Автор: о. Харалампос Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Темата е важна. В личната битка, която водим срещу трудностите, изпитанията, безизходиците на нашето тленно, преходно, несигурно и променливо битие, макар и да знаем доброто, повечето пъти не го правим. Затрудняваме се. Не защото сме лоши. Лесно е човек да обвинява и да лепи етикети на другите хора. Всъщност човешката себичност и нарцисизъм много лесно виждат, осъждат и ровят в живота на другите. Лесното е да обвиняваш. Трудното е да обичаш. Лесното е да сочиш с пръст. Трудното е да прегърнеш другия. Лесното решение не е да лепим етикети — добрият човек, лошият, мързеливият, бездейният. А да разберем защо в дълбочина, макар че умът ни разбира, сърцето ни няма сили. Много пъти съм го казвал и ще продължа да го казвам, защото това е антропологична истина: човекът прави не това, което знае, а това, което може да издържи. И какво показва това? Показва, че човекът не живее предимно със своя разум, ум, а със своето сърце. В православната светоотеческа литература човекът не вижда с ума си. Вижда със сърцето си и гледа с ума си. Умът гледа. Умът, мозъкът гледа и анализира информация. Но сърцето е това, което разбира, чувства и превежда. Сърцето вижда. Така много пъти умът ми може да е разбрал отлично какво трябва да направи спрямо децата, какъв трябва да бъде идеалният и правилният родител. Това обаче не означава, че може и да го приложи на практика. Затова много пъти ще си тръгнем ентусиазирани, ще кажем: „Колко хубаво говори този психолог! Колко хубаво говори този педагог! Колко хубаво говори отецът”, и сме ентусиазирани, но отиваме вкъщи и правим напълно противоположни неща. Съществува противоречие. Защо? Защото сме лоши? Не, защото в действителност има съществена дистанция между онова, което разбирам, и онова, което мога да издържа. Има съществено разстояние между ума и сърцето ми.
Не всичко, както се пее в една песен, е въпрос на ум, но и въпрос на сърце. Следователно според това схващане, тъй като човекът е сърдечно, духовно същество, нашите деца, които са нашите огледала, не правят това, което просто ще им кажем, но ще правят и ще отпечатват в ежедневието си това, което ще видят, ще почувстват и ще преживеят. Опитът им говори. Примерът им говори. Движението, погледът, докосването, гласът, тонът на гласа, изразът, как ходя, как седя, как говоря, как стоя, как им говоря за Бога, каква страст има гласът ми, каква любов има, истински ли е, автентичен ли е, страдам ли, преживявам ли тази истина, за която говоря, или просто се опитвам да им предам някаква информация интелектуално и теоретично. Тук е цялата тайна.
Детето в нашия живот не е даденост. Не знаем дали всички ще имаме деца. Не го знаем. Не е сигурно какво ще се случи в живота ни. Щом не е сигурно, когато детето дойде, как можем да наречем това? Дар. Когато нещо не е сигурно, не е гарантирано и не е даденост, тогава можеш да го приемеш само като дар. Както, впрочем, и самият живот. Животът даденост ли е? Не. Не е даденост. Някой ме е привел от небитие, от нищото. Създал ме е за съществуване, за живот. Някой е искал и пожелал аз да съществувам. Кой? Аз, грешникът? Да, ти. Аз, който правя всичко наопаки? Ти. Аз, който съм с толкова греховни страсти, с немощи? Да. Теб Някой е поискал да съществуваш. Затова казваме, че Бог ни е избрал преди сътворението на света — „както и ни избра чрез Него, преди да се свят създаде” (Ефес. 1:4-5).
