Автор: Месогейски и Лавреотикийски митрополит Николай
Превод: Константин Константинов
Живеем в епоха, изпълнена с много думи. Книги, срещи, събрания, беседи, конференции. Всички говорим за Бога. Всички говорим за духовни неща. И човек си казва: „От всичко, което казваме, колко прилагаме, колко живеем?”. Многото говорене е изобличение и за този, който говори, защото трябва да живее това, което говори. И това е задължение и за тези, които го слушат. Защото нещата се казват, за да преминат в живота ни. Не се казват, за да бъдат пропиляни. И точно затова започвам да не желая да говоря много. От друга страна, си казвам, нека се принудим малко. Защо да искаме да избягаме? Да говорим, но не каквото ни хрумне, а да предадем какво казва Църквата, какво живее Църквата, какво може да каже Църквата и в днешната епоха, какво засажда Църквата във всеки човек, в живота му днес и винаги.
Преди време се борех вътрешно с едно явление, което съществува в Църквата и в живота ни. Истина е, че живеем посланието на Църквата като някакво земно явление. Някои имат навика да излизат по заведения, ние ходим на бдения. Някои се събират на места, където правят политически конгреси. Ние — църковни. Някои се веселят с народни песни, ние — с псалмопения и т.н. И изглежда, че цялото това съкровище, което идва при нас като река, като дъх от вечното време в нашия ежедневен живот, става твърде човешко, твърде земно и твърде плоско, и ние стоим и се караме много пъти за формални неща. Изнервяме се и губим същността. Оставаме в земността на Църквата и не можем да продължим към това, което е тайнството, към това, което има вечна сила, към това, което е дъхът и гласът на Бога в историята, който създава отгласи, докато живеем в този свят, които трябва да достигнат душата ни и да влязат вътре и да предизвикат експлозия и изненада — изненадата на вярата. Всеки да бъде изненадан вътрешно от това как чува посланието и гласа на Бога в сърцето си. Колко се влияе и колко наистина се преобразява неговото ежедневие и живот.
И така, когато видях заглавието „Да преобразим ежедневието във вечност“, ми се стори малко монофизитско, сякаш ежедневието е нещо лошо и съществува само вечността. Бих предпочел леко да го променя и да кажа „Да преобразим ежедневието чрез вечността“. С други думи, да отворим ушите си към вечното послание и то да дойде и да обгърне и проникне в нашето ежедневие и наистина да преобрази това, което живеем по осезаем начин.
Нека започнем, като кажем просто какво е ежедневието, което живеем. То има различни характеристики. Първо, то е верига от събития, които се случват във времето. То е и наслагване на отношения, които имаме. Запознаваме се, имаме различни подбуди, в душата ни се ражда отговор и така преминаваме през този свят. И когато един човек си отиде от нас, мислим за събития, мислим за образа на лицето му, външните характеристики. За да видим какво е това ежедневие, ще посоча три негови характеристики. Първата характеристика, която има това ежедневие, е, че има материалност. Както и човекът има тяло. Тялото му е материално. Тялото не е лошо, но е материално. Има биологичност. То е биологичен механизъм. Човекът има животински елементи. Следователно той живее в материален свят и този материален свят се вижда, доближава се чрез сетивата, чува се, докосва се, можеш да го пипнеш. Това обикновено казваме и чуваме, че се справяме с живота, гледайки тук и сега. И казваме, че това има значение. В Църквата не тук и сега има такова значение, а навсякъде и винаги. Въпреки това, тук и сега звучи като евангелие на светския живот и разбиране. Осезаеми неща, осезаеми реалности. Това има своята стойност. Не се отхвърля, но ще видим, че е малко. И така, един елемент е този материален свят, в който живеем. Материалният свят, в който живеем, е много красив. Затова се нарича космос (украшение). За тези от нас, които са имали възможност да подходят научно към красотата на този свят, наистина можем да кажем, че всеки път, когато го изучаваме, се намираме в изумление. Аз имах възможността да се занимая. Микрокосмосът има много голяма красота, мъдростта, която съдържа, хармонията, дисхармонията. Асиметрията има красота, тя съществува в микрокосмоса, както на ниво материя във физиката, така и на ниво биология, генетика. Това, че можем да чуваме, е велико. Това е нещо невероятно. И това прави науката — разгръща умовете на хората и те се просветляват от съществуващата мъдрост в материалния свят. Нещо подобно съществува и в големия свят, както е наречен, в макрокосмоса. Тази вселена е невероятна. Ако ви кажа няколко неща, ще видите колко е изумително. Да ви дам пример. Всяка галактика има средно около 200 милиарда слънца. Слънца като нашето. 