СЛАВАТА НА АБСОЛЮТНОТО ПРИНОШЕНИЕ

Автор: протопр. Николаос Лудовикос

Превод: Константин Константинов

Евангелие от Йоан, 17-а глава. „В онова време Иисус вдигна очите Си към небето и каза: „Отче! дойде часът: прослави Сина Си, за да Те прослави и Син Ти, според както си Му дал власт над всяка плът, та чрез всичко, що си Му дал, да даде тям живот вечен…”. Това е слава, която не прилича на славата, която познаваме. Това е славата на абсолютното приношение. Обикновено със славата получаваме нещо. Тук славата е приношението, и то абсолютното приношение. Вижте как го казва тук: Отец прославя Сина като Човек, Той Го прославя, за да прослави Синът Отца. По какъв начин? Чрез осъществяване на приношението на Отца към света. Синът е приношението и носителят на приношението. Той е Този, Който принася и Който е принасян, както казваме в Евхаристийния канон. Не чувате тази молитва, защото тя е за свещениците — „Ти, Който принасяш и Който си принасян“. Славата тук се състои във факта, че Бог е абсолютното приношение, абсолютното даване. Защото никъде другаде няма абсолютно даване. Само Бог извършва това абсолютно даване. Всички други давания винаги са с облаги и достигат до някаква граница. Аз ще ти дам, ти ще ми дадеш. Така е. Такива сме. Тук имаме приношение без граници, затова и има слава в себе си. То е блестящо, то е уникално, то е толкова изящно, че няма друг начин да го опишем. Само като слава, слава на абсолютното приношение на Бога. И веднага казва: „както си Му дал власт над всяка плът“. Дал си Му власт като човек, защото като Слово Той я има над всеки човек. Но каква е тази власт? Чуйте какво казва тук: Властта Му е да дава живот вечен. Странна власт. Каква власт е тази? Обикновено властта ни отнема живота, нали? И го изразходва. Властта не прави ли това? Всички власти взимат от живота ни. Дават малко, колкото да ги преизберем, но обикновено взимат. Тук единствената власт, която Бог иска за Себе Си, е вечното Му приношение към света. Нищо друго. Това е и Неговата слава. Но и единствената власт, която Той приема. Не иска друга власт. Не иска да те потиска. Не иска да те смаже. Обърнете внимание, трябва да познаем Бога такъв, какъвто е. Има един „Бог”, когото аз наричам бога на дявола. Това, което дяволът би искал Бог да бъде, за да Го избягваме всички. Този бог е богът, когото понякога в неведение носим в себе си и предаваме дори ние, свещениците, на другите, Бог, който е тиранин, прокурор, деспот, който наблюдава дали ще паднеш, за да те свлече още по-надолу, който си играе с твоите вини. Къде виждате всичко това тук? Тази глава от ев. Йоан и предишните са шокиращи, защото ни разкриват Кой е Христос. Какво точно прави Той в света?

„А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа“

Вечният живот е да познаете Бога. Това е вечният живот, истинският Бог, Бог на това самоприношение, Който е Бог на това откриване, на това даване. Този е Бог и да познаеш Него и Този, Когото Той изпраща, това е животът. Защо? Защото така имаш отворена врата и влизаш в живота. Чрез Христос влизаме в живота. Влизаме във вечния живот, който Бог е. „Аз Те прославих на земята.“ Аз направих това, което искаше. Тоест дадох всичко на земята, както и Ти даваш всичко. „Свърших делото, що Ми бе дал да изпълня.“Аз свърших това дело, което поиска да направя, „и сега прослави Ме Ти, Отче, у Тебе Самия със славата, що имах у Тебе преди свят да бъде“. И тук Той разкрива Своето Божество. Разкрива Своето Божество много пъти. Някои мюсюлмани, и това го има в интернет, и те правят такива публични изявления и казват: „Кажете ни къде Христос казва за Себе Си, че е Бог!”. Ето, не само тук, но на много места. Когато казва: „Аз и Отец сме едно“, „Който е видял Мене, видял е Отца“. Човек никога не е казвал това. Платон казал ли някога: „Който е видял мен, видял е Бога“?

