Автор: игумен Никодим Филотейски
Превод: Константин Константинов
Старецът Ефрем, със светско име Йоанис Мораитис, бе игумен на манастира „Филотей” от 1973 до 1991 г. Произхожда от Неа Йония, Волос. Роден е на 24 юни 1928 г., ден, в който нашата Църква празнува рождението на честния славен пророк, Предтеча и Кръстител Йоан. Майка му, на име Виктория, а по-късно монахиня Теофано, била много благочестива и от малък го въвела в молитвата и в дълбокия духовен живот. Негов духовен отец във Волос бил архимандрит Ефрем Караянис, чийто старец и духовен наставник бил преподобният старец Йосиф Исихаст, при когото по-късно старецът Ефрем отива като послушник на 26 септември 1947 г. Когато старецът пристигнал на Света гора, преподобният Йосиф видял насън св. Йоан Кръстител, който му посочил да добави към паството си Янаки, който пристигал на Света гора същия ден, насочен към пещерата, където се подвизавал преподобният Йосиф, с цел да се подчини на преподобния и да стане монах. Оттогава старецът Йосиф имал особена грижа и внимание към този младеж, защото се страхувал, че ще отговаря за него пред св. Йоан Кръстител. Разбира се, не липсвали изпитания, оскърбления, унижения и дори бой (много рядко) като възпитателни средства за младия Янаки, а по-късно монах Ефрем. Като пропускаме подробности от дванадесетте години на подвижничество и ученичество под ръководството на този велик съвременен подвижник и учител на молитвата на ума, преподобния Йосиф Исихаст, стигаме до неговото преподобно успение на 15 август 1959 г. След успението на преподобния Йосиф, неговите послушници, по негово указание, създали всеки свое собствено братство. Старецът живял до 1968 г. в Неа Скити със своето братство. След това се преместил в скита на Светата Велика Лавра, наречен Провата, където останал до 1973 г., откъдето бил призован със своята общност да възстанови манастира Филотей.
Братството на стареца се увеличило в манастира „Филотей” и през 1979 г. достигнало около 85 монаси. Впоследствие, през 1979 г., той бил призван да възстанови манастира „Констамонит”, който бил обезлюден. На следващата година, 1980 г., той също бил поканен от отците на манастира „Ксиропотам” да го възстанови с други монаси, а през 1981 г. — манастира „Каракал”. Тук трябва да подчертаем, че монасите, които старецът даде на трите манастира, които възстанови, бяха многобройни, за да могат да се утвърдят като братства. В същото време старецът извършвал и мисионерска дейност с множество духовни чеда в света, както и със създаването на значителен брой женски манастири в различни части на Гърция. Същевременно, многократно бил молен от гръцки християни в Канада и САЩ да отиде в техните страни и да им помогне духовно там, където, за съжаление, липсвала духовност и те рискували да се изгубят напълно в мрежите на протестантството и атеизма. След молитва, както винаги правел, старецът получил вътрешно известие по време на тържественото бдение на празника на св. Козма Етолийски на 24 август 1979 г., и отпътувал първо за Канада, а след това за САЩ. Там той сам се убедил в тъжното положение, което царяло, и се отдал всецяло на служението на всички тези хора, за да ги спаси от ноктите на врага, мразещ доброто.
Така той извършил огромно дело с хиляди духовни чеда, смирено и тихо, като гледал как да спасява човешки души, а не да търси лична слава. Тъй като впоследствие разбрал, че за да продължи това дело, е необходимо основаването на общежитийни манастири, след много молитви и труд, и след много трудности и непреодолими изкушения, пристъпил към основаването на 17 мъжки и женски манастира. Тези манастири трябвало да служат като пристанища и духовни фарове, за да продължат духовното пробуждане на хората за тяхното спасение на място, където дяволът буквално бил установил господство и бил подчинил хората, без те да могат да окажат никаква съпротива.