200 милиарда всяка галактика. Да. И има около 100 милиарда и повече галактики в този свят, който е нашата вселена. И една галактика може да се сблъска с друга, а разстоянията са толкова големи, че статистически никое слънце не се сблъсква с друго. Едната да минава през другата — невероятно нещо. И какво означава милиард? Ако някой от нас започне да брои едно число, едно число на секунда, знаете ли кога ще стигне до един милиард? След 370 години. Това е когато брои слънцата, а има 200 милиарда звезди в една галактика. И има милиарди галактики. Лудост! И всички те се развиват чрез природните закони. Бог ги е вложил.
И така, в този материален свят има невъобразими закони, изключителни симетрии, невероятни асиметрии, и ние живеем в него. Той е украшение и е голямо удоволствие човек да може да открива новото по своеобразен начин, и това е стойността на науката в света, в който живеем. Това е материалният свят, който е огромен, богат на красота и енергия, и ние сме в един ъгъл, ние, около 300-400 души (присъстващите на беседата — бел. прев.), събрани на едно място и някой говори, а другите слушаме. Такъв е някак нашият свят. И ако се потопим в себе си, ще видим друга невероятна мъдрост на материалността на този свят, на биологичността на съществата, които обитават този свят. Този свят е прекрасен.
Друг елемент, който също е част от нашето ежедневие, е този свят и събитията, които се развиват във времето. Ние сме времеви същества. Ние сме ефимерни същества, които имаме край, но живеем във времето. И това е друга характеристика на нашето ежедневие. Казваме днес, утре, вчера, миналата година и т.н. Правим планове. Всичко това е атмосфера, в която, както има кислород в тази атмосфера, има и време. Това е море, в което всеки плува, и ние обичаме времето и наистина искаме да живеем като биологични същества в това време. И това е още един ценен елемент. Бихме могли да говорим много и за времето, но няма да го направим. Мисля, че усещане за това какво означава време има у всички нас. Но един елемент, който имаме в ежедневието, е, че сме ефимерни. Има смърт. Тоест ние хората, както живеем, след няколко години няма да съществуваме в този свят в материална и биологична форма, както го разбираме.
Второ е ефимерността и времевостта на света. И в този свят, както има животни, растения, различни скални образувания, съществува материалността и биологичността, съществуваме и ние, хората, и ние сме и нещо повече, имаме съкровището да възприемаме този свят и да организираме мисленето си, така че то да ни води към размисъл и търсене на смисъла на съществуването в този свят. В такава атмосфера живеем, знаейки, че съществува известна случайност и вероятност. Не го казвам в математическия смисъл, а в смисъла, в който го използваме. Случва ни се нещо, не знаем как ще осъмнем утре. Някак е непредсказуемо. Може да стане нещастие, може да стане невероятен успех. Нека си представим един човек, един свят, който живее само така. Ражда се, идва на този свят при условия на относителна случайност. Ако моите родители например бяха решили да родят дете малко по-късно, щеше да се роди друг човек, който нямаше да бъде митрополит Николай, щеше да бъде нещо друго, друг нюанс, друг образ. Идваме на този свят, живеем някакъв кратък период. Той е много кратък. Дори 100 години да живеем, са малко, и 15 години да живеем, са много. Живеем в земно време. Животът ни тук на земята е много кратък. И когато след това настъпи смъртта, идва краят на нашия биологичен път, тогава големият въпрос е: къде отиваме, какво става, каква стойност в крайна сметка има животът?
