Автор: игумен Пьотр (Мещеринов), Александър Боженов
Превод от руски: Светлана Лекова
За нуждата на истинския християнин от постоянно, непрестанно причастяване със Светите Христови Тайни
Продължение от “Част Трета”
(Част IV)
Глава 2. Практически следствия от честото причастяване
Практиката за често причастяване често влиза в противоречие с тези традиции за подготовка към Тайнството, които са се създали в нашата Църква под влияние на практиката за рядко причастяване, затова на въпросите, които младият човек основателно задава в началото на нашата статия, е необходимо да се намерят отгвори. И така, да започнем с най-главното, което се явява същностно препятствие към причастяването, и после ще минем към необходимата подготовка към Тайнството.
Препятствия за често причастяване.
Препятствията за често причастяване са същите, както изобщо за всяко причастяване. Няма Пасха без Разпятие и Страстна седмица, и няма причастие без благ живот, чиста съвест и истинско покаяние, без постоянни вътрешни борби със страстите и изграждане в себе си на добродетели. И така да се причастиш достойно (за освещение) означава първо, как трябва да се подготвиш, и второ, да съответства на приетата в Тайнството велика благодат на Св. Дух; а недостойно (за осъждане) – да пристъпиш без подготовка, без вяра и страх Божи, и след причастието да продължиш греховния живот; ето това би било за съд и за осъждане.
Подготовката за причастяване се състои от вътрешно и външно приготовление. Говорейки тук за препятствията за причастяване не разглеждаме тази подготовка в пълнотата, а само безусловните причини, препятстващи Причастяването. По отношение на тези въпроси за външната и вътрешната подготовка, които тук няма да засегнем, самият човек е пълновластен да вземе отговорно решение, както беше показано по-горе.
Първо, да разшифроваме какво разбираме под понятията вътрешна и външна подготовка. Външната подготовка включва изпълнението на благочестиви предписания: очистване на съвестта чрез изповядване на греховни постъпки и помисли в Тайнството на изповедта; по-голямо участие в подготвителния период в богослужението и по-малко в развлечения; пост, изпълняване на допълнително към обичайното молитвено правило, допълнителни аскетически упражнения и т.н.
Във вътрешната подготовка първото и най-главното е желанието да се причастиш, жаждата за Бог, живото чувство за невъзможност да се живее без и извън Христа, за това, че съединявайки се в Тайнство с Него, ние получаваме живот и силно желание за това съединение. Това не е просто чувство като спонтанна емоция, която се появява и изчезва. Това е постоянно състояние на душата, когато тя се усеща непълна без Христа, и само с Него и в Него придобива пълнота на живота, и упокояване, и радост, и мир, и смисъл на своето съществуване. Изобщо това състояние на душата е от една страна това, към което са насочени духовните усилия на човека, целият му религиозен труд, както външен, като въздържание, молитвословие, ходене на Църква, вършене на добрини, така и вътрешни: молитва и богомислие (размишление) за Бога. От друга страна, това е благодатно състояние, тъй като никой не може да дойде към Христос, ако не го привлече Отец (Йоан 6:44). Това състояние се характеризира с наличието на определени религиозни – т.е. взаимни с Бог – чувства: покаяние, смирение, благодарение на Бог, страх Божи, т.е. синовно благоговейно усещане за Бог; от всичко това естествено се появява жаждата за Бог, която се удовлетворява по съвършен начин в Тайнството евхаристия.
Ако в душата на човек няма нищо такова – или като правило, има нещо, но в слаба, почти изчезваща степен – то първото и главно условие за вътрешна подготовка за Причастие ще е създаване в себе си, макар и в малка степен, на това настроение на душата, на това желание.