„Но той е лош човек”, казва някой. „Но той е странен, своенравен.” „Но той не е направил нищо добро в живота си.” Ти го казваш, ти го виждаш така. Ти го тълкуваш така и може да си прав с ума, с разума си, но не знаеш дълбокия Божи план. Не го познаваш. Този, когото виждаш пред себе си, не е случаен. Този, който е до теб, не е случаен. Детето ти не е дошло на този свят случайно. Колко пъти чуваме: „Да, стана случайно.” Не е станало случайно. Ти го казваш така, ти го превеждаш, но то съществува, преди ти да дойдеш. Вече е било предрешено, че ще се роди и появи на бял свят. Преди създаването на света. Свети Максим Изповедник ни казва, че логосите на съществата са в Бога. Логосите на съществата. Тоест причината, смисълът. Появява се на бял свят един човек. Ние не сме случайност, хвърлени и изоставени в космоса. Никой не ни е изоставил. Има Божи Промисъл. И всяко дете е резултат от Божия Промисъл. Виждаш едно дете — виждаш Божия план пред себе си. Защото това е човек, който ще изпълни Рая. Потенциално той е жител на царството небесно. „Но той ми къса нервите.” Къса ли ги? Да. Но това е образът на Бога. „Да, но ме изморява.” Изморява те? Имаш право и ти. Но той, това дете, не е случайност. То е приемане и присъствие на Божия Промисъл в света.
Детето преди всичко е чудо в живота ни и така трябва да го гледаме и да казваме: „Виж какво ми даде Бог. Виж какво ми подари Бог.” Да, много пъти, това, което имаме в живота си, влиза в конфликт с нашата фантазия. Много пъти си очаквал и си си фантазирал, още преди да се ожениш. Фантазирал си си, че ще дойде време и ще имаш син 2 метра, а той е 1,50. И казваш: „Какво става тук?”. Или фантазията ти е: „Ще имам руса, синеока дъщеря”, а тя е чернокоса. Твоята фантазия се срива много пъти. И какво прави това? Предизвиква гняв. Казваш: „Аз исках той да следва. А е неграмотен.” Казваш: „Аз исках той да стане като мен, да поеме офиса ми.” Той играе футбол или прави нещо съвсем различно от теб. Защо? Защото той не е твое продължение. Защото той не е тук, за да задоволява твоите желания. Защото той не е продължение на твоето его и на твоя нарцисизъм. Защото той е уникално, неповторимо дете, личност, уникално пътешествие. Едно уникално пътешествие. И къде е красотата? Красотата е в това, че ти, това тайнство, това чудо на Божието провидение, което идва от дълбините на вековете на Божията мисъл за сътворение, Бог ти го е поверил. И какво ти казва? „Ще ти дам едно съкровище. Какво да го направиш? Да го завладееш? Не. Да Ми го откраднеш? Не. Какво да Ми го направиш? Да Ми го пазиш. Ще ти дам един прекрасен образ с голяма стойност. Ще ти го дам да Ми го пазиш, да се грижиш за него. Аз ще дойда в някой момент да си го взема и ти ще Ми го пазиш.” А ти казваш: „Не, той е мой, ще го променя, ще го отведа където искам. Накрая няма да ти Го дам. Ще кажа, че е и мой!”.
Това стана в действителност. Какво е детето? Дар, образ, съкровище, което Бог ти дава и ти казва: “Не ти принадлежи.”. Ти не си негов собственик. Детето не ти принадлежи. Детето не е дошло тук, за да бъде твое продължение. „Аз го доведох на света, за да може чрез теб да съществува, ти да станеш колесница, стълба, път, за да живее, и искам да Ми го пазиш, да станеш негов пазител, не собственик, не господар”.
Много пъти забравяме това. Забравяме, че в нашите ръце, в нашия дом, присъства тайната на Божието присъствие, че Бог ни доверява и ни е доверил личности, души, на които трябва да помогнем, да ги запазим, да ги гледаме и ежедневно да славим Бога. Да славим Бога ежедневно и да казваме: „Слава Богу за това, което ми повери и ми даде и служейки му, аз се освещавам”. Освещавам се, като проявявам търпение, като проявявам издръжливост. Там колко търпение е нужно, колко голяма жертва е нужна, колко безсънни нощи, колки болки, колко сълзи! Това те освещава. Това е твоята молитва. Това е твоята броеница. Това са твоите поклони. Ти не си в манастир. Ти не си на Света гора. Ти си вкъщи. Търпението, което ще проявиш към детето, което ти къса нервите, което има изисквания, което има инат, което има егоизъм, което много пъти те изтощава, те уморява, те смазва и казваш: „Не знам къде се намирам!”. Това нещо, този кръст, тази жертва е молитва, благодат. И ако го разбереш, се освещаваш и след това Бог ти изпраща голяма благодат, дарове и благословение в живота ти.