Ако смъртта е завръщане към небитието, към нищото, към нулата — и това е материалистичният подход към света — човекът угасва, и идва модата да го кремираме, да го забравим. Каква стойност би могъл да има животът, когато е толкова кратък, толкова неопределен и когато краят му означава връщане към несъществуващото, към небитието, към нищото? Такава би могла да бъде интерпретацията и подходът към ежедневието. И за съжаление, така животът ни минава толкова повърхностно, особено в епохата, в която живеем. Защо? Защото има две основни неща, които много липсват. Едното е Бог, а второто е вечността. Бог съществува и всеки човек има вечна перспектива. Това казва Църквата. Това живее Църквата. Това преобразява нашето прозаично ежедневие, което няма никаква стойност. Нито радостта му, нито успехът му, нито изненадите му, нито провалите му, нито смъртта. Защото този живот няма живот, ако смъртта е окончателен край. И въпреки това, такова е нашето възпитание и така си мислим, че само това, което виждаме, докосваме и доказваме с ума си, това е реалността. Тази реалност е огромен провал.
И така, ние идваме и казваме как се променя картината, когато тази реалност се преобрази от два елемента. Единият е присъствието на Бога, че има Бог, и ще кажем как съществува. А вторият е, че и ние не сме биологични машини с изтекъл срок на годност. Ние не сме само същества подобни на животните, нито само отношения. Платон е казвал, че човекът е разумно животно, а Аристотел, че е политическо (т.е. социално) животно. Разумно животно означава, че има този механизъм на мислене. Социално (политическо) животно означава, че се свързва, има отношения. Мъдри неща. Но без Бога. И идва св. Григорий Богослов и св. Йоан Дамаскин и казват: да, човекът има животинска природа, има биологична природа, но е същество, което върви към обожение, има перспектива към Бога, която е отворен хоризонт, който дава живот на този живот, който без Бога е смърт, възкресява го. Колко е актуален този глас в тази епоха и колко актуално е присъствието на Църквата днес, което трябва да бъде разбрано в живота ни, да влезе и да преобрази вътрешния ни свят. Казах преди малко, че е съществено да видим този свят, че има Бог. Тоест светът не е конструкция, която се е създала сама и ние случайно сме се озовали тук. Трагично е, че имаме и ум (и мислим така), по-добре да не бяхме имали, за да не мислим така. Обаче имаме ум. И не само ум, имаме и разум, не само интелигентност. Имаме вътрешни механизми, които създават екзистенциален подход към заобикалящия ни свят. Енергия на ума, както казват отците, във всеки от нас. И това създава и етиката.
Живеем в този свят. В Стария Завет Моисей пита Бога, с Когото разговаря: „Какво е Твоето име?” и Бог му отговаря: „Яхве”, което означава Вечно Съществуващият. Този глагол, това причастие е прекрасно: Този, Който е, Който съществува, Който живее, Който е източникът на живота, на съществуването на всичко. И така, ние вярваме в един Бог, Който е създал тази вселена, Който е отвъд тази вселена и Който я създава, и мъдростта е Негова мъдрост в този свят. И Бог не е енергия, не е сила, не е в абстрактен смисъл. Бог е Личност, която има енергия, която излъчва благодат, която има мъдрост. Това са свойствата на Бога. Не е нещо неясно. Има глас. Казах преди малко за Моисей, който разговаря с Бога. Говори Му и Бог отговаря. Бог се явява в Новия Завет, където Господ отправя молитва и се чува гръм: „Отче, прослави името Си! Тогава дойде глас от небето: и прославих, и пак ще прославя. А народът, който стоеше и чу това, казваше: гръмна се; други пък казваха: Ангел Му говори”. Това бил гласът на Бога както на Преображението и на Кръщението Господне.
