Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Спомен за отец Илия
Отец Илия вече не е между нас. Това е факт, с който трудно свикваме. Защото колкото повече времето изтича, толкова повече си спомняме за неговия симпатичен образ. Някак си като мъртво вълнение спомените ни се връщат назад към цялата пъстрота на преживяното и разбираме какво сме изгубили. Винаги са били малцина онези, които пръскат светлина и оставят топло послание след себе си. Много са хората, малко са човеците. Пълно е с индивиди, а са истинска рядкост личностите. Свещеници има, но колко от нас са духовници? Всички, които сме в расо, сме призовани за това свято служение, но колко от нас са го прегърнали като призвание и горят и изгарят в него? А той беше от тези хора. Това е отговорът. Прост и ясен. Затова всички го обичаха.
На опелото храмът беше претъпкан и от всички страни се носеха стонове и въздишки от вярващи, а и от невярващи, които го познаваха. Имаха тази привилегия. Бях там и си казах: „Господи, дано и на моето погребение да има толкова много хора!“. Никога няма да забравя нашия разговор след като разбрах, че е болен от рак. Казах му няколко утешителни думи, изпълнени със състрадание и топлота. Изразих съпричастност с него и споделих, че се моля и го питах има ли нужда от нещо. Въздъхнах и му сказах: „Братко, нека Бог ти даде Своята изцеряваща благодат. Моля се за изцелението ти!“. Той ме изслуша и отговори бавно и малко уморено: „Благодаря ти, брате. Аз, да ти кажа честно, не се моля Бог да ми даде избавление от болестта, а просто да прояви Своята воля спрямо мен. Той ме е призовал към служение и по-добре знае какво ми е нужно… Негови сме! Живеем ли, умираме ли — Негови сме! Искам само едно от себе си — да се помиря с Него и с хората около мен и да понеса всичко, което ми е отредил. Той ли не знае кое е най-добре за мен и какво да ми отдаде? Какво мога да направя? Изповядах се чистосърдечно, причастих се, простих се с всички и събратята ми отслужиха маслосвет. Умирих се и сега чакам Неговата воля. Приготвих се за решението Му“.
Дъхът ми спря. Просълзих се. Господи, какво смирение! Колко е искрен и откровен… Каква чиста и нежна душа… Какви думи… Звучат като откровение. Разбрал е най-важното. Осъзнал е с пречистената си от страдания душа смъсъла на живота. Достигнал е до прозрението, че трябва да се живее, за да заслужим място в царството небесно. Помирен, просветен, обожен. Смирил се е… Св. Паисий Светогорец изрича в едно свое наставление: „Бог желае от нас само едно — смирение. Той няма нужда от нищо друго — само да се смирим. Така Божествената благодат ще ни направи такива, че да възлюбим Бог и да Го познаем. Тя ще стори всичко за нас, но само и единствено, ако смирим себе си и ѝ позволим да действа!“. А как постъпваме ние? Хвърляме се в отблясъците на егото и трескаво търсим решение, ръководени от инстинктите и страха, и отхвърляме далеч назад мислите на смирение и послушание пред Неговата воля. Когато ни открият болест и поставят диагноза, ние, вярващите, имаме рефлекс. Почваме да четем акатисти, молебени, изповядваме се, причастяваме се често, обаждаме се в различни манастири и всичко това с цел да избягаме от болестта и да се …отървем. И аз съм така… Ако ми се случи, ще направя точно това. С упоритост и непримиримост ще се боря като ранено животно, за да ме отмине тази горчива чаша. Ще направя всичко по силите си, за да изпрося милостта Му и да се спася от тази присъда.
Да, това е обяснимо и спасително. В него няма нищо богопротивно и осъдително, напротив… Но все пак дълбоко някъде в основата има и зрънце гордост, себелюбие и непримиримост. Не е проява на онова чисто смирение и толкова трогващо навеждане на главите пред Него, както го препоръчват светите отци. И всичко това от маловерие и малодушие. Побеждава човешкото, твърде човешкото. Нищожеството и немощта.