Изхождайки от тези определения може да се каже, че като препятствие пред причастяването може да служи липсата на вътрешна и външна готовност на човека за приемане на Христа, и тя може да се изрази в следните неща:
1. Сериозно неразбиране на същността на Тайнството, т.е., когато човек не осъзнава ясно къде и защо е дошъл. Ако идва, не за да встъпи в Богообщение, да стане причастник на Бога, да се съедини с Христа, да вкуси Господнята вечеря за свое освещаване и очистване от греховете, а за това, да изпълни, по съвета на вярващата съпруга, съпруг, майка или баба, религиозен обряд, “да пийне компотче”, или просто да участва в интересно театрално действие. Възрастният християнин е призован от Църквата към съзнателно приемане на Тайнството и разсъждение: “Говоря като на разумни; разсъдете сами за това, що казвам. Чашата на благословението, която благославяме не е ли общение с кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с общение с тялото Христово? Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб” (1 Кор. 10:15-17)
2. Пълно отсъствие на желание да се причастиш или неискренно, лицемерно желание, предизвикано от лъжлив съвет, обстановка и т.н., когато човек няма искрено желание да се съедини с Христа. Обезателно е нужно да “разбъркаш” душата си, за да се причастяваш не заради странични причини или традиция, а от живо чувство на жажда за Бог, и да съхраняваш това чувство след Причастяването. Втората част от този проблем е отстъствието на благоговение към светинята (по църковному – Страх Божи): “Начало на мъдростта е страхът Господен” (Притч. 9:10). Към чашата може да се приближаваме само с чиста съвест. Има неща, които са несъвместими с Евхаристията, с нашето участие в това Тайнство. Това е блудният живот, жестокото или равнодушно отношение към хората, разлини практически и мирогледни заблуди, и други. И изпитанието на съвестта се състои в това: в светлината на Евхаристията, Евангелието, Църквата, не само да се покаем, за това, което се осъзнава от нас като несъвместимо с Причастяването към Светите Тайни, но и решително да го изоставим – или поне да почнем да полагаме усилия за това да нямаме двойнствен живот: участие в Евхаристията и паралелно живот в грях. Това е опасно за човека: “Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста” (1 Кор. 11:30). Изобщо всички тайнства, и Евхаристията в частност, изискват съответстващ живот, тук шегите са неуместни.
3. Състояние на вражда и ненавист към някого при отсъствие на желание да се потисне или излекува това състояние. В подобно състояние невъзможно за вярващия човек да се приближи към Тайнство. Не трябва да се пристъпва към Чашата, изпитвайки злоба към някого. Затова Господ наш Иисус Христос е казал: “И тъй, ако принесеш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си” (Мат. 5:23-24). Ние се причастяваме с Божията любов, и е невъзможно да се докосваме до нея със сърце, в което има злоба. Разбира се, в живота има различни ситуации, над които понякога нямаме власт, но – както казва Апостолът – “ако е възможно, доколкото това зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци” (Рим. 12:18); т.е. ние, от своя страна трябва да положим всички усилия, доколкото това е възможно, за помирение с всички. На това също ни учи и Евхаристията, и след няколко подобни опита човек свиква да е в мир с всички.
4. Номинално членство в Църквата. Очевидно към Църквата не принадлежат не само тези, които не са встъпили в нея чрез Тайнството на Светото Кръщение, но и представители на други религиозни и конфесионални организации. Освен това е необходимо да се осъзнава, че човек явно се отделя от тялото Христово по учението на светите отци в случай на извършване на смъртни грехове или отделяне от църката чрез разкол и ерес. За църковните хора това е най-сериозното препятствие към Причастяване. За да бъде в Църквата, човек не трябва да нарушава църковните канони, отлъчващи го от Причастяване и от Църквата, т.е. трябва да се намира в допустимите от Църквата рамки на вяра и нравствен живот, тъй като “благодатта се дарява на тези, които не нарушават пределите на вярата и не нарушават преданията на отците”[49]. А в случай на отстъпление от вярата и извършване на смъртни грехове, да се възсъединим с Църквата в Тайнството Покаяние, и чак тогава да пристъпим към Причастие.
След като показахме безусловните препятствия за причастяване, трябва да се спрем на дисциплинарните изисквания на нашата Църква към причастниците. Първото, на което ни се иска да обърнем внимание на читателя, е, че всички тези предписания носят дисциплинарен, а не същностен характер: Църквата предлага дисциплинарните условия като способстващи за воденето на правилен духовен живот. Затова, от една страна, дисциплинарните условия не се явяват строго задължителни, и в особени случаи (например болест, опасна или сложна житейска ситуация и т.н.) се коригират или дори съвсем не се прилагат. От друга страна, трябва да помним, че при изработването на тези дисциплинарни условия е послужил големият опит от живота на църквата, и затова при обичайни обстоятелства те не трябва да се пренебрегват.