И така, Бог е реален. Съществува, Той е Източникът, Той е Личност. Но само това не ни е достатъчно. Той е Създателят на света и това не ни е достатъчно. Добре, важно е, но искаме да знаем какво точно е Бог и Кой е Бог. Защо? Защото има нещо друго много важно. Бог би могъл да е създал света и просто да се радва и да го гледа: колко хубав го направих, където и не е толкова добър, защото този свят има много смърт в себе си. Има красота, но има и смърт. И не смърт на хора, не само смърт на животни, има смърт на самото творение. Пътят на творението е постоянно разтление. Създал го е, навил го е (като часовник) и го е изоставил? Не. Бог промисля и се интересува. И това също е важно. Но и това не е всичко. Има и друго. Бог е Баща. Баща, Който обича, Който милва и Който прегръща. И така, Той идва в живота ни, не ни е оставил сами на една скала в огромната вселена, замаяни, без да разбираме защо живеем. Самият Бог идва и се грижи за живота на всеки човек и на всички заедно. И Той явява не само мъдростта Си, нито само силата Си, силата Си, а Неговата собствена любов прелива и към човека. Но и ако само това съществуваше, нямаше да бъде съвършеното.
Има още нещо, за което говори нашата благословена православна традиция – че Бог предава Своето Божество на човека. Не е чуждият, великият, мъдрият, силният, а е Бог, Който от Своята любов създава всичко, създава човека и дава Себе Си на човека, така че всеки човек да може да бъде в общение с Него. И така, ако живеем с вяра в Бога, и Бог ни се дава: Първо, Той съществува. Второ, Той е източникът на живота. Трето, Той е пълен с любов. И четвърто, Той се принася за нас, за да можем да вземем, да приемем от Неговото Божество и така да живеем в този свят. Тогава ежедневието се променя много, приемаме много божествена благодат, сила, мъдрост, енергия и се преобразяваме. И отношенията ни, и оценката на събитията, и стойността на живота ни става различна, и смъртта се променя. Тъй като има Бог и имаме общение с Него, за нас смъртта не е непрозрачна завеса, през която не виждаме нищо. На първо време е матирано стъкло, през което не виждаме ясно отвъд, но виждаме някакви движения, светлина, че нещо съществува като подозрение, и целта на живота е да се изчисти това стъкло и тогава човек да може да вижда, да вижда през стъклото отвъд смъртта, отвъд неговата биологична природа, отвъд неговата ефимерност, отвъд ума, отвъд това, което може да разбира, и вече преминава към живот, в който Бог еприсъства и е реален.
И второ, неговата смърт не е край, а е Пасха което означава преминаване. Преминаване от този свят към Живота. Към истинския Живот. Цялата картина на ежедневието се променя. Без тези две неща ежедневието, животът, съществуването на човека е нещастие и голям провал. С тях е светлина, блясък, надежда, истински живот, преобразяване на всичко около нас. И така, това е нещо много важно — да можем да вземем от енергията на Бога чрез вярата и да оценим всеки момент, всяко събитие, всяко наше отношение, всеки грях и падение, всяко благословение и успех под погледа на мъдрото и изпълнено с любов Божие присъствие в живота ни. Това ни казва Църквата и трябва да разберем, че отивайки си от този свят, имаме вечна перспектива. Не се връщаме към небитието, а вървим към истинския живот. Вечността не е само в това, че няма смърт, не свършва, няма край, но има постоянно напредване, постоянно развитие, което не е друго освен общението с Бога. И така, във вечното състояние, което може да започне оттук, има постоянно преуспяване. Нито духовният живот е статично явление. Нито има статичност в задгробния живот. Вечният живот, както ни го представя и живее Църквата, е преход от сила в сила, от добро към по-добро, от едно откровение към друго откровение.
