Автор: прот. Павел Великанов
Източник: www.radiovera.ru
Превод: Пламена Вълчева
Възкресението на сина на наинската вдовица е едно от най-ярките и трогателни евангелски събития. Ние не знаем нищо за нещастната майка, освен че е била вдовица. Не ни е известно нищо както за младежа, така и за причината за неговата смърт. Повратният момент в драматичното повествование е, когато Иисус „видял” майката и „се смилил” над нея. Сега трагедията се обръща в тържество. Иисус показва властта Си не само над живите, но и над мъртвите. Хората изпадат в шок. Те никога не не са имали досег с такава власт. Тя, разбира се, буди страх, но не може да не предизвиква и възхищение. С две думи, сложен букет от противоречиви чувства.
Пред себе си имаме един архетип, ако може така да се изразим, на влизането на Бога в човешкия живот. Коя житейска трагедия е по-голяма от трагедията на вдовицата, загубила единствения си син? И именно в този момент погребалната процесия от оплаквачи, от която се разнасят сърцераздирателните вопли, влиза в съприкосновение с Бога. Който не се страхува да бъде „осквернен” от допира Си до мъртвец. Който не се смущава дръзко да спре хода на прощалното шествие. Който с една дума преустановява плача на майката, която едва ли осъзнава случващото се, понеже е потънала в скръбта си. Иисус дори не изисква от нея вярата, че Той може да върне младежа към живот. Той просто действа така, както е сметнал за необходимо.
В известен смисъл целият живот на човека е една поредица от погребения — не само на близки и далечни хора, но и на всичко, което ни е било скъпо. Пропадат плановете ни, не се сбъдват надеждите ни, обезценяват се и отиват нахалост многогодишните ни трудове. Всеки от нас за пореден път погребва своя „мъртвец“. Направихме всичко, на което бяхме способни, но нищо не се получи. Плачем на глас от отчаяние и безпомощност, не разбирайки как ще живеем занапред. И това състояние е прекрасно! Защото за Бога няма нищо невъзможно, освен едно: Той никога не „нахлува” в живота ни противно на свободната ни воля. Само по себе си страданието не представлява някаква ценност: болката обаче бързо разрушава човешката изолираност и самодостатъчност. Когато ни е тежко, ние рязко се отърсваме от мечтите и фантазиите, от безпочвеното засягане и недоволство. Ставаме изключително открити и оголени, защото всички наши „защити” и „гаранции” са се разбили на пух и прах.
Именно в такова състояние по всяка вероятност ще потърсим опора в Бога, Който отдавна ни е „видял” и вече се е „смилил” над нас. Защото за Него е дошло време да действа. Вече е настъпило Неговото време!