И така, първото дисциплинарно изискване е съблюдаване на т. нар. литургически пост, или пост преди Причастяване. Той се състои в това, че християните не ядат и не пият нищо от полунощ преди причастието, тъй като по древна църковна традиция е прието да се пристъпва към Светата Чаша на празен стомах.[50] При това продължителността на литургическия пост не трябва да бъде по-малко от 6 часа.[51] В съблюдаването му няма нищо сложно, затова ще преминем към следващото дисциплинарно изискване – изповедта.
Традицията на Руската Православна Църква изисква задължителна изповед преди причастието. “Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста.” (1 Кор.11:28-30). От вече цитираните от нас спомени на очевидец на евхаристийното възраждане в Русия по време на говненията през 20-те години явно се очертава проблемът за съгласуване на противоречията между задължителността на изповедта и различните традиции за подготовка към причастие в случай на рядко причастяване с практиката на честото причастяване: “Най-трудният въпрос за изповедта, свързан с това движение, се решава различно. Някои практикуват обща изповед, малцина други, разделяйки двете тайнства, разрешават да се пристъпи към евхаристия без изповед. Мнозинството запазва задължителна и тайна изповед. Така в този централен въпрос на църковния живот вече е видна голямата свобода, господстваща в нея днес, и отсъствието на външна регламентация”.[52]
В наши дни протойерей Владимир Воробьов предлага следния начин за решаванена посочения проблем: “Решили сме да се причастяваме често, ала не можем да се откажем от приетата в Русия норма за изповед преди всяко причастие. Тъй възниква едно съвсем ново явление: честата изповед. Това никога не го е имало. То води до профаниране[53] на изповедта. Човек не може да се изповядва често, защото ако води нормален църковен живот, честата изповед няма да е за него онова, което наричаме второ кръщение. Не може да има завръщане към Църквата, ако човек никога не се е отделял от нея. Тук се променя самият смисъл на тайнството. Възниква объркване. Можем да осмислим честата изповед, само ако я заменим с онова “разкриване на помислите”, което се практикувало в древните манастири. Тогава това не било изповед. Помислите изслушвал старец, който често не е имал духовен сан. Това по никакъв начин е било свързано с причастието и не се наричало тайнство; било е възпитателен момент, момент на духовен ръст. Сега нещо подобно е привнесено в тайнството Покаяние и то често дава съмнителни резултати. Трябва да се намери изход. И изходът е само един. Без да имаме възможността да отменим изповедта преди причастие, трябва да запазим разрешителната молитва. Да молим хората да се покайват за греховете си, но без да го смесваме с подробната изповед”.[54]
Трябва да пизнаем, че този проблем несъмнено изисква съборно решение на нашата Църква, а засега само можем да роптаем заради битуващия често пъти прекален ригоризъм[55] на свещениците в тази област. Не рядко на християните се отказва Причастие само на това основание, че изповедта се е случила не в деня на Причастието, а няколко дни (1-2-3) преди това, дори без да се има предвид, че всички тези дни е имало големи църковни празници и християнинът като верен член на Църквата е бил постоянно на богослужение, пълноценно участвайки в него. Този непонятен ригоризъм действително води до профанация на изповедта и нейното разбиране от някои миряни като своего рода магически достъп към причастието.