И понеже използвах думата „откровение”, нека кажа и как се преобразява животът. Какви елементи придобива човекът, който живее така своето ежедневие като истинско благословение, когато има в себе си усещането за присъствието на Бога и изискването за собственото си предстоене пред Бога, да иска да бъде пред Бога — „Винаги виждах пред себе си Господа”, както казва псалмопевецът. Да имам постоянно пред себе си усещането за Божието присъствие, че и аз се намирам пред Него, под Неговия поглед. В много храмове върху купола е изобразено око. Някои казват, че окото означава: внимавай, не прави никакъв грях, защото Бог те гледа. Не е това. Окото означава, че Божият поглед е над теб. Погледни (върху мен), казваме в молитвата си. Погледни върху мен, какво означава това? Хвърли поглед към мен. Искам да бъда под Твоя поглед. Искам Твоето присъствие да обгръща моя път в този свят. И така, това е нещо друго. Отваря небесата. Усещането за Божието присъствие.
И какъв е резултатът от Божието присъствие и вечната перспектива върху оценката на това ежедневие? Това, което казахме, вечността. Първото нещо, което има, е, че дава смисъл на природата. Това, което прави науката, е, че търси природата на съществата, тоест да опише как е светът, и много добре прави, и е толкова красиво и изключително. А Църквата и вярата какво правят? Търсят да намерят смисъла (логоса) на съществата. Тоест защо съществува този свят, какво означава, какви последствия може да има, каква е Божията воля за човека, как се открива неговият собствен хоризонт в един път на истинско възраждане и вътрешно преобразяване.
Следователно човек намира смисъла. Може да намери смисъла в едно радостно събитие. Може да намери смисъл в едно трагично събитие. Това е усещането за смисъл. Едно трагично събитие е трагично, но с Бога не е трагично. С Бога има смисъл, че това нещо се е случило и че е под погледа на Бога. Една болест, една скръб, един провал.
Човек вижда това в текстовете на светците, които са истинско съкровище и които осветяват тъмнината на всеки от нас. Например как започва Посланието на ап. Иаков: „Смятайте го за голяма радост, братя мои, кога паднете в разни изкушения (изпитания)”. Кой би казал това нещо — да се радвате много, когато се намирате в атмосфера и състояние на изкушения? Свети Ефрем Катунакийски говори защо Бог допуска изпитанията и какъв смисъл имат и как да се молим и казва, че Бог не освобождава от скръбта, а възпитава със скръбта. Как? Като дава търпение. И ти, казва, когато се молиш, вместо да искаш да се отървеш от изпитанието, се моли да ти даде търпение, което побеждава изпитанието. Това е смисълът, който стои зад нещо негативно. Има причина. А не да обвиняваме, както мнозина идват и казват: „Това ми се случи. Всичко ми върви накриво. Какво съм направил, за да ме наказва Бог?”. Не е така. Бог възпитава и събужда. И авва Исаак казва някъде: „Слава на Бога, Който с горчиви лекарства извършва нашето спасение”. Да бъде прославено името на Бога, Който с горчиви лекарства лекува душата, защото можеш да вземеш едно лекарство, и така се побеждава грехът — с малко горчивина и малко скръб и с едно изпитание, и наистина възкръсваш. Няма светец, който да не е преминал през трудности и скърби в този свят. Независимо дали доброволно, или не, скърбите и трудностите са дошли при него. Но е имало смисъл от това. Той не го прави с ропот. Приема го, защото има Бог и той е под погледа на Бога. Както съществува грях, който трябва да бъде излекуван, съществува и вечната перспектива, която наричаме рай, както казваме на опелото: Καλό Παράδεισο. На Света гора на празнуващите отци им пожелават „Καλό Παράδεισο” (добър рай), да наследят царството Божие.
