Автор: йеромонах Методий (Савелов-Йогел)
Източник: „Пред очами Божией Правды”
Превод: Пламена Вълчева
В първия неделен ден след Възнесение Господне Църквата молитвено възпоменава богоносните отци от Първия вселенски събор.
Този събор, както знаем от църковната история, е бил свикан от равноапостолния император Константин Велики през 325 г. в град Никея поради загрижеността му за Христовата вяра.
Предмет на съборното обсъждане била ереста на Арий — лъжеучение, съгласно което Божият Син не е единосъщен с Отца, т.е. няма същата божествена природа като Него, а е само Неговото най-висше творение.
Всеки удар, насочен срещу Сина Божи, е удар срещу цялата Църква, защото Той е средоточие на целия християнски живот и всяко неправилно съждение за Него е изопачаване на този живот в самата му основа.
Богоносните отци от Никейския събор разбирали това. Те утвърдили истината за единосъщието на Сина Божи с Бог Отец и плод на тяхната догматична дейност бил Символът на вярата в неговата първа и по-голяма част.
В наши дни образът на никейските отци открива пред нас едно изключително важно поучение. Съвременното християнско общество до голяма степен е загубило съзнанието за важността и първостепенното значение на църковните догмати — истините на вярата.
За нас истината се е превърнала в нещо далечно и нежизнеспособно. Ние престанахме да я обичаме. Забравихме, че всяка действителна истина трябва да се проявява в живота и че всеки догмат на Църквата има свое нравствено съдържание и храни не само ума, но и сърцето ни.
Красотата на църковното учение се оказа недостъпна за нас. Ние сами се лишихме от тази съкровищница. В наши дни нерядко се срещат хора, които са образовани и културни, но напълно невежи по отношение на всичко, което се отнася до живота на Църквата. И действително мнозина от нас се оказаха „блудни синове”, неуспели да съхранят наследството на Отца и заминали за „далечна” страна.
И така, почитайки паметта на възлюбените и любящите синове на Христовата Истина, светата Църква ни призовава да пазим тази Истина. „Дните са лукави…” Изкушенията на ума, волята и чувствата ни дебнат на всяка крачка от жизнения ни път.
И затова трябва да бъдем по-близо до Църквата, трябва да се опираме на нейната неразрушима твърд. В нея е Христос.
А Христос е пътят, истината и животът за всички, които обичат светлината и побеждават в сърцето си духовния студ и религиозното безразличие.