Следващият важен момент, на който ми се иска да се спра, е телесният пост. Телесният пост преди причастие е още една традиция на Руската Църква, свързана с рядкото причастяване. Типиконът посочва седмичен пост преди причастието. Очевидно това е норма за причастяващите се веднъж годишно и по-рядко, а за често причастяващите се (веднъж седмично или по-често) няма телесен пост. За съжаление в наше време последната практика следват само свещенослужителите и някои благочестиви миряни. Ще подчертаем, че телесният пост не е самоцел, а само средство за водене на по-съсредоточен духовен живот. Ще отбележим също, че в Църквата има немалко празници, когато постът противоречи на самата идея на празника. Например ако християнинът, постил цялата Четиридесетница, поиска да се причасти в дните на Пасхалната Светла седмица, трябва ли да пости и на празника Пасха? Разбра се, не. Да отбележим, че в Църквите на гръцкия Изток телесният пост преди причастие изобщо не се практикува.[56] Трябва да признаем, че изисквнето на някои свещеници за задължителен три- или еднодневен пост за често (непрестанно) причастяващите се миряни прилича на явен клерикализъм.Тъй като самите тези свещеници (в пълно съгласие с изискванията на Църквата към често причастяващите се) не съблюдават никакви предписания за телесен пост и в нищо не си отказват, така да се каже. Фарисейският подход тук е очевиден. Можем тук да цитираме отговорът на видния йерарх на нашата Църква епископ Иларион (Алфеев): “Отговорът на този впрос, както и на други подобни въпроси, следва да търсим в църковния устав, в Типикона. Някъде Типиконът да предписва пости свръх тези, които са установени от Светата Църква? Не. Някой друг устав, приет и одобрен от Църквата като общозадължителен, да предписва тези пости? Не предписва. За човек, който се причастява рядко, който не съблюдава постите, който е далеч от Църквата, е полезно да пости няколки дни преди причастие. Но ако човек спазва постите, установени от Църквата, – а това са четири многодневни поста , ежеседмичния пост в сряда и петък през цялата година, – то, струва ми се, не следва да му се налагат още някакви допълнителни пости. При това, ако отворите православния антикатолически катехизис, който е издаден през ХІХ в. и досега се използва за учебно пособие в някои духовни семинарии, то там Католическата църква се изобличава за това, че е установила пост в събота. В него се говори за това, че постът в събота противоречи на църковни разпоредби. Така че на хората, които съблюдават постите и църковните правила, не трябва да се налага още нещо свръх тях. Аз бих им препоръчал, ако постят в сряда и петък, то в неделя и в празничните дни със спокойна съвест да пристъпят към причастие на Светите Христови Таини”.[57]
Последният пункт от дисциплинарните изисквания е четенето на определено правило за причастие. Веднага трябва да се отбележи, че молитвата е свободно обръщане на човешката душа към Бога. Молитвата носи радостно и сладостно чувство за причастност и общение с любимо Същество, с Бога или със светиите, затова бездушното “изчитане” на някакво правило не принася полза на християнина. И тук можем да цитираме отговорът на въпрос за молитвеното правило преди причастие на епископ Иларион (Алфеев).: “Първо, няма официален устав на Руската Православна Църква, който да каже какво трябва да бъде прочетено преди причастяването към Светите Христови Таини. В молитвениците съществува Последование към Светото причастие: трябва да се ориентираме към него. Това Последование не е част от денонощния богослужебен цикъл, то не се споменава в Типикона, а е набор от молитви, съставени в различни векове, които помагат на християнина да се настрои на съответната вълна и да се подготви за Свето Причастяване. Смятам, че да се прочита това Последование веднъж седмично, преди неделята, когато човек се готви за приемане на Светите Христови Таини, не изисква твърде много време и големи жертви. Смятам, че и учащите, и обучаващите, и работещите, и възпитаващите децата могат да намерят необходимите двадесет минути, за да прочетат това правило. Ако не намерят тези минути, тогава правилото може да се съкрати, като се ограничи до няколко молитви. Смисълът не е в това, да се прочетат определен брой молитви, а в това, да се настроим по съответен начин и духовно да се подготвим за приемане на Христовите Тайни. Понякога е пополезно да се прочете една молитва, но няколко пъти – бавно, с разбиране, обмисляйки и чувствайки всяка нейна дума – отколкото да се изчете цялото Последование, но умът да е разсеян и мислите да блуждаят в странична посока.