И така, имаме това, което идва от този двояк подход към съществуването на Бога и вечната перспектива на човека за живот без край. Всички ние имаме начало като същества. Нямаме край. Има „плъзгане” към пространството на царството Божие, където няма болка, няма скръб, нито въздишка, но живот безкраен. И какво означава живот. В 142-и псалм четем: „Господи, оживи ме”. Това означава дай ми живот. Дай ми дъх. Дай ми да нямам връзка със смъртта. Смъртта не е моята перспектива. Моята перспектива е есхатонът (бъдещият живот). Моята перспектива е това, с което завършва Откровението: „Амин. Да. Дойди, Господи Иисусе”.
Една игуменка в един манастир е към края си. Прави чудеса; тя самата е едно чудо. Невероятна. Родила е цяло сестринство и казва: „Сестрички мои, аз си отивам и ще се разделим”. Покани ме да ѝ извърша опелото. Казвам ѝ: „Не бързай, майко. Да си отидеш, тогава…”. „Не, казва, искам да го чуя приживе. Да съм сигурна”. И с това преодоля смъртта.
Болката може да съжителства с духовното утешение, което наистина осветява всяко събитие, всеки човек. Това е първата характеристика: че съществува смисъл. Смисъл за този свят. Защо е създаден този свят? Смисъл за нашето съществуване. Защо съществуваме ние, всеки един? С каква цел? Имам смисъл. Науката говори за природата на съществата. Църквата и вярата описват смисъла (логоса) на съществата.
Второ. В живота на вярващия човек, както го описахме, има откровения. Християнин, който няма смисъл в себе си, който е затънал във въпроси без отговор, има проблем. Днешното апостолско четиво беше прекрасно. Ще ви кажа следното. Две от 14-те послания на св. ап. Павел са адресирани до хора, които са го оспорвали и наранявали. Това били галатяните. Те го оспорвали: не е апостол. Той не бил с Христос. Казвали: „Не може да ни говори за необрязване, докато другите говорят за обрязване”. Оспорвали го. Както и коринтяните. Но добре, че ги е имало. Защото от всичко това излизат тези послания, в които той е принуден да говори за себе си. И казва на галатяните: „О, неразумни галатяни! Кой ви омая, та вече се не покорявате на истината…”. Казвам ви едно, казвам ви друго, вие не вярвате, нямате ум, вие сте безумни, не сте благоразумни духовно. О, безумни, кой ви омая, та не можете да повярвате на това, което ви казвам? Павел е имал „патос“. И така, апостолът пише следното: „Това, което ви говоря, нито го приех, нито го научих от човек, а чрез откровение Иисус Христово”. Велики думи. Не ви говоря измислици, Христос ми откри това. Стига дотам. Е, ще слушате ли какво ще говоря, ако искате? Не говоря измислици. И казва по-нататък, че възлязъл в Йерусалим по откровение. Бог му показвал какво трябва да прави. Той сам се преобразява и се отдава толкова много на Христос, Който го взима младенец, гонител, преобразява го и веднага му дава опит от откровение. Той бил отнесен до третото небе. Не ни казва какво е било първото небе. Не ни казва какво е било второто. Не ни казва какво е било третото. Във всеки случай ни казва, че отишъл на третото и бил грабнат. Хоп, Бог го грабнал и го въздигнал. Какво е това? Не ни интересува. Интересува ни фактът, че това е откровение и че той им го казва. И след това казва: „за да се не превъзнасям с премногото откровения, даде ми се жило в плътта”. Тоест някаква болест, нещо е имал. Заради това, казва, три пъти се молих на Господа. Три пъти молих Господа да се оттегли от мен, да ми го вземе, за да се освободя. Представете си ап. Павел с тези откровения, с тези преживявания, да казва: „Боже мой, вземи го от мен, не мога. Искам да тичам, да обикалям целия свят, а плътта ми ми тежи, болестта ми ми тежи. Вземи това от мен“. И Бог какво му отговаря? „Стига ти Моята благодат, защото силата Ми се в немощ напълно проявява.” Не искай много. Не чува ли молитвата му? Какво му казва? Достатъчно ти е, че те покрива Моята благодат. Тя те преобразява. И тогава Моята сила се проявява в съвършена форма и израз. Кога? Когато ти си немощен. Ако беше здрав и правеше всичко, защото имаше сили, това нямаше да е ценно. Ти си немощен и се вижда Моята сила, която действа. Не ти действаш. Моята сила действа. Ти претърпи болестта. Аз ти давам благодат и върви. И оттам нататък, не Ме тревожи. И се вижда цялото това чудо в живота на св. ап. Павел, което е невероятно.