Детето става път и благословение ти да се осветиш, както и то да се освети. Това е много важно. Защото много пъти хората ни питат: „Отче, хубаво е това, което говориш, но как да го приложа, след като живея в света?”. Ето как да го приложиш. Като проявяваш търпение, правиш тази жертва, с тази безсънна нощ, като седиш и четеш с детето. Аз никога не успях. Нервите ми не издържаха. Докато попадията имаше търпение в това. Тя седеше с часове да ги учи и аз си казвах наум: „Тя ще се освети”. Освещава се, това е огромно търпение. Аз не можех да направя това. Или нейните безсънни нощи, нейните бдения покрай децата. Но коя е тайната? Да направиш всичко това и да не поискаш нищо в замяна. Това е духовността. Това е светостта. Това е християнинът. Да направиш всичко това, но да не поискаш нищо в замяна. Да не кажеш: „Аз, който направих толкова много за теб, аз, който ти дадох толкова много“. Нищо не казвай. Ти не си родил детето, за да ти прави компания. Детето не е нашият домашен любимец. Детето не е нашата компания. Много пъти то пораства и ти трепериш, казваш си: „Сега ще си тръгне” и се страхуваш, че ще си тръгне: „Къде ще отиде горкото!”. Това е повърхността в действителност. Казваш: „Къде ще отиде и къде ще остана аз, горката? Тук с баща му?”. Това е в действителност. Казваш: „Ще си тръгнеш, детенце мое? Къде ще отидеш?”. „В Комотини, да следвам право”, казва. „Къде ще отидеш, момиченцето ми, какво ще правиш там сега?”. В действителност сякаш казваш: „Какво ще правя аз сега, когато си тръгнеш, ще бъдем само двамата с баща ти, имах теб, нещо се случваше, занимавах се. Сега си тръгна, край!”. Връщаш се у дома, празно е вкъщи. Така е, затова са хубави човешките неща, смеем се, защото са забавни. И когато ги виждаш забавни, те са и красиви и смирени. И ако Бог те види да се смееш при твоя хал, тогава те благославя. Благославя те. Самоиронията е духовност. Да можеш да се самоиронизираш. Това е признак на духовност. Не се страхуваш от никого. Защото, ако сам се „самоосмиваш”, това означава, че си се освободил от мнението на другите. Не те интересува какво ще каже светът. Сам си разказвам за моя хал. Като едно време, когато отишли при стареца Йосиф Ватопедски. Казват му: „Геронда, отидохме някъде и те обвиняват и говорят против теб”. Той казва: „Какво говорят?”. „Това и онова.” А той казва: „Малко е , малко е”.
Следователно моята радост от детето каква е? Да го видя, че може само да стъпи на краката си. Да го видя, че си тръгва. Колко пъти децата си тръгват, отиват войници и настава трагедия. Утешавам жените в селото. Отивам в моята енория. Викат: „Попе, синът ми си тръгна!”. Казвам: „Не мога да стана твой син, но нека поговорим малко, за да те успокоя”. Или си тръгва, става студентка или отива на пътуване. Треперим, страхуваме се. Това как се нарича? Синдромът на празното гнездо. Така се нарича в психологията. Гнездото се изпразва. Броя яйцата, броя птиците. Ужасявам се. Страхувам се.
Следователно детето не е просто биологично събитие, а присъствието на самия Бог в живота. То е дар, не ми принадлежи, но Бог ми го е дал да го пазя.