„Аз съм в Отца, и Отец е в Мене”, ще каже по-нататък. Човешки думи ли са това? Ясно, на много места, не само тук, казва: „Аз не съм това, което изглеждам просто. Аз съм нещо повече“. И казва тук: „И сега прослави Ме Ти, Отче, у Тебе Самия със славата, що имах у Тебе преди свят да бъде“. Човешки думи ли са това? Преди светът да се създаде. Той е Словото. Той е Бог Слово. Това е Словото, което говори, което е у Отца.

„Явих Твоето име на човеците, които си Ми дал от света; те бяха Твои, и Ти Ми ги даде, и спазиха Твоето слово“

Разкрих Твоето име на хората, които Ти Ми даде, на Твоите хора. На тях разкривам Твоето име, разкривам Кой си наистина. Не е лесно да знаем какъв е Бог. Слагаме приумици на мястото на Бога. Боговете на маите и ацтеките, които жертвали всеки ден деца, за да изгрее слънцето, това са боговете на дявола, за които говоря. Бог не е това. Много пъти предаваме един такъв „бог” и ние сме виновни, казвам го и за нас, свещениците, че не познаваме Бога на Църквата. И предаваме един бог, който става много дразнещ и нетърпим. Един разгневен старец, на когото казваш: „Хайде, вземи две успокоителни да се успокоиш и после ще говорим“.

И така, „Явих Твоето име на човеците, които си Ми дал от света; те бяха Твои, и Ти Ми ги даде, и спазиха Твоето слово.“ Даде ги на Мен, за да ги пася, за да ги водя при Тебе, „и те опазиха Твоето слово“. Сега разбраха, „че всичко, което си Ми дал, е Твое“. Всичко това, което си Ми дал, всичко това е Твое, което им давам. Всички тези думи, всички слова, цялото учение, което Ти ми даде, Аз им го предадох. И те разбраха, и те приеха. „И повярваха, че Ти си Ме пратил.“ Друго изявление. Аз излизам от Тебе. Човек никога не казва това. Човекът би ли могъл да каже: „Излизам от Бога“? Това Христос казва тук. „Идвам от недрата на Отца.“ Той е със същата същност като Отца. Така е. И повярваха, че „Ти Си Ме изпратил“. И разбраха, че Ти си Ме изпратил. Винаги познаването на Бога става чрез Христос. И това, което се познава чрез Христос, винаги препраща към Отца. Така Синът разкрива и обяснява Отца. Това празнуваме на Възнесение. Какво е Възнесението? След Възкресението Христос не изчезва. Не казва: „Тук свършваме. Показах ви какво трябва да правите. Този свят е мизерен. Аз отново изхвърлям дрехата на плътта. И гледайте как и вие ще се спасите от този свят“. Какво говорили гностиците? Евангелието от Тома, което е гностическо евангелие, казва това, което е съвсем друго. Евангелията на Църквата обаче не са това. Те казват обратното. Те казват, че Той възприема човешката природа в Своя вечен живот. Тоест Словото вече не е безплътно. То е въплътено Слово завинаги, във вечни векове. И прави това, защото е Глава на Църквата. Той е Този, с Когото се причастяваме. „Тяло и кръв Христови приемете днес.“ И през цялата вечност Той ще бъде Главата на Църквата. Затова Той е Човек. И остава завинаги Човек. Не престава да бъде Човек. Христос в този момент е и Човек, в този момент, докато говорим. Затова казваме, че Възнесението има огромно значение. Той възприема човешката природа и я възнася. И това е също толкова важно. Защото по този начин доказва, че вече сме обожени. Човешката природа е отдясно на Отца. Имаме права в самия Божествен живот. Колко сме незначителни, не разбираме тези неща. И голямата скръб, която Бог изпитва за нас, е, че сме незначителни. Много незначителни. Имаш това и казваш: „Виж, дай ми тази чаша мляко, само това искам, нищо друго“. Това е големият проблем, че използваме Бога за нашите малки нужди, за нашите падения. И Той възнамерява всеки един от нас да направи член по благодат на Троицата. Свети Юстин Попович използва термина отроичностяване, което означава, че човекът придобива по благодат правата, които Самият Христос има.