И така, той говори за първите години след обръщането си. Нов християнин, по-малко от 10 години след Възнесението на Господа. И Христос го въздига, грабнат е. Харесва ми тази дума. Всъщност и в апостолското четиво на опелото се казва, че „заедно с тях ще бъдем грабнати на облаци”. Това е глаголът, който използва св. ап. Павел — хоп, ще ни грабне и „така всякога с Господа ще бъдем”. Така казва апостолът. И ще бъдем завинаги с Господа. Къде е смъртта, както я виждаме? Това е слава. Това е съвършено. Добре, този свят е добър. Как се казва? „Ще изживеем живота до край и ще изплатим дълга на това съществуване (По Казандзакис). Защо? Защото ние наистина съществуваме, за да си отидем. Това е смисълът на нашето съществуване. Да живеем вечно в царството Божие, като оползотворяваме и преобразяваме, по-скоро присаждаме нашето ежедневие с мъдростта на Божията благодат. Както казахме, всяко събитие, всяко изпитание, всяка радост, всичко, всяко отношение. И така, казва той, поради изобилието на откровенията. Нарича ги откровения. Човекът на вярата има смисъл и има откровения, Божии проявления в живота си. Не че някой ми е казал, и чух, и чета по книгите. Имам откровение, защото имам просветление. Ако нямам откровение и просветление, нещо куца. Тогава съм религиозен. Последовател на религиозната идеологема. Така съм се научил от религиозната традиция. Нямам живот. Нямам „горивото“ на вярата за вечен живот. Нещо липсва.
И има трети елемент — знаменията в живота. Имаме моменти, които проявяват вечността. Вечността не е вероятност. Тя е по-реална от физическата реалност. Това е увереността на вярата. Чуйте сега първото чудо — в Кана Галилейска. Това е началото на знаменията. Чрез знаменията Христос проявява Своята слава. Това, което наричаме чудо. Чудото няма за цел да ни впечатли, а е проявление на Божията слава. Чрез знаменията се проявява по-голямата вяра, подсилената вяра. Затова са необходими тези знамения чудеса. Как завършва Евангелието от Марк? Последните стихове. Доказателствата за вярата са следните знамения: „А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици; ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди; на болни ще възложат ръце, и те ще бъдат здрави”. Какво означава това? Доказателство, че някой е вярващ, са следните знамения — ще изгонва демони. Второ: ще хване змия и тя няма да го ухапе. Не си играем със змии. Казвам какво казва Евангелието. Това са изрази, които показват, че има знамения. Ще говори нови езици. Други езици. Има друг смисъл, смисъл на откровение в живота на вярващия. Това е Божието Слово, което е друг залог на Църквата, който наистина трябва да го живеем и да го вярваме. Той е за нас. Не съществува за някой друг, нито за други времена. Съществува за всеки от нас. Това е духовният живот. Да живееш със смисъл. Второ, чрез откровения и Божии проявления. Трето, чрез знамения. Какво са знаменията? Те са прозорци, които хвърлят светлина от вечността върху тази прозаична реалност и ежедневие. И св. ап. Павел казва: „Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова”.
