ТЕФТЕРЧЕТО НА БОГА

346 0

Автор: отец Ясен Шинев

енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна

Веднъж при стареца Порфирий дошъл младеж и му споделил, че въпреки старанието си в духовния живот, молитвите у дома и редовните му посещение в храма много често става така, че Бог не отговаря на искрените му молби. И разтревожен, го попитал защо става така и с какво е заслужил това. А атонският подвижник се усмихнал и му отговорил: „Бог има едно тефтерче и когато някой Му се помоли, записва молбата му в него и когато му дойде времето, отговаря и му дава онова, от което има нужда“ .

Тази история звучи толкова близко и хумористично, че просто няма как да не я приемем за достоверна и да не познаем и себе си в нея. Защото в училището на живота всички много често сме в ролята на това младо и неопитно момче, което е изпаднало в недоумение и смут, защото Бог не е отговорил на молитвите му. Това е плод на нашата духовна незрялост и липса на прозрение и мъдрост за дълбочината на Божия промисъл и на Неговия личен план за нашия живот. Всеки от нас, колкото и да е различен от другите, в цялата си самобитност и уникалност иска бързо да получи отговор на просбата си и това е нещо нормално и естествено. Но ние не можем да преценим дали това е достатъчно разумно и полезно за нас в момента и дали няма да попречи на основната цел в съществуването ни — спасението на душата.

Ние твърде често сме ролята на малко дете, което минава с баща си покрай витрината на магазин, в който вижда луксозен автомобил или мотор и спонтанно иска от баща си да го купи за него. А след усмивката и отговора му, че сега няма как, отказва да приеме това, тропа с крак и се разплаква разгневено, като обвинява татко си, че не го обича…

За нас това се е превърнало в нещо нормално и дори не ни прави особено впечатление. Уви, това е присъщо не само на новоповярвалите, но понякога и на нас, много по-опитните християни. Няма нечута молитва. Това, че Бог мълчи, не означава, че не ни чува… Че стои някак си безчувствено, без да отчита нашите горещи настоящи молби, сълзи и желания. Точно обратното — светото Евангелие ни учи, че Бог е Дух и истина, че диша и прониква във всичко и навсякъде около и в нас самите, изцяло изпълвайки и водейки невидимия и видимия свят. Той е дихание и полъх, тих и неуловим. Необяснима любов, бликаща и жертвена, и това, което иска повече от всичко, е колкото се може по-често и бързо да се обръщаме към Него. Особено в най-тежките и наболели случаи и проблеми, които ни връхлитат в стихиите на живота. Но ние в нашето нетърпение и ограниченост се огорчаваме и обиждаме. Ако не ни отговори веднага и на момента или малко след това, го приемаме лично и си мислим, че Той не ни обича. Това се отразява на нашата ревност към Него и на молитвения ни плам и ние стигаме дори дотам да охладнеем и да станем нехайни в духовния си живот. Не виждаме нещата нито в дълбочина, нито в бъдещето и живеем само с този отрязък от време, далеч от замисъла на архитекта на сградата на нашата личност. Затова сме наранени и засегнати. Нещо по-лошо, мнозина спират изцяло молитвите си и посещенията си в храма и дори отстъпват от вярата. А после говорят, че Бог е немилостив и несъстрадателен и че вярата е заблуда и илюзия за неукрепналите души и прекалено чувствителните хора, които не могат да намерят мястото си в обществото. А всъщност те са в заблуда, плод на тяхното незнание и непознаване на Неговия план за всеки от нас.

Истината е, че ни липсва… търпение.

Човекът в историята и духовните си търсения винаги е бил такъв — крехък и изменчив като настроения и чувства, и особено настоящият, съвременният човек, който е комплексиран и невротичен, уклончив и нерешителен във всичките си думи и дела и това бележи цялото му личностно поведение в дома му и в обществото. Ние, хората на модерния свят, сме възпитани в цивилизацията на комфорта и се движим по линията на най-малкото съпротивление. Свикнали сме да получаваме всичко в нашите малки светове наготово и веднага, с минимални усилия, без напрежение на силите, без дори и най-малката жертва от наша страна. В поведението ни е изчезнала истинската, натуралната радост от труда и отдаването за някаква кауза или за другите. Идеализмът, безвъзмездността и личният подвиг ни изглеждат смешни и ние гледаме на тях като на остатъци от една романтична епоха. Мислим си, че знаем всичко и че сме застанали на върха на пирамидата на благата. Смятаме, че всичко ни се полага по право, и не можем да се борим истински, с търпение и постоянство за нищо в нашето скромно битие.

Твърде често се лутаме не само в духовните си трудове, но и в светските си дела. В този дух и още в началото на 20 в. един от стълбовете на светото Православие, св. Теофан Затворник, отговаряйки на една вярваща жена в своите „Писма до духовните чеда“, изрича следното: „За всичко се иска търпение и чакане“. Ние не познаваме нещата, а бързаме в повърхностните ни наблюдения. Така правим и неправилни изводи и стигаме до тежки и погрешни заключения. Липсата на бърз отговор от Бога за отправената ни молба означава, че или помощта не е подходяща за този момент, или че ние не сме в състояние да я оценим и ще я пропилеем. Дарът, който искаме от Бога, няма да ни принесе никаква полза. В тези моменти Бог иска от нас да се борим, за да го заслужим, и с Неговия отказ изисква от нас да се борим и да се закалим в огнената жар на живота. Да се трудим и с молитва и търпение да обучим неукрепналите си души. Търпението е велика добродетел, призната за спасителна от всички свети отци, проява на мъдрост и зрялост от всички религии и култура в историята на света. Търпението е предписание, рецепта и лекарство за всяка болест, нужда и беда. Без него не можем да изградим нито една от важните духовни добродетели и скрижали в нашия духовен живот. С него ние трябва да проявим и така трудното за нас постоянство. А това е привилегия само за най-опитните и укрепнали бойци от „невидимата бран“. За това се искат изградени навици, воля, дух, постоянство и изграден духовен ритъм в хода на нашите търсения и опит в живота ни в Христа Спасителя. А всъщност ние проявяваме маловерие и топлохладност. Добре, че Бог е милостив, благ и човеколюбец, че се смилява в немощите ни и ни посещава в това окаяно състояние. Изпълнен с любов и топла грижа, пак и въпреки всичко ни превежда напред… Но изисква от нас още и още и особено да докажем най-важното, че не само вярваме, но и че се уповаваме на Него. Да възложим след искрените си молитви всичко изцяло в Неговите ръце и да се облегнем на отеческите Му обещания. Защото Той ни обича повече, отколкото ние обичаме себе си, и знае кога, къде и как да ни помогне, и то така, че помощта Му да бъде не само ползотворна, но и душеспасителна.

Той избира кога да се намеси, да се прояви наистина като вездесъщ, да хвърли дара Си в скута ни и да ни направи не само щастливи, но и удивени. За нас това е лично откровение, чудо и това наистина е така, а за Него е естествения, нормалния начин да се намесва в историята и в битието на всяка вярваща душа.

Кой от нас не е бил в тази трагикомична ситуация и не е изживявал своите молитвени възторзи и спиращи дъха ситуации на Неговото всезнание и всепокриваща милост към нас, полуслепите в криволичещите пътеки на живота? Затова нека първо да утихнем, а после да се смирим и да навлезем в себе си и с търпение да се уповаваме на Него и в малкото, и в голямото и така да докажем, че сме верни и заслужили да ни нарече спътници и приятели по пътя към несъкрушимото Си царство.