Това християнство е християнство на чудесата, при което всеки човек лично преживява Бога и с всичко, което прави и казва, може да разкрие и да почувства Бога. Точно както чувстваме в този момент, че сме един до друг. Обърнете внимание на това, защото това е същността на християнството. Не е преувеличение. Точно това е Църквата. Нищо по-малко от това. „Всички сте чеда Божии.“ Съграждани на светиите и свои на Бога. Това днес е изгубено. Губи се постоянно. Някои свети хора, миряни, духовници и монаси все още го пазят. Това обаче е Църквата, усещането, осъществяването на обожението на човешката природа. Това се нарича обожение. Но ние оставаме на минимума и смятаме този минимум за съдържание и голямата болка, която имаме, е именно тази. Защото, когато ти си в това състояние, каквото и да се случва до теб и около теб, няма значение. Не те поглъща, не те смазва, не те разпада, не те разбива. Защото „тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“. Не ни изненадва, че този свят не е гостоприемен, но имаме нещо, което вече държим в ръцете си с всяка Божествена литургия, с всяко посещение на благодатта. И това нещо ни уверява, че сме вечни.

„Аз за тях се моля; не за цял свят се моля, а за тях, които си Ми дал, защото са Твои. И всичко Мое е Твое, и Твоето Мое, и се прославих в тях.“ Отново Бог говори. „И всичко Мое е Твое, и Твоето Мое” Човек някога изрекъл ли е това? „Всички Твои, казва на Отца, са Мои, и всички Мои са Твои.“ Има се предвид единосъщието, едната същност. Същността на Отца, която е и същността на Сина. Една е същността на Бога. Един е Бог, но всяко едно от трите Лица притежават цялата същност. „И всичко Мое е Твое, и Твоето Мое, и се прославих в тях.“ Тоест какво правя? „Аз се прославих в тях“ означава, че и те ще правят това, което Аз правя. И те ще правят това, което Аз правя, ще представят Бога като безкраен дар, те самите ще бъдат огромен дар, всеки един. „Не съм вече в света, но те са в света“ Това е малко преди да Го заловят. „И Аз идвам при Тебе.“ Аз идвам при Тебе. Човек ли говори тук? Не. Словото говори като Човек. „Те са в света.“ И така, Аз ще си тръгна. „Отче Светий! опази ги в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние.“ В кое име? „Което си Ми дал.“ В Негово име. Това са думите на Христос. Помнете тези думи, когато дойде моментът.

И сега стигаме до израза „тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние.“ Това е цялото величие на Църквата, цялото величие на делото на Христос, цялото величие на вечния живот, цялото величие на истината за човека и света. „Да бъдат едно, както сме и Ние.“ Ако човек и Бог бяха две, Той нямаше да каже, че сме едно, нали? Щеше да каже: „Ти ме просвещаваш, Ти ме прегръщаш, Ти ме обичаш.“ Но ние сме едно. Аз и Ти сме едно, единосъщни. И така, както ние сме едно, една същност, така и те да станат едно, една същност. Всичко, което съм писал в книгите си за еклесиологията, се основава върху това: пренасянето на единосъщието от Светата Троица в света. Това е Църквата. Христос пренася единосъщието. Той пренася начина на съществуване на Бога от божествеността в света. Какъв е този начин? Този начин е „да бъдат едно“. Не две, не три, не безброй, а едно. Това са най-великите думи, някога изречени на земята. Няма да го намерите в никоя философия и религия. Какво да кажа сега? Демократичният гражданин, ако съществува демокрация, която не съществува днес, демократичният гражданин е едно с всеки друг? Не. Един малък вълк, който пази правата си и се заема да пази и правата на други. Правозащитничество. Добре. Къде съществува това „да бъдат едно“? Съществува в семейството. Някога е съществувало. Когато двама млади се запознаваха, вървяха заедно, после започнаха да се разделят, да се отдалечават. Духовникът тича да ги събере отново. „Не я обичам, не ме обича.“ Коранът казва: „Ако не я обичаш, изгони я.“ Изгони я веднага. Изчакай три месеца, да видиш дали е бременна. Само ако е родила дете. Иначе я изгони.