Другото, което трябва да разберем, е, че децата са огледала на нашия живот. Отражение на нашето съществуване. Децата отразяват нашата искреност или нашата лъжа, нашата истина или нашето лицемерие. Ще отидем някъде и децата ще ни засрамят, защото ще кажат някои неща. Казваш му: „Не го казвай”, а то, каквото види, това казва. Казва го, не го филтрира, а отразява живота ни. Отразява това, което наистина сме, което в действителност сме. И както се казва в песента, никой не може да се скрие от децата. Мислиш, че ще се скриеш? Родителите не искат да се карат пред децата. Казват: „Ние не се караме пред децата.” А детето е там. Детето е мъничко, но усеща. Не е нужно да те чуе. То те чувства. Усеща твоята радост или твоята тъга, охлаждането във връзката или топлината. Казваш: „Ние сме разделени, но никой не разбира”. Така ли мислиш? То надушва, чувства, преживява, усеща дали има, или няма любов. Има ли радост, няма ли радост, има ли конфликт. И ще кажем по-нататък това, което казваше свети Порфирий, че човекът не е само ум, той е и душа. Съществува светът на душата и светът на душата възприема и чувства. Както ти отиваш някъде и усещаш и чувстваш, че тук не ме искат. Тук не беше добре. Е, тръгваш си от приятелската компания и казваш: „Не ми е добре”. Друг път си тръгваш и казваш: „Колко хубаво беше, бях щастлив, имам светлина, имам радост”. Отиваш някъде, не се чувстваш добре. Може с уста, може с ума да казваш: „О, много се зарадвах”. Вътрешно обаче си казваш: „Хайде да си тръгвам”. Не го казваш на глас, казваш го в себе си: „Ще се видим друг път”, което означава никога. И си тръгваш, и след това отиваш вкъщи и те боли главата, стомахът те боли, гади ти се, не си добре, казваш: „Урочасаха ме”, докато в действителност душата ти не се е чувствала добре и с ума си можеш да казваш хиляди лъжи, но душата не може да лъже. Тя го показва. Разкрива това, което чувства. По същия начин не можеш да заблудиш детето. Не можеш да го измамиш. Много пъти децата не говорят, не казват нищо. И през пубертета изкарват всичко накуп и казваш: „Виж това дете какво е имало в себе си. Виж какво е таило”. Когато има и физическата сила, го прави, а дотогава душата му е записвала всичко. Не ти го е казвал, но го е чувствал вътре в себе си. Така че, страхувай се от тези, които не говорят много, но чувстват много. От тези, които не го изразяват външно, но умът, мисълта, сърцето работят.
Следователно децата отразяват това, което сме. Такава е структурата ни, Бог така ни е създал. Така детето вижда дали обичаш Бога, дали се молиш, и също се научава да се моли. Ако не се научи, означава, че нещо не е било автентично в това, което си правил. Гостоприемен ли си, научава гостоприемството, ако е истинско, реално. Всичко, което е автентично, то го научава. Всичко, което е фалшиво, го отхвърля и пропъжда от живота си.
Другото, което също е много важно, е, че децата не се учат от нашите думи, а от нашия начин на поведение. Децата няма да се научат от това, което ще им кажеш, а от това, което живееш, от това, което си. Затова е много важен нашият поглед, нашето присъствие. Не може да казваш например: „Деца, нека запазим спокойствие”, и веднага да започнеш да крещиш. Какво спокойствие, като ще ни биеш? Не може да казваш: „Деца, да имаме вяра в Бога” и да те виждат да се луташ в тревогата си, да се давиш, да потъваш. Но ще ми кажеш: „Отче, аз не съм перфектен. Аз не съм съвършен”. Не е и нужно да си съвършен. Какво е нужно? Да си истински. Да не лъжеш детето. Да си истински и в страха, и в смелостта, и във вярата, и в неверието, и в доброто, и в лошото. Караме ли се? Караме се. Не е нужно да се криеш. Не. Карай се пред детето. Не се крий. Но нека те види и да целуваш жена си, нека те види и да я прегръщаш, нека те види и да ѝ казваш „Извинявай”. Тогава наистина му предаваш смисъла на прошката, на слабостта, на падането и на възкресението. Да не те вижда само да се караш. Нека те види и в момента, в който ще прегърнеш майка му, в момента, в който ще си кажете „Извинявай”, в момента, в който ще се сдобрите. И тогава има пълна картина. Никой не може да не се кара. Възможно ли е? Защо да го криеш? Това не е ли част от живота? Не е ли истина на живота? Детето няма ли да се сблъска с това в живота си? И да види родителите как се сдобряват, и как отстъпват, и как прощават. Трябва някой да го научи на това. Как? С думи? С книги? Как? С пример. Със самия живот. С картини. С преживявания. С аромати. С вкусове. С присъствие. Там детето ще го разбере, ще го почувства. Много хора идват и казват: „Отче, аз и жена ми сме заедно от 30 години, и никога не сме се карали”. Не е възможно. Освен ако нямат някакво невробиологично увреждане. Много пъти ми го казват и аз питам: „Сигурно сте прекарали инсулт?”. Как ще стане това? Кой е този човек? Виждаш светци, четеш Патерика, четеш Евергетиноса, четеш жития на светци, виждаш, че се карали с други подвижници, прощавали си, плакали, смеели се, падали, ставали. Това е истинският живот, не идеалният, фалшивият живот, а истинският живот.