И така, старецът, трудейки се през всички тези години, през 1991 г., след вътрешно известие и молитва, и след като първо ни беше подготвил, се отказа от игуменството на манастира „Филотей” и замина за САЩ, за да изпълни новите си задължения, в послушание към Божия план. Така бил основан и манастирът „Свети Антоний” в Аризона, който бил центърът и мястото на пребиваване на светия старец. Той останал там до края на живота си, който настъпил на 7 декември 2019 г., подчинявайки се отново на призива на Владиката Христос, за да се наслади на плодовете на дългогодишните си усилия, вече без изкушенията и трудностите, които срещнал в този временен живот. Преподобният старец, като истинско чедо на стареца Йосиф, поставил за основа на монашеския живот послушанието към стареца.
Тук има оксиморон, защото, въпреки че старецът Йосиф бил един от най-големите исихасти на своето време, той самият поставил като основа не аскетичния живот, а послушанието.
Веднъж, когато отидохме да посетим преподобния Ефрем Катунакийски за духовна полза, той ни каза, че преди няколко дни някой от нашите братя от манастира „Филотей” минал през килията му и го попитал какво им е оставил като завет дядо Йосиф относно молитвата. Защото, както е известно, старецът Йосиф е този, който възстановил сърдечната молитва „Господи Иисусе Христе, помилуй ме” на Света гора, тъй като тази молитва била забравена. И докато някой би очаквал преподобният Ефрем да му каже нещо по този въпрос, той отговорил: „Не. Преподобният Йосиф не ни остави молитва, а ни остави послушание. Всичко останало произтича от него”. Защо тогава преподобният Йосиф поставил послушанието като основа на монашеския живот? Защото, казва той някъде в писмата си, ние положихме толкова усилия със стареца Арсений (имайки предвид своя сподвижник), за да достигнем и да намерим тези плодове на благодатта, а тези млади монаси (имайки предвид своите послушници) с послушанието, без големи аскетични усилия, достигнаха същите висоти. Тук сега трябва да кажем, че послушанието в монашеския живот е тайнство. Действа благодатта на Светия Дух. Няма логика. То е нещо друго: връзката на послушника със стареца. И това носи Божията благодат на послушника. И така той напредва духовно и се извършва очистването на послушника и на монасите. То е нещо друго. Не е толкова свързано със света. В света то е същото, но е и малко по-различно. Това е друга голяма тема, която не можем да развием в момента. И така, въпреки че старецът изисквал пълно послушание, когато виждал, че неговият послушник или се затруднява, или много пъти не се подчинява на заповедите на стареца, той правел това, което споменава апостол Павел: „за всички станах всичко (…) да спася някои”. Или се придържал към „изобличавай, запретявай, увещавай”.
Веднъж, когато старецът бил в килията „Свети Артемий” в Провата, един от неговите послушници проявил непослушание. Един от начините, по които старецът обикновено ни наказваше, който се прилага и до днес в манастирите, ръководени от неговите духовни чеда, беше в края на службата да ни постави в пространството, където се извърша литийното шествие или в преддверието на храма, за да молим коленичили излизащите отци и миряни поклонници да ни простят за евентуалното прегрешение, което сме извършили. Например: „Отци и братя, простете ми, защото съм чревоугодник, или защото съм горд, или защото правя непослушание към стареца си“ и т.н.. И братята, излизайки, отговаряха: „Бог да (ти) прости”.