И така, къде се осъществява единството? Във връзката между братята? Братята помежду си, ако имат да делят някакво имущество, отиват на съд и могат да стигнат и до убийство. Съществува ли това единство между нациите? Там да видите „любов”, откакто съществува човечеството до днес. Войни, войни, войни, от сутрин до вечер. Къде се осъществява това единство? Кажете ми. Само в момента на голямата любов между мъжа и жена. В този момент. В този момент. Но след малко: „Майка ти ми каза онова. А баща ми ми каза друго. И после леля ти ми каза онова и другото. И не те виждам добре и вече не ме обичаш.“ Край. Тичат при духовника или при психолога, при един от двамата, или накрая никой не тича, и приемат ситуацията и се разделят, и отиват да намерят голямата любов на живота си, която винаги е по-лоша от първата, а най-лоша от всички е третата и четвъртата. Затова и днес известните двойки, когато се женят, в деня на сватбата, подготвят и развода. Сключват споразумение: „Ако се разделим и със сигурност ще се разделим“. Изключено е да не стане така. Но не го казваме. Ще вземеш това, ще дадеш онова, ще вземеш другото.

Къде е това „да бъдат едно“? Кажете ми сега. И тук не казва „да бъдат свързани“. Той яде, аз се насищам. Как казва майката понякога: „Детето яде и аз се насищам.“ Прилича на любовта на майката. Но тази връзка може да стигне до ръба и да се разпадне. Може да се разпадне от страна на детето, а понякога и от страна на майката. Фройд казва, че това е най-силната връзка на земята, но всички знаем, че може да се разпадне. Няма никаква сигурност. И това е дело, действие и дар на Бога, само на Бога. Това, което преживяхме и видяхте отчасти в сериала за свети Паисий. Аз преживях отблизо всички тези неща. Между другото, има и два случая, които ги взеха от мен, на които присъствах и ги видях. Сценаристът направи много интервюта, за да направи този сериал, взе интервюта от много хора, и един от тях бях аз. Видяхме тези страшни неща, никой не може да ги разкаже. Но ги видяхме пред очите си. Защо тези хора имаха тези благодатни дарове? Знаете ли защо? Защото бяха станали едно с всички нас. Те не съществуваха. Те бяха всички ние. Веднъж имах проблем и помолих свети Порфирий: „Прося вашите молитви.“ „Да, казва той, ще се помоля.” „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“, в първо лице. Казвам: „Какво говорите, геронда, аз имам…“ „Не, казва той, ти си аз.“ Казва ми: „Знаеш ли? Аз съм ти“. Това за тях беше висшата истина. Разбрахте ли? Светият Дух, когато се яви, ако някога благоволи, а Той благоволява много пъти към човека, му разкрива тази истина. Затова, когато имаш благодатта, не можеш да имаш нищо против никого. Той те учи да отидеш и да се помириш с най-лошия си враг. Лошото е, когато Духът си тръгне, после забравяш тези начини. Но в момента, когато дойде благодатта, падаш на колене. Най-големият ти враг пада на колене и го прегръщаш и не искаш да го пуснеш. И не само това, но и той се преобразява. Защото това се предава и злото се предава, но и Светият Дух се предава. Има хора, които са врагове от 30 години и с едно такова докосване на Духа изведнъж станаха най-добри приятели и братя. Защото Божият Дух не понася нито една хилядна омраза към някого. Един старец казваше за светите мъченици: „Разсичали ги на парчета, а те казвали: „Бъдете благословени“. Те желаели добро на палачите си, а палачите също ставали християни по време на мъчението“. Колко такива неща съм виждал и съм чел, дори съвременни, сякаш се свързваш с Извора на живота и имаш този живот в себе си