Не е възможно никога да не си се карал, освен ако единият не е останал без воля и го няма. Другият го е погълнал. Така може. Но болестта е наблизо и може да извика и да каже тези неща, които ти не казваш. Но истинският човек и вика, и се успокоява, и избухва и има моменти на спокойствие. Всичко това е в живота му.
Затова децата не се учат от това, което ще им кажеш, а от това, което в действителност си. Имало един подвижник, млад монах, който се подвизавал близо до един старец и му казвал: „Авва, много хубаво постим, молим се, правим бдения, но кога ще дойде време да проповядваме, да кажем Словото Божие?”. Той му казва: „Ще дойде време да направим и това”. А той продължава: „Но кога?” и така го притискал. В даден момент старецът му казва: „Приготви се, утре сутринта ще слезем в Александрия да продадем нашите хубави кошници”. Те правели кошници от палмови клонки. „Приготви се да отидем да проповядваме.” Младият монах се зарадвал: „Най-накрая дойде времето да изповядам вярата!”. Той също искал да стане изповедник, както днес, когато всички искат да станат изповедници. Но ако ги хвърлят в огъня, да видим как ще стоят. Както и да е.
Монахът имал тази ревност. Влезли в Александрия. Срещнали хора. Говорили с тях, продали стоката си. До вечерта нищо не говорили. И старецът му казва: „Хайде, връщаме се”. Той му казва: „Но няма ли да проповядваме, няма ли да говорим?”. „Проповядвахме.” „Кога проповядвахме?” „Начинът, по който поздравихме хората, начинът, по който им казахме „Добър ден”, начинът, по който казахме „Здравейте”, начинът, по който им говорихме, начинът, по който седнахме, начинът, по който ядохме, по който пихме вода, начинът, по който продадохме кошниците си, по който взехме парите, по който поискахме парите. Тоест начинът на нашия живот, това е проповедта.”
Ние си мислим, че да проповядваш, означава просто да изнасяш хубави речи. Ако има проповед, която има значение, това е начинът, по който живеем. Ако майката отиде на църква и се върне и каже: „Деца, събудете се, елате да закусим, елате да пийнем кафе”, или ги вземе да отидат на разходка, това показва една майка, която е отишла някъде и там, където е отишла, се е зарадвала. Там, където е отишла, се е променила. Там, където е отишла, се е просветила. Починала си е. Добре ли е? Радва ли се? Радваме се. Ако се върне вкъщи и крещи: „Още ли спите, магарета! Нищо не разбирате! Хайде, ставайте!”. Това е мрънкане, оплакване, викове, напрежение. Другият ти казва: „Къде отиде, какво ѝ стана рано сутринта? Къде ходи, какво ѝ сториха?”. Какво се случи, че ѝ стана това? Тогава в действителност не проповядваш Христос, не изповядваш Христос, а ставаш причина името Му да бъде хулено. И много пъти ще дойдеш на църква и без да правиш някаква проповед, другият малко по малко ще започне да ти казва: „Къде отиваш, да дойда и аз с теб”. „Ела, дойди и виж. Ела да видиш къде ходя.” Кога ще каже това? Когато те види да се променяш, да се радваш, да се просвещаваш, другият да те гледа и да се радва, както казваше старецът Емилиан от манастира Симонопетра. Другият да те гледа и да се радва, а не да те гледа и да се крие. Следователно е много важно нашите деца да виждат живия пример на нашия живот, който да ги осветява и те да го следват.