В такъв момент един послушник се затруднил да прояви послушание и не искал да коленичи. След като старецът многократно го увещавал и го молил да го направи, но той не успял, старецът решил сам да направи това, което послушникът не направил. Тогава той легнал пред входа на храма и наредил на всички отци да преминат през него, докато излизат от храма. И това, разбира се, той направил, за да разбере послушникът, че тъй като сам не можел да се смири, неговият старец се смирил вместо него, изпълнявайки това правило. Така през целия си живот той ни показваше и ни учеше как да се смиряваме и да не се страхуваме от смирението, а да го обичаме силно, защото смирението е ключът, който отваря всички врати и никъде не среща задънена улица. В писмата, които изпращал, било до различни монашески братства, било до миряни, негови духовни чеда, той винаги се подписвал като „вашият недостоен отец“ или „вашият отец, извергът“ или нещо подобно. Защото старецът винаги се трудел върху самоосъждането, т.е. винаги поставял себе си под всички. И това бе негово духовно дело. Казваше ми, че когато отивам на среща с хора, когато отивам да изповядвам хора, и когато излизам от килията си, и като цяло винаги, да се въоръжавам със самоосъждане, т.е. вътрешно да си казвам „глупчо, идиот, скверен, смрадлив, безмозъчен” и други подобни прилагателни, с които той се опитвал да смири своя дух. По този начин, когато другите хора го хвалели или му отдавали почести, старецът ми казваше, че тези неща изобщо не достигали до него. Той вършел своето духовно дело, за да защити душата си. Защото иначе, ако не го правел, казваше конкретно, „ще фалирам духовно”. Тоест той препоръчвал на всички ни две мощни оръжия: молитвата и самоосъждането. Молитвата, за да търсим Божията милост. Но тъй като молитвата може да я произнасяш, но същевременно да търсиш Божията милост отвисоко, т.е. с егоизъм, с гордост, с коравосърдечие, молитвата трябва да бъде придружена от т.нар. самоосъждане, за да се смири духът и да търсим Божията милост от ниско, смирено, така че молитвата ни да достига до Христос. Казваше, че тези две оръжия са непобедими. Те са кръстосан огън. „През каквото и изкушение да преминавате, използвайте тези оръжия и ще излезете победители“, казвал той характерно. Старецът, като чедо на стареца Йосиф, обичал силно смирението и разбира се, го прилагал с делата си. И много пъти бе строг към нас. В първите години много повече. С течение на времето ставаше доста по-снизходителен поради нашата слабост. Но успоредно с това, ние не роптаехме от всичко това. Напротив, ние го обичахме силно. И неговата любов не намаляваше изобщо. Напротив, ние я живеехме и ѝ се наслаждавахме всеки ден. Той не допускаше празнословие, безредие (т.е. да имаме вещи в килията си без благословението на стареца), тайно ядене, осъждане, фамилиарност (т.е. да имаме прекомерна дързост помежду си и с миряните). И въобще ние вземахме благословение за всичко, което правехме. Всичко това имаше за цел да смири духа ни и да изгради нашия характер, за да можем с течение на времето да се освободим от тежестите на егоизма, които донесохме от света в манастира. На старите поклонници на Света гора е известно, че в манастира „Филотей”, когато влизаш през портата на манастира, срещаш рояк (от монаси), който непрекъснато „бръмчи” във всеки ъгъл на манастира, викайки „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“. Старецът искаше да произнасяме молитвата гласно, защото така спираме разсейването, въображението, и по-лесно можем да се съсредоточим в молитвата. Успоредно с това помагаме и на други братя да се съсредоточат. И разбира се, дяволът, като чуе тази молитва, да кипне, да побеснее и да си отиде. Старецът бе велик тайник на молитвата на ума, на т.нар. сърдечна Иисусова молитва. Той има беседа с обширно и подробно позоваване върху молитвата на ума, която трябва да бъде придружена от съответен живот, разбира се, и с напътствието на опитен духовен наставник. Така той ни насърчаваше да я практикуваме всекидневно в килията си по време на бдение, защото получаваме голяма полза от нея. Голямо значение старецът придаваше на индивидуалното бдение в килиите ни. Защото оттам черпехме и черпим духовната си сила и храна, за да продължим през деня. Той бе бдителен стражар, без да го показва.