и не можеш да прекъснеш това. И виждаш, че всички светии имат този страшен проблем да не спират да обичат. Това е жизнено преживяване в този момент. Как да го кажа? Дори светът да погине. Ти знаеш, че това е истината и разбираш, че това е вечният живот. Това е вечният живот. Вечният живот е живот, в който няма аз, ти, той, ние, вие, те. Във вечния живот съм аз, но заедно с всички други и всички са заедно, и всеки има всички, и имайки всички, има цялото битие. И всички сме богове и прекосяваме безкрайните измерения на творението, както духовни, така и материални. Ние сме богове по благодат. Защо? Питам се защо това християнство се забравя и става една малка религия наред с други, където седиш далеч и викаш: „Има ли някой оттам отсреща?“. Е, сигурно има нещо. И ако има нещо, „ела да ожениш детето ми сега“. Е, добре, идва, жени детето ти, хайде, спиш 50 години, освен ако внучето не се разболее! Това, че Бог дава знаци за Своето присъствие, не ни засяга, и сме като волове, извинете ме, които орат и не поглеждат нито надясно, нито наляво. Само напред. Такива сме и ние. И цялото това прекрасно нещо къде отива? Но така се появяват Паисиевци и Порфириевци. Но и тях ги виждаме накриво и Бога виждаме накриво. Разбира се. Затова и Бог не явява други (светци) лесно. Голямото оплакване на тези двама светци, които познавах добре, беше точно това: че ги възприемат като медиуми. Вместо да видят поучението им и да кажат: „Геронда, защо съм такъв? Какво се случи? Какво да направя?“, хората идвали и казвали: „Къде ще намеря съкровище? Къде ще намеря работа, за да изкарам много пари? Коя е добра, за да я взема, за да не я вземе някой друг? Кога ще вземем Града? Кога ще вземем Луната? Кога ще дойде антихристът?“. И св. Порфирий казваше: „Милост! И този антихрист, когато дойде, ако дойде, кога и дали ще дойде, след три или след 3000 години, не е ваша работа”. Не ви е от полза. Няма смисъл. Но толкова много хора губят ума си, а други се занимават с пророчества публично. Едно пророчество днес. Друго утре. Сега ще стане това. Сега ще стане онова. Какво да правите с пророчеството? Искате да умрете след два дни и какво от това? Променя ли се нещо? Ще се спасите ли, ако знаете пророчеството? Правим и прогноза, както правим прогноза за времето, правим и прогнози за пророчества. Това за мен е пълно неверие. Вместо да се научиш да се предаваш на Божия Промисъл и да познаваш Бога, искаш да знаеш дали ще имаш полза, ако стане еди-какво си, да взема онази земя, или дали ще имаме война в този регион и ще загубя пари. Това са глупости. Но пророчеството не е необходимо. Рядко е необходимо, само понякога, за да видим, че Бог присъства в историята. Аз знам големи пророчества, които чух от устата на тези хора и ги видях, като голямото пророчество от 1985 г., което съм казвал публично, което отец Паисий ми каза лично. Отидох и му говорех, че светът ще бъде унищожен тогава. По-старите си спомнят, че имаше ракетна криза в Европа преди Горбачов, и отидох с Корнелиус Касториадис, който беше написал книга под заглавие „Пред войната“, която по-късно изтри от библиографията си, и си казвах, че всичко ще свърши скоро. Попитах стареца:

— Отче, всичко ли свършва?

— Кое? — казва той.

—Светът.

— Кой казва това? Защото Христос казва друго.

—Какво казва Христос?

Той имаше чувство за хумор.

— Христос ще вземе отвертката и как се казва този, който се появи сега…

— Горбачов.

—Да, него. Хоп, ще му направи така, хоп, ще му направи така, с грациозен жест, и всичко ще рухне.

— Всичко?

—Целият Съветски съюз.