Приемам го с голямо удоволствие, защо? За да се всели Божията благодат в мен, вътре в сърцето ми, и така да се прояви Христовата сила. Човекът, който живее с вяра, не е окаяният, нещастен християнин, а този, който има сила. Светците на нашата Църква, съвременните светци не били малки човечета, които се свиват и падат. Имали сила. Истинска сила срещу дявола, срещу греха, срещу болестта, срещу изкушенията, срещу гоненията, срещу всичко. Това е Христовата сила, която идва вътре и наистина преобразява човека.
В диалога на Господ със самарянката Той ѝ казва, че този, който пие от Неговата вода, сам ще стане източник, който източва вода — водата на Божията благодат, бликаща за вечен живот, която наистина дава вечен живот. А на Никодим, когото споменах по-рано, казва следното: „И както Моисей издигна змията в пустинята, тъй трябва да се издигне Син Човеческий, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен”. Христос ще бъде издигнат, ще бъде разпнат и след това ще възкръсне, за да не погине човекът, а да придобие вечен живот. И по-нататък казва: „А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа”. Следователно вечният живот е да познаеш Христос. Не от книгите, не само от беседи като тази, която правим. Те са, за да предизвикат подозрение, да насърчат всеки човек, за да може душата му да придобие знанието на вярата, т.е. вътрешната увереност в Божието присъствие в собствения му живот и постоянното потвърждение, че Бог присъства, като се принася, като Неговото тяло се преломява, а Неговата кръв се излива в св. Евхаристия.
Бог се принася на вярващите и на хората, на всеки един се предлага, разчупвайки се и изливайки се. Така се описва този вечен живот, животът на вярата, който означава живот без смърт. Човек да не се страхува от смъртта — нито от биологичната, нито от каквато и да е смърт. Но какво да има в себе си? Христос казва, че този, който слуша Моите думи, пази Моите заповеди, живее с тази перспектива. Има живота на вярата и може да вярва в Този, Който Ме е пратил, в Отца. Той има вечен живот и на съд не дохожда, а е преминал от смъртта на греха, от смъртта на преходността, от смъртта на биологичното разлагане към вечния живот, към истинския живот.
Казах в началото, че това, което ме подтикна към тази беседа, са уморените християни, които нямат живот, религиозните християни, които са се удавили в религиозност, в нещастие и буквализъм, и не разбират, че блюдото, което се предлага, е блюдото на вечния живот. Това е живот без смърт. Със смисъл, с откровение, със знамения, със сили. Това тълкува света. Светът не се тълкува от науката. Няма по-добро тълкуване от тълкуването на вярата, от тълкуването на Църквата за всичко това. И това тълкуване може да дойде в душата ни и така да живеем. И това е голямото предизвикателство и това е голямата възможност, която ни се дава в Църквата. Поне ние, които заявяваме, които мислим, че сме християни, поне ние да можем да разберем, че трябва да придобием живот. Християнин без живот не е християнин. Тези две понятия са несъвместими. И имаме възможност за това, когато се причастяваме: „за опрощение на греховете и за живот вечен”, ни казва свещеникът. Вземи сега оттук запас за вечния живот чрез светото Причастие. Светото Причастие не е нещо, което поглъщаме и с това се приключва. Светото Причастие е предаване на вечен живот, то е укрепване на вярата, но е необходимо и нашето съдействие. То не действа по магически начин. Иска нашия живот. Също така, в тропара на Петата неделя на Великия пост, който също е заимстван от апостолски текст, се казва, че царството Божие не е ястие и питие, но „правда, въздържание и освещение”. Невероятно е. Подготвя ни за Пасха и какво ни казва? Добре, не е само постът, който ще спазвате, не са само външните неща, обредите, които ще спазвате, но обърнете внимание, това е правдата. А правда означава култивиране на добродетелите и въздържанието, тоест оценката на суетата на този свят, на прозаичното ежедневие, и освещението — присаждането на това ежедневие с Божията благодат и енергия, което се моля Бог да даде на всички ни, като ни дари и покаяние, и божествен копнеж, и жажда, и просветление, и сила, и Своята щедра благодат!