Смирено наблюдаваше духовния път на всички в манастира. И когато преценяше, че трябва да се намеси, той се намесваше, за да предотврати или коригира нещо. В килията му по време на личните му бдения, той ни казваше, че са се случили много велики неща, много велики събития. Разговарял с Христос, с Богородица, със светиите и водил големи битки с демоните. Молитвата си винаги отправял пред Разпятието и винаги коленичил и със сълзи. Това препоръчваше и на нас, защото казваше, че и положението на тялото играе роля, особено когато говорим на Царя на царете. Когато по-късно в САЩ ни говореше за своята килия, той си спомняше с голяма носталгия за всички велики и чудесни неща, които се случили там. Рядко действал според логиката, а в повечето случаи – според вярата. Когато имаше сериозен проблем, той се отдаваше на молитва и молеше Бог да му даде известие какво да прави. Както и ставало. Разбира се, много пъти постъпвал противно на човешката логика, но това изобщо не го интересувало. Искал да угоди на Христос. Не се интересуваше от мнението на хората. След повечерието винаги се оттегляше в килията си и се грижеше да се приготви и да си почине, за да стане за своето бдение, което силно желаел и не искал за нищо на света да изгуби плодовете на благодатта. Така че, ако междувременно, след повечерието и преди да се затвори портата на манастира, дойде някой високопоставен посетител, някой епископ или някой друг, старецът в никакъв случай не искаше да променя програмата си и възлагаше грижата за посрещането на други отци, защото за нищо на света не жертваше времето за бдение. Когато ни съветваше, винаги ни съветваше да правим най-смирените неща, както и той винаги правел в живота си. Изобщо не живееше за формата, а за същността, която е Божията благодат. Веднъж, за поука, ми каза: „Знаеш ли, ходил съм и горе, и долу, но ще ти разкажа за долу“. Имайки предвид, че посещавал и рая, и ада. Явно е ходил в ада доста пъти, за да помогне на осъдени души и да ги извади на другата страна. Знаем, че е извадил души на другата страна. И така, той ми разказа за едно младо момче в Америка, грък, който се изповядвал при него. Имал предбрачни връзки и старецът го подканял и молел да спре, за да не загуби душата си. В един момент, в навечерието на сватбата си, той взел машина, за да извърши някаква работа. Тогава машината се преобърнала и за съжаление, той загинал.
Старецът научил това, много се натъжил и впоследствие ми каза: „Какво можех да правя, за да не го оставя така?. Взех двама със себе си (имайки предвид Ангели) и слязох да го срещна и да му помогна“. Там, след като описа какво било положението — че разбира се, осъдените не се намират вътре в ада, нито пък спасените са вътре в Божието царство, но предвкусват тези състояния, както пишат отците, до Второто Пришествие. Така той срещнал различни хора от древността, които се намирали там, там срещнал и това момче, което било, както ни каза, като затворник в килия с мъчения. И го попитал: „Какво правиш, дете мое?”, а момчето отговорило: „Болен съм, геронда, много ме боли”. И разбира се, дотам спря. Не ни каза каква помощ му е оказал. Защото, както казахме, старецът се криеше. Не искаше да ни каже всичко. Свети Порфирий казвал на много от монахините на стареца: „Вашият старец не е просто светец. Ще го видите след смъртта му”. Защото той поискал от Христос хората да не разберат, докато е жив, неговата добродетел и така се криел. И това, разбира се, правел поради голямото си смирение.