Съществува освен това и практика за четене на канони и акатисти преди приемане на Светите Христови Тайни. И има духовници, които налагат тази практика на своите духовни чада като задължителна. Казва се, например, че преди причастие трябва да се изчитат най-малко три канона, един акатист и освен това Последованието за Свето Причастие. Аз лично не съм съгласен с тези изисквания. Първо, не ги предписва никакъв църковен устав: това е само благочестива традиция, която не е записана в нито един църковен устав. И второ, ако човек иска да чете канони и акатисти и има време за това, то подобно четене би донесло единствено полза, но смятам за дълбоко погрешно да се поставя изчитането на тези канони и акатисти като условие за причастие. По този начин ние само плашим и отпъждаме хората от Светата Чаша, лишавайки ги от сърцевината и основата на християнския живот – причастяването със Светите Христови Таини”.[58]
Св. Йоан Кронщадски, разсъждавайки по същия въпрос, съветва: ” Някои поставят цялото си благополучие и изправност пред Бога в изчитането на всички предписани молитви, без да обръщат внимание на готовността на сърцето за Бог, на вътрешното си изправяне; например мнозина изчитат така правилото за причастяване. Тук, преди всичко, трябва да се гледа изправянето и готовността на сърцето за приемане на св. Тайни; ако сърцето ти е предразположено вътрешно, ако е готово да посрещне Жениха, то слава Богу, макар да не си успял да прочетеш всички молитви. “Царството Божие не е в думи, а в сила” (1 Кор. 4:20). Послушанието във всичко на Майката-Църква е добро, но в разумна степен, и ако е възможно да вмести много, да възприеме продължителната молитва. Но “не всички възприемат тая дума” (Мат. 19:11). Ако продължителната молитва е несъвместима с разпалеността на духа, по-добре да се направи кратка, но гореща молитва. Да припомним, че една дума на митаря, казана с пламенно сърце, го оправдала. Бог гледа не многословието, а разположението на сърцето. Основното е живата вяра на сърцето и горещината на разкаянието за греховете”.[59]
Ние с вас акцентираме върху влиянието на вътрешното, но това не значи, е външното е маловажно. Нашата религия – Православното християнство – е цялостна, не е само спиритуализъм.; тя обхваща човека в неговата цялост, целия му живот – и вътрешният преди всичко, но и външния; вътрешното се изразява във външното, отразява се от него, оформя се от външното. Но е много важно всичко да е на мястото си. Главното – това е вътрешното; външните форми имат значение само тогава, когато изразяват това вътрешно. И като разглеждаме различните практики за подготовка, ние не искаме наште читатели да кажат: а, не всичко е определено съборно, не е древна традиция, да изхвърлим всичко: ще правм каквото искаме! – съвсем не: а за това, за да разберем мястото на външното правило. Това е въпрос на църковна дисциплина, нищо повече; а “идеологизацията на правилото” е опасна, тя води до това, че външното строго определено правило се мисли като “закупуване на билет”, което дава право да се пристъпи към Тайнството. Рискът в тази гледна точка е, че външното в Църквата спира да бъде само израз на вътрешното, а става магическо по естеството на “допускане” до духовното; а Тайнството, участието в него, става следствие от изпълнението на външна церемония, т.е. достъпът до Бог се поставя при условие на изпълнението на някакъв външен ритуал. Така не може да дойдеш при Бог просто така, а само чрез ритуал, обряд, външно правило; при това и самото това правило става толкова сложно и строго, че Тайнството се превръща дори в някакво бреме, тежест, задължение, а не среща с Бога, към която душата се стреми. Ето заблуждението на тази гледна точка. Това неизбежно води до магизъм и фарисейство.
Ние с вас трябва добре да знаем, че нормата тук е следната: Тайнството се приема в съзвучие с душевното разположение, т.е. с желание, с разбиране, свободно и съзнателно, и главното е душата вътрешно да съответства на Тайнството, да бъде като “един дух” с Тайнството (дори това съответствие да е несъвършено, непълно или даже да съществува все още само като желание). Вътрешната подготовка си поставя именно такава цел – да предизвика това желание, да очисти съвестта, да се помирим с всички, да приведем всичките си дела и живот в християнската норма, църковен ред; външната подготовка помага на вътрешната, допълва я чрез определена църковна дисциплина, изградила се с традицията. Това е целта й – а съвсем не да бъде посредник между човека и Тайнството.
