Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Какво знаем за вярата на околните?
Ние сме се самоуспокоили в ограниченото си впечатление за тях и си мислим, че имаме реална представа за тяхната личност и вътрешен свят. Уви, това се отнася дори и за тази най-съкровена сфера — връзката на душата им с Бога и отношението им с невидимия свят. Привикнали сме прибързано и „аргументирано“ да даваме определения и дори си позволяваме да ги осъждаме в нашата почти пълна слепота и недостатъчност.
Кой от нас познава достатъчно добре вярата на другия?
Не неговите религиозни навици и молитвено правило, а истинската сила и наситеност на неговата лична вяра. Ние сме потънали в цитати и условности, но забравяме, че вярата е откровение…
Евангелският текст в 4-та Неделя след Петдесетница, поднесен ни от св. евангелист Матей, в който се разказва за изцелението на слугата на стотника, е ярко потвърждение за внезапната и вдъхновена победа на вярата на този, от когото никой не го е очаквал. Това не само трябва да ни отрезви, но и да ни събуди, за да прозрем истината и да дойдем „в себе си“.
В този текст един чуждоземец, завоевател и потисник на избрания народ изразява такава чиста и неподкупна вяра, която липсва дори и в онези, които живеят според строгите канонични предписания. Неговото „Не съм достоен, но само кажи дума…“ е пробив и порив, но и ярко потвърждение за мъжественото изповядване, за цялото признание на мисията на Спасителя. Това е свидетелство, неочаквано и спиращо дъха, от един външен човек и дори враг. И то е встрани от всякакви условности и външни обредни предписания, които са задължителни и необходими за всяко учение. Защото „Бог е дух и истина“ и този от нас, който го приеме като такъв, ще се радва на Неговата милост в своя път. Затова Синът Божи трогнат изрича Своите думи и извършва чудо за изцелението на този другородец.
А нима и в реалния живот не е така? Тези, които познават житието на блажени Августин, знаят, че в него има един много интересен случай. Тогава, в далечния от нас 4 век, в неговата епархия в Ипон (Северна Африка) идват висшестоящи духовници и изказват възхищението си от положения от всички в нея труд. Те са видели плодовете на пастирската работа и живото служение — пълни храмове, школи с деца и възрастни — и усещат, че кипи пълноценен духовен живот. И когато споделят пред блажения своите реални впечатления, той дава неочакван отговор: „Благодаря много, но имайте предвид, че има хора, които са вътре, но всъщност са отвън, и други, които са отвън, но са вътре!“. Тоест мнозина посещават богослуженията и изпълват храмовете физически, но духом са далеч. Други пък не са така стриктни и „образцови“, но са вътре. Те имат по-силна вяра и лично благочестие в сравнение с първите.
Също като онзи известен епизод от житието на авва Антоний, когато той в молитва получил откровение, че при всичките му подвизи ден и нощ не е по-благочестив от един никому неизвестен за хората обущар от малка улица в Александрия, който неуморно се трудил в едно малко помещение и поради липса на време се молил с кратки, но искрени молитви, осъзнавайки, че е най-големият грешник в града. Защото във вярата няма мярка и логика и тя е винаги необяснима. Правилата, каноните, обредите са част от култа и са важни, но не задават болезнения въпрос за личното благочестие и не отговарят на основния въпрос — кой ще се спаси. Те насочват, но не решават, водят, но не спасяват…
Всеки духовник в своя пастирски опит има достатъчно наблюдения, които са потвърждение на този принцип, и е оставал изненадан от свидетелствата на жива вяра, които вижда в примера на най-обикновени хора и при съвсем неочаквани случаи. Те го умъдряват, но и вглъбяват и най-важното — смиряват в неговия път.
В скромния си опит като духовник си спомням няколко такива случая, но един от тях е особено показателен. В храма пред известната икона на св. Богородица беше дошла жена, която разплакана, се молеше пред нея да зачене. Аз я заговорих и тя сподели, че е мюсюлманка, но вярва в Бог, Мариям и светците и разчита на светата Дева като майка да ѝ даде рожба. Каза, че си е направила пълни медицински изследвания и няколко пъти са ѝ заявили, че няма как да роди дете. Но тя вярвала, че Бог е Този, Който решава последен нещата и че Мариям много ще ѝ помогне. Тя стоя, плака, прави поклони и остави някакъв дар пред иконата. После разплакана, си отиде. След няколко месеца се върна и искаше да благодари, защото заченала и решила от благодарност да приеме свето Кръщение и да стане християнка. Кръсти се и после роди дете. Така беше спечелена една душа и в светата Църква влезе човек, изпълнен с искреност и благодарност.
Въпреки всички първоначални диагнози и уверения на специалисти, тази жена е изявила жива вяра и с нея е предизвикала Божията милост и любов.
Колко дълбочина и проникновение има в думите на св. пророк Давид: „Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено, Ти, Боже, не ще презреш“ (Пс. 50:19)! Молитвата от дън душа, със сърдечна болка и искреност, като последна надежда и стон, смилява и умилява Господ Бог и Той реално се намесва в суровата битийност на живота. Такава молитва не само преобразява, но и може да извлече една душа от дълбините на ада. Защото Той гледа на сърце, което е наранено и прорязано от болка и неудържим порив към Него от дълбините на личния ад.
Всичко това са уроци за нас в училището на живота, в което няма почивни дни. Послания, които трогват, разтърсват и носят целия драматизъм на стоновете на душата. Тези живи примери могат да ни изведат от нашата застинала топлохладност и от позата, в която често заставаме, както фарисея от притчата. Те са победа над нашето самоусещане и самодоволство, с която Бог слиза в нашия малък свят и разгромява всичките ни представи за понятност и предсказуемост като намеса и присъствие.
Спасителят като Цар на Мира и Любовта иска живи свидетелства, горещ пламък и лично дръзновение от всеки, който свидетелства, че е Негов последовател. Затова нека оставим рутината и да не задържаме на повърхността, а да навлезем дълбоко и все по-дълбоко в своето сърце. Нека помним, че нищо не знаем за истинското лице на хората и особено за тяхното лично отношение към Бога. Човекът е тайна и може би най-голямата загадка на Твореца. Защото има много външни, които са вътре и близо до престола на Христос, достойни с осъзнатото си недостойнство, и от нас се иска просто да бъдем верни във всичко, колкото се може по-истински и искрени в изповядването на вярата си!