Според свидетелствата на нашите монахини в Портария, Магнезия, където има женски метох на манастира, не били малко случаите, когато по време на Литургията, която старецът отслужвал, параклисът се изпълвал с неописуемо благоухание. Тогава старецът спирал Божествената литургия. Защото, както самият той свидетелстваше, по това време самата Богородица присъствала сред тях. Същото се случило няколко пъти и в САЩ, според свидетелствата на много негови духовни чеда, в различни моменти, когато автомобилът, къщата или църквата, в която служел, се изпълвали с благоухание. И както им казвал той самият, самата Богородица присъствала сред тях. Когато старецът бил в нашия манастир „Филотей”, строгостта се редувала с любовта, защото той имал дух на разсъдителност и знаел кога да опъне въжето и кога да го отпусне. Когато заминал за САЩ и установил духовното състояние на хората, помолил Христос, както сам казвал, да му даде Своята любов, за да може да я вземе чиста от Христос и да я предава на хората, за да даде плод. Ние пък, посещавайки стареца в Америка, установявахме точно това, без да разбирахме как става. Тоест общувайки с него, не след дълго, нещо започваше да гори в нас. Една благодат, една непреодолима любов, която ни караше да се просълзяваме и да плачем пред него, без да можем да контролираме състоянието си. И това се случваше почти с всички нас. Какво беше това, което ни обливаше? Беше несъмнено Христовата любов, която не можехме да разберем как се случваше автоматично, без старецът да направи нищо конкретно. Само когато го погледнехме. Така той вземал Христовата любов направо от Самия Христос и я предавал на хората. Ето защо успя да извърши това огромно дело и да очарова, да смекчи, да поправи и да преобрази стотици хиляди човешки души в Новия свят, които буквално били на ръба на пропастта. През последните години от живота на стареца, по причини, които само Бог знае, той спрял да говори. Но въпреки това, огромен поток от хора се стичал към „Свети Антоний” в Аризона само, за да вземе ежедневно благословението на стареца и да съзерцава неговото свято и изпълнено с благодат лице. За тези хора това било като повторно кръщение. Делото на стареца в Америка е наистина величествено и човек може да го разбере само ако посети тамошните манастири на място и сам се убеди в броя на монасите и монахините, както и в големите тълпи от вярващи, които се стичат към тях. Гърци от Чикаго свидетелстват: „Когато старецът дойде тук, ние бяхме забравили гръцкия език. Ходехме на църква по навик. Никъде нямаше пост, изповед, съзнателна молитва. Смятахме, че сме същите като римокатолиците и протестантите. Много семейства бяха разрушени. Бяхме напълно изгубили контрола над децата си. Старецът, който беше малък на вид, но гигант по добродетел, преобърна всичко. И ние започнахме да водим духовен живот и семействата и децата ни се събраха отново. Открихме отново православния дух. Освен това, понеже манастирите от самото си основаване използваха гръцкия като език на богослужението и като говорим език, ние отново си припомнихме гръцкия”.
Много деца от семействата, които се обърнаха към стареца, когато пораснаха, станаха благочестиви свещеници, които носеха расо, оставяха си бради и поучаваха вярващите относно поста, изповедта, молитвата и целия духовен живот. Веднъж се замислих защо старецът приемаше всички изкушения върху себе си, като онези гръмоотводи, които привличат изкушенията (мълниите), за да не паднат настрани, а да паднат върху тях. Така правел и старецът, привличал всички изкушения върху себе си, воден от любовта към Христос.
Така той преминал през големи изпитания в живота си, но никога не търсил сан, почести или слава. Тук трябва да добавя, че когато той се оттегли от игуменството на манастира и замина за САЩ, не прие никакво игуменско звание или каквото и да е друго. Той беше обикновен старец. Други той ръкоположи за игумени и игуменки в женските манастири. Така премина през големи изпитания в живота си. Искаше само да спасява човешки души от ада и да ги води към Христос. И тъй като трябваше да бъде изпитан както той самият, така и делото, което Бог щеше да създаде чрез него в Америка, Господ позволи той да бъде атакуван в началото от мнозина и особено от църковни хора. Впрочем, това не е нещо нечувано в историята на нашата Църква. Старецът понесе всичко това много търпеливо, с голямо смирение, търпение и постоянна молитва, очаквайки Самият Бог да отговори на всичко това. И разбира се, чрез всички тези изкушения, клевети и скърби, в един момент дойде възкресението и нещата се промениха. След като самият той беше изпитан като злато в горнило, делото започна да се умножава, манастирите да се създават, да се разширяват и благополучно да станат седемнадесет. Те бяха населени с монаси и монахини, станаха многолюдни и хиляди хора се стичаха към тях, като елен при водните извори.