Цялата завеса, която наричахме „желязна“. Така я наричаха във всички изявления: „Iron Curtain“.

— Кога? След 1000 години?

—1000 години? Сега, скоро. Слушай ме, трябва да минат три поколения. Първото плаща, второто е по-средата и третото е невинно. И сега Бог ще се намеси и нищо няма да остане.

— Изключено е! — казах аз.

И си спомням, защото тогава четях на различни езици, нямаше интернет. Четях вестници постоянно всеки ден. И никой от нас, когато дойде гласността и перестройката, никога не си помисли, че това нещо ще рухне. Всички казвахме: „Добре, промяна става“. Беше толкова здраво и тежко, ужасен режим, пълен с доносници и полиция. Как ще падне? Никога няма да падне. И всичко рухна. Въпросът е, че това беше ясно пророчество. Пророчество, което означаваше, че Бог присъства в историята и накрая прилага Своята справедливост. Така че това беше истина.

Сега, разбира се, всеки, на когото му хрумне нещо, го приписва на стареца Паисий. Това е подигравка. Внимавайте кой какво говори. Само сериозни хора могат да говорят сериозно. Извинете ме, не знам как да го кажа. И най-вече, това не е въпрос на ежедневен бюлетин за пророчества. Това са глупости и неверие.

И така, „да бъдат едно.“ Това е цялата ни борба, цялото ни усилие, цялото съдържание на живота ни, всичко, което правим в Църквата, цялото подвижничество, което можем да направим, има за цел това. Тоест как това нещо ще започне да се изписва в нас, като гравюра, която Бог ще вземе и ще завърши. Ако не в този живот, което е много трудно, но все пак може да стане и в този живот, тогава в есхатона, в царството Божие. Но най-важното е да се движим в тази посока. Няма друга посока. И посоката е, че цялата мъдрост се състои в това: да бъдат едно, не свързани, не обичащи, не влюбени. Просто едно. Това е голямата тайна на истинския живот. Това е тайната, която Бог дойде да донесе на света. И това е нещо, което сами никога не сме постигали и никога няма да постигнем. Психологията знае защо нашият нарцисизъм е толкова силен и не може да бъде победен с нищо. Няма човешка сила, която да ме накара да ви обичам безкористно. Никога няма да ви обичам безкористно и никога няма да се обичате безкористно помежду си. Никога. И майката, която обича детето си, не го обича безкористно. И тя очаква нещо. В някакъв момент, когато детето надхвърли определена възраст, може да се отрече от него. Това не е по човешките сили. Става само в Светия Дух. Когато посети човека, човек не може дори да си помисли за възможността да мрази някого. И ако в този момент пред него стои някой, с когото е бил на нож, в този момент ще му даде всичко. Това става, защото сме същества, които са образи Божии и чрез Кръщението и Миропомазването сме призовани от Бога и Той ни е направил способни да приемем тази благодат. Все едно Бог ви е дал възможност да застанете на един подиум и оттам да виждате неща на една планина, на хълм, които иначе не бихте видели. Това е всичко. Това е благодатта, която сме получили.

Затова, когато ви казвам тези неща, вие ги разбирате. Ако говорех на некръстени, на будисти например, щяха да ми кажат: „Говориш абсурди. Тази любов, за която говориш, е обвързване със света, който е пълен със зло и болка. Трябва да се спасим от него. Остави любовта, клети човече! Я да се подвизаваме малко, да медитираме малко, за да преминем към отричане на себе си, на нашата воля и на света“. Това е будизмът, който сега упражняват някои млади хора, упражняват и йога и се успокояват. Успокояваш се, защото йогата е техника за себезаличаване. „Не съществувам, щом не съществувам, кой ще ме докосне?“ Колко ужасно! Колко болка крие будизмът!

Затова в Църквата се изповядваме. Какво казваме на духовника? Всички грехове, които имаме, са грехове против другия. Знаете ли това? Когато отидете при вашия духовник, тези неща, които казвате в дълбочината си, какво са? Откраднах. От кого откраднах? От другия. Изневерих. На кого изневерих? На другия. Убих. Кого убих? Другия. Оклеветих. Кого оклеветих? Другия. Всички наши грехове са грехове против това „да бъдат едно“.