Тъй като хората са различни, то и външната подготовка е различна при всеки; а това, което предлага Църквата, не е буквално задължение, а някаква усреднена мярка за приложение, създала се исторически. Така за рядко причастяващите се, слабо свързани с църквата хора, е нужно по-строго изпълнение именно на външното правило – за да раздвижат душата си, да стигнат до нея, защото за много формални християни пътят съм Църквата минава през външното. За по-църковните, зрели християни мярката на външното правило може да бъде по-малка, защото САМО за невъцърковните хора животът в Църквата се свежда до богослужебни ритуали, Църковните люде живеят по-вътрешен живот и имат по-малка нужда от външни опори. Трябва да гледаме общо: задължително трябва да се помолим преди Причастие по-съсредоточено, да постим и т.н. – и така обличаме тези потребности в правило: който може го съблюдава изцяло, който може – и повече, а който не може – по-малко, без да се притеснява. Непременно трябва да има външна подготовка, не трябва да я разрушаваме или да я отменим изцяло, защото, както казва св. Теофан Затворник, няма вътрешно без външно, но има външно без вътрешно. Но на първо място все пак стои вътрешното съзряване на душата; заради него се предприема и външното, а не да се изчете определеното до последната буква. Изобщо всички външни форми в Църквата трява да се одушевят и да се напълнят с вътрешен молитвен смисъл, иначе Тайнствата и Църквата ще се превърнат в мъчителен и тежък формализъм и ще подменим живота с Бог с външни правила.
Ето това е общият подход към външните правила, а конкретно кой и колко да чете, да пости и какво да бъде или да не бъде, нека всеки да определя сам, и с духовника, изхождайки от своята житейска ситуация, като за основа се приема съществуващата църковна традиция.
Заключение
В заключение ще отбележим, че благодатният живот на Църквата, център на който се явява Евхаристията, не трябва да се вписва в някаква идеализирана схема. При всички случаи животът на Църквата, която е освен всичко друго продължение на действието на Св. Дух в човешката история, е първичен, и не трябва да се налагат собствени философски или богословски представи, и така да я свеждаме до нещо умозрително. Затова въпросът за честотата на Причастяването, разгледан от нас, е индивидуален, и трябва да се решава на индивидуално ниво, в зависимост от духовните нужди и личната нагласа на конкретния човек. Тук не може да има спуснато от горе разпореждане: “Всички да се причастяват два пъти седмично!”. Решавашата дума по въпроса за всяко причастие трябва да бъде предоставена на съвестта на всеки християнин. В противен случай има риск да станем заложници на друга крайност – някаква “единствено вярна” идея, (например необходимост само от частично причастие), която ако ни завладее, би донесла много зло и на нас , и на нашата Църква.
Край
Игумен Пьотър (Мешчеринов), Александър Боженов
[49]Послание до Диогнет, Аноним от II в., глава 11, виж. Изборник, Омофор, С. 2001, стр. 115
[50]Възникването на литургическия пост трябва да се отнесе към най-ранни времена, когато Литургията спира да бъде продължение на агапите и се превръща в тържествено богослужение, извършвано в сутрешните часове. Това правило не се отнася до болните, на които заради жизнени показатели е нужна храна в определени часове (например при захарен диабет).
[51]По определението на Свещения Синод на Руската православна Църква за 1969г.
[52]Журнал Путь, №2 за январь 1926г., с. 150, О русской церкви (письмо из России).
[53]Профанация ( от лат. profanatio) , църк. Оскверняване, кощунство, лишана е от светост, прен. Непочтително отношение към нещо или към някого, които заслужават уважение; опошляване, (от лат. profanus), “който е пред, извън храма”, букв. Човек, непосветен в тайнствата на божествената служба, прен. Човек, който няма познания в дадена област, неспециалист; невежа, прост човек.
[54]Прот. Владимир Воробьев, Сборник “Покаяние, исповедь, духовное руководство”, съставен на основата на лекции, прочетени в ПСТГУ през 1996г. На бълг. ез. – Протойерей Владимир Воробьов, Покаяние изповед духовно ръководство, Омофор, С. 2006, стр. 38-39.
[55] Ригоризъм (на френски: rigorisme от латински: rigor — твърдост, строгост) е термин, означаващ строгост в спазването на какъвто и да е принцип (норма) в поведението и мислите. Ригоризмът изключва компромисите и не отчита други принципи, различни от изходния.
[56]Церковний Вестник №13-14 (336) за июль 2006, Митрополит Вострский Тимофей: Иерусалимская церковъ – за Частое причащение. Виж също: Причастяването през страстната и светлата седмица в bogonosci.bg, а също: За причастието през Светлата седмица в www.dveri.bg
[57] http:/localhost/kiev-orthodox.org/site/meetings/1198/
[58]Пак там: http:/localhost/kiev-orthodox.org…
[59]Св. Иоанн Кронштадский, Мысли о покаянии и причащений, М., Паломник, 1997, с.73.