Като духовен наставник, той се стремеше да не се отклонява от традицията на отците и свещените канони. Когато станал духовен наставник, той се съветвал по тези въпроси, както каза, с преподобния старец Филотей Зервакос и с другата велика личност на Света гора, стареца Гавриил, игумен на манастира „Дионисиат”. И това правил, защото това е традицията на Църквата. Старите предават опита си на по-младите, за да се избягват нововъведенията и духовният наставник да не говори своите думи, а тези на опитните духовници. Той беше строг духовен наставник, но имаше разсъдителност и любов. Казвах му: „Геронда, повечето духовници правят много компромиси, а ние сме от малцината, които остават на своите позиции”. Той ми отговаряше: „Ние, чедо мое, ще останем последните. Пак тези неща ще казваме, защото това е традицията на отците и истината, т.е. на Христос”. И това наистина утолява жаждата на хората и ги преобразява духовно. И разбира се, потвърждение на думите му са стотиците хиляди християни в Америка, които се покаяха и обърнаха, следвайки вече пътя на живота в Христа, докато преди бяха в дълбока тъмнина, живеейки в общество, потопено и отдадено изцяло на крайния консумеризъм, удоволствията и страстите. Като чуха стареца, който реално им предаваше чистото послание на Евангелието, както и учението на светите отци, и имайки примера на неговия личен живот, те се завръщаха. Хиляди православни християни, и не само те, продължават да се стичат към неговите манастири. Така се продължава мисионерското дело на стареца, като манастирите се превръщат във фарове и убежища за наранените, преследваните, отчаяните и уморените хора на нашето време.
Да добавя нещо към това: по време на наше скорошно пътуване до САЩ и Канада, до манастирите на стареца бяхме чули и прочели, че в САЩ има голям интерес на хора към Православието и ние го установихме лично, но бяхме изумени и смаяни от това, което срещнахме. В Новия свят се създава един „нов свят“. Със сигурност старецът и неговите манастири изиграха голяма роля, но зад това стои Божият промисъл.
Във всеки град, в който отидохме, във всеки щат, навсякъде, идват десетки новообърнали се, за да бъдат катехизирани и кръстени, а не само миропомазани. И повечето са млади хора. И когато казвам това, не говоря за един, два или пет града, говоря, че това се случва навсякъде в Америка. Хората там, които, както споменах по-рано, живеят в краен материализъм, намират се в люлката на западната цивилизация, разбраха и почувстваха на гърба си, че са стигнали дъното, че по-надолу няма накъде. И видяха, че в крайна сметка Православието е единствената истина, която утолява жаждата на човека и човек наистина може да се кръсти наново. Въпреки че Православието изисква борба. Не е като другите деноминации, които са хубави и приятни, и при тях има любов, песни и цветя, и т.н. Православието изисква борба, но тази борба има сладост и най-вече свобода. И точно това предавал старецът и изглежда, че имал голям успех. Той имал дара на разсъдителността, която според отците е венецът на добродетелите.
Така, за едно и също прегрешение, пропуск или небрежност на един давал лека епитимия, а на друг — по-тежка, в зависимост от това, което имал пред себе си. Винаги обаче с любов и голяма грижа за душата на всеки един човек. Още докато бил жив, той извършил множество чудеса за хората и свидетелствата за това са безкрайни. Имал дарбата да посещава места, където виждал, че има нужда, и да вижда какво се случва навсякъде по земята. Дали е пътувал духом, дали с тялото си — той си знаел. Много пъти казваше, че е идвал и в нашия манастир и ни е виждал, както и че е ходил при различни свои духовни чеда. И ни обясняваше, че Бог му е дал това, защото имал големи грижи, много манастири, много миряни за изповед и трябвало да успява да ги посети и да се погрижи за всички. И разбира се, много пъти след тези негови обиколки се обаждал по телефона или по друг начин се намесвал, където било необходимо, и съответно уреждал различни въпроси. Ние бяхме 100% сигурни, че каквото старецът поиска от Бога, Той го изпълнява. Защото в изключително много случаи, с изключителна лекота, когато му беше поискано нещо свръхчовешко, той отговаряше: „Добре” и то ставаше.