И мислим, че сме прави, а другите са криви. А всъщност е обратното. Тази житейска мъдрост, ако премине в света днес, всички ще станат християни на другия ден. Наша грешка е, че не живеем тези неща и не ги разкриваме такива, каквито са.

На гръцки има нещо, което е противоположно на параноята (παράνοια), и това е покаянието (μετάνοια). Покаянието означава, че съм с ума си. Параноята означава, че съм се отдалечил от ума си. Виждате ли мъдростта на езика? Покаянието означава, че съм в логиката на Божиите неща. И там върша Божиите неща, нещата на Светия Дух. Когато човек прави това, няма от какво да се страхува, не съществува смърт за него, никаква опасност. И придобива любовта и мира на Божиите угодници. Ако не бях срещнал стареца Паисий, не знам дали щях да бъда в Църквата, предполагам, че щях да бъда много суров противник на Църквата. Но това, което ми направи огромно впечатление, бе извънземното спокойствие, което имаха тези хора. Както казва Христос: „Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава“. Как ще ви отнеме този мир, след като сте в Бога? Няма вече никаква опасност. Нито проблем със смъртта, нито с живота, не ги интересуваше. Ако му кажеше: „Сега ще умреш“, щеше да каже: „О, да, хубаво. Слава на Тебе, Господи!”. „Сега ще отидеш в Африка.“ „Хубаво. Колко хубаво! Боже мой, слава на Тебе!”. „Сега ще пострадаш така, ще пострадаш иначе.“ „О, да! Слава на Господа! Боже мой, помогни ми да Те прославя в това, което ще се случи.“ Да Те прославя. Нищо друго. И изведнъж човекът става свръхчовек. А ние сме изплашени животинки, които треперят от най-малкото и не можем да простим нищо на никого. Защото, ако аз имам капка вода и ми я вземат, ще изкрещя. Но ако съм собственик на планета с вода, ще кажа: „Вземете, деца, вода. Влезте и вътре, сложете и вземете морета. Вземете и реки. Вземете и канали“. Но ако водата, която имам, е толкова малко, ще се карам постоянно да не ми я вземе някой. Как да живее човек при такива условия. Затова животът ни е черен. Няма предпоставки, няма размах. Не виждаш Бога, не виждаш нищо. И след малко рухваш в това нищо и се бориш с всички и с всичко, и ставаш диктатор и строиш ГУЛАГ за другите.

Но човечеството е преживяло това. И пак виждаш някакви напълно глупави политици, които излизат и ти казват: „Ние вярваме в демокрацията“. В коя демокрация? В тази, която подкопават всяка секунда от живота си? Да видиш демокрация. Да. И аз съм абсолютно 100% с демокрацията. Но демокрацията иска духовно възпитание. Разбрахте ли? Такова възпитание, което да има и духовна дълбочина и съдържание. Не е просто външен правозащитен акт и измама. Който може да измами другия. Да. Ние сме късогледи. И друго, което ти показва благодатта, когато дойде, е колко крив си бил с другите.

Нещо странно ми се случи и на мен лично. Един човек дойде и ми каза: „Жена ми ме изтощи, уби ме с това, което ми причинява и ако искам нещо, то е да я ударя един път и да излея върху нея всичкия си гняв!“. Както и да е, опитах се да подредим нещата и в един момент той започна да се изповядва. Не знаеше какво е изповедта, а после започна и да се причастява. И в един момент идва и ми казва:

—Да ви кажа ли нещо? Но да знаете, че не съм луд.

—Да, кажи ми.

—Жена ми е ангел!

—Какво?

—Жена ми е ангел и всичко, което ви казах, се отнася за мен!