Връщам се назад и си признавам, че не познавам свещеник, който да е понесъл толкова много страдания. Роден в трудно семейство, изоставени от бащата, болестта отнема сестра му и той остава с майка си. Ранен брак, трудности от всякакъв характер, тежка раздяла със съпругата, която се отдалечи и го остави със сина им. От млад е имал болнав характер и после след тези несгоди и притеснения от преживяното, връхлетян от тежки болести и мрачни диагнози. Те се отнасяха до целия му организъм — мозъка, вестибуларната система, кръвта, крайниците и накрая — онкоболест. Живот като изкупление… Колко много кръстове носеше върху себе си. При все това имаше такъв изчистен характер. Как намираше сили да бъде винаги светъл, лек, елегантен, усмихнат. Служеше леко и благодатно, без да прави забележки на когото и да е било. Никого не осъждаше, беше чужд на грубости, обиди и дори не беше саркастичен и хаплив. Елегантен, преливащ, духовен и изпълнен с една лека закачливост. С неподправено чувство за хумор и вродено чувство за дистанция. Държеше се еднакво с всички, независимо дали са вярващи, невярващи, духовници или клисари. Не даваше никакви оценки за Синода и изобщо не коментираше владиката. Притежаваше вроден аристократизъм и винаги беше леко „над нещата“.
Когато попадаше в компания, където обсъждаха, осъждаха и клеветяха някой духовник или мирянин, той въздъхваше и с една лека неподкупна усмивка казваше: „Всички сме с недостатъци“ или „Всеки има своята немощ“. По всякакъв начин избягваше да влиза в коалиции, съюзи и заговори. Пазеше чистота на душата си… Беше чужд на това пагубно чувство за духовно превъзходство и се беше освободил от всякаква заученост или поза в поведението си. Абсолютно неамбициозен. Когато в началото на нашето запознанство в качеството си на дякон го попитах как да се обръщам към него, той се усмихна и каза така: „Отче, за Бог няма значение дали си йерей, протойерей или иконом. Аз те съветвам да не се вглеждаш в тези неща. На Съда Христос няма да гледа духовния ти сан, а това дали си Го изобразил в сърцето си. Важното за Него е дали си очистил душата си с Неговата благодат и доколко си успял да бъдеш Негова икона. Той ще гледа състоянието на душата ти. Другото няма значение“.
Сега от дистанцията на времето си спомням толкова случки с него и всички те ме изпълват с радост, светлина и топла печал. Във всяка една от тях научавах нещо за себе си и тя ми беше за смирение и пример. Но има една, която се откроява много ярко.
Една година, малко преди Цветница, всички духовници от храма и клисаря отидохме на нещо като излет в една местност на юг от града. На обяд седнахме на тревата, беше пост и ние сложихме по нещо за ядене. Времето беше топло и слънчево. Имаше шеги и настроение и се получи една наистина задушевна атмосфера. Стояхме един срещу друг на тревата, а срещу мен, малко встрани беше седнал отец Илия. Водихме духовни разговори, спорове. Имаше шеги, закачки и на всички ни беше леко и забавно. А около нас жужаха пчели, пееха птички и се носеха аромати на цветя и билки. Изведнъж над нас се сниши и завъртя една малка пъстра птичка, която чуруликаше и пърхаше с крила. Кръжеше около нас и съвсем изненадващо кацна на дясното рамо на отец Илия. Застана там, леко спря и затвори крила. Всички около него видяхме това и се смълчахме. Седяхме безмълвни, а птичката не помръдваще. Стоя така около 15 минути. Отец Илия протегна ръка и тя кацна на пръста му. Стоя така известно време. После почна да чурулика, направи един кръг над главата му и излетя. Аз стоях с отворени очи, застинал и развълнуван, и си казах: „Това е знак от Бога. Той е изпратил Светия Дух да го посети и да свидетелства за чистотата на душата му. Кацна само върху него. Намери най-чистото, най-истинското и достойното за свидетелство свише…“. Да, всички имаме своите дарове от Духа, но Той осени само и единствено него. Какво друго беше това, освен откровение и белег на избраничество от „мира сего“? Това са неща, които никога не мога да забравя. Духовни цветя, които завинаги ще ухаят в моя малък свят и ще напомнят за светлината на неговия. Затова и всички го обичаха. Защото имаше светлина и я пръскаше и отдаваше естествено и непринудено.
Сега се моля за неговата душа, но и нося в себе си вътрешното убеждение, че е на място чисто, топло и благодатно. Не се притеснявам за състоянието на красивата му душа и се моля и на него да ни помага в пътя ни като духовници и миряни. Да, отец Илия не е между нас, но е в нас!
Благодарим на Бога, че го познавахме!
Бъди благословен, отче, и благослови отгоре и нас!
