаво. Да не забравяме, че Антигона и Исмена израснали в един и същ дом, със същата традиция, със същото възпитание и Исмена е боголюбива, но това е едно боголюбие, което не е себепревъзмогване, то никога няма да стане действие, никога няма да стане живот, нито движение. Исмена се позовава на своето безсилие. Виждате безсилието на женската природа: „Какво сме пред властта, какво можем да направим пред властта?”. А Антигона се позовава на силата. Коя е силата? Бог и братът, ако ще да е мъртъв. Живият Бог, Който животвори и възкресява мъртвите, това е силата на Антигона. Оттук имаме Антигона и Креон, силен сблъсък, това е сблъсъкът между човека с ценности и принципи и онзи, който няма нищо, защото не е човек, и от момента, в който не е човек, няма Бога, и от момента, в който няма Бога, е обожествил себе си. Това е най-голямата слабост, която може да срещнем.
Антигона и Исмена имат нравствена съвест, но съвестта на Антигона става дело, съвестта на Исмена остава просто разположение на душата. Няма да се задвижи, няма да се изрази, няма да стане творчество, няма да стане акт, няма да стане живот, няма да стане дело. Исмена е от хората, които никога не вършат зло, няма да направи зло, но и няма да се бори да го възпрепятства. Днес има много такива хора.
Ние се удивяваме на Антигона, Исмена се удивлява на Антигона. Ние се удивляваме, когато четем житията на светците, удивляваме се на светците и подвига им, на прошката на св. Нектарий, на мъченичеството на св. Димитрий и на други, но не правим нищо. Това е типът Исмена. И тя има вини, които я карат да подкупи съвестта си. От една страна, вярва в Бога и няма лоши чувства към човека, а от друга страна, нейните вини я обезсилват още повече, не помръдва от принципите, които има, а е движена от страха си.
Навярно Исмена е по-опасна от Креон, който ще открием не само около нас, но и в нас.
И така, двете сестри са благочестиви и братолюбиви, но само благочестието на Антигона стига до саможертва, до тази висота, за която говорихме в началото. Аз се родих, за да обичам. Жените мироносици превъзмогват безсилието на женската природа. Прощавайте, но този, който подценява жената, не знае къде ходи и къде се намира.
Мироносиците преодоляват безсилието на природата, ограниченията на логиката, страховете, несигурностите, силите на епохата, мрака, стражата, тежестта на надгробния камък, злобата на евреите, защото всичко това не е нищо пред силата на душата им, която е пълна с любов към Христос. Оттук Антигона, мироносиците, мъчениците са химн за жената, химн за живота, химн за човека. Химн за човека, който се съпротивлява срещу неправдата, който не се страхува от властта, който се бори с всяко състояние. Химн за висотата на човека, който може да стане предтеча на възкресението.