Само Светият Дух може да направи това. По човешки не може да стане. По човешки това не става. Но чрез Светия Дух става. И след това животът на този човек беше съвсем различен. Добре, животът се променя. Човек може да се върне. Но ние не научаваме тези неща. След като пострадаме, в даден момент се смиряваме и Бог намира възможност. Дава ти малко просветление и казваш: „А, не е било така. Било е иначе“.

„Да бъдат едно“ — това е цялата тайна. Не свързани, не обични, не приятелски настроени, просто едно. Едно означава, че нямам нищо мое. Тук имам ключовете на колата си и мобилния си телефон. Вземете ги. В ранната Църква не правеха ли това? Всичко е било общо. Вземете ги. Заповядайте. Но светиите, които познавахме, точно така живееха. Нямаха своя лична територия, свои лични права, свои лични претенции. Не ги искаха.

„Когато бях с тях на света, Аз ги пазех в Твоето име; ония, които си Ми дал, опазих, и никой от тях не погина, освен погибелния син, за да се сбъдне Писанието…“ Никой не погина, освен синът на погибелта, който е Юда, който, виждайки всичко това, нищо не разбираше, както казваме сега. „А сега ида при Тебе и казвам това в света, за да имат в себе си Моята радост пълна.“ Да имат радост. Не искаме това. Това е радостта. Радостта е, когато човек няма врагове и когато не се страхува от нищо. Да не се страхуваш от нищо и да си във вечността. Така ни казваше отец Порфирий. Хващаше ме за ръка и ми казваше: „Бре, ние сме във вечността! Не го ли разбираш? Сега е вечността“. Сега имаме само отблясъци на тези неща. Те ги преживяваха постоянно.

Помислете, Бог е в теб, до теб. Ти правиш каквото Той иска, а Той прави каквото ти искаш. Свети Порфирий ни казваше: „Бре, какво да ви кажа за смъртта? Тя е врата, която отваряш към друга стая. Една следваща стая на Божията любов”. И колкото повече се страхуваме от смъртта, толкова повече се затваряме в нея. В страха от смъртта. И се опитваме да се наслаждаваме на живота. На кой живот да се наслаждаваме? Кой е животът? „Това е животът тук! Наслада! Наслаждавайте му се сега и завинаги! Наслаждавайте му се! Остави ме, човече!” — така казваме. Кой ви каза, че радостта означава наслада? Човек, който пише книга, се убива от работа, за да я напише, ако книгата е сериозна. Неговата радост е това, което прави. Може никога да не дойде признанието и славата. Може никой никога да не му каже браво. Но тази радост тук е радостта от пребиваването на Бога в човека, която губиш веднага щом съгрешиш и усещаш това. Затова имаме изповедта. Човешката ни природа е толкова нестабилна и нещастна, толкова нищожност носим в себе си, че можеш всеки ден да виждаш тази благодат в този живот и всеки ден да я губиш. И ако дяволът види, че имаш благодат, ще се опита да ти я отнеме, като те накара да се подхлъзнеш в нещо. И Бог допуска това по една причина: за да ни смири малко, защото иначе си мислим, че имаме всичко завинаги и че сме нещо велико. И така, подхлъзваш се малко, падаш и веднага казваш: „А, значи е било Негово! Там е животът!“.

Аз сам какво постигам? Да правя, както казва Павел, „това, което мразя“. Мразиш го, нали? Не казват ли: „Вземете някой, който пуши 80 цигари на ден, знаете ли какво ще ви каже? Мразя пушенето, но не мога да го спра“? Е, всички големи страсти са страсти, които те унищожават, защото знаеш, че живееш за тях.

Тук апостолът свързва Божието царство, усещането за Бога, с радостта. Тя не е радост, която си идва и си отива, създавайки по този начин по-голяма скръб. Този свят е пълен с такава радост. Тук говори за радост, която не е от този свят. Това е радостта на Бога. Бог е много радостен, да знаете. Той ти дава радостта. И ти ядеш един бонбон и искаш още… Така ни казваше свети Порфирий: „Духовният живот иска сладост“. Подслаждаш се от нещо и правиш следващата стъпка…