Автор: Мелойски епископ Емилиан (Кутузис)
Източник: www.youtube.com/@TheFountainOfLight
Превод: Пламена Вълчева
Човекът, приготвил голямата вечеря, е нашият Господ, вечерята е царството небесно. Царството небесно започва от този живот и продължава за всеки от нас в бъдещия вечен живот. Нека в началото да разгледаме един детайл от същата притча, разказана от друг евангелист — Марк. Неговият разказ съдържа по-голям драматизъм. В него се разказва за един човек, който се явил на брачния пир без сватбена премяна и бил изгонен от царя. Брачният пир — това е не само Тайната вечеря, но и царството небесно, Самият Бог. В Откровението на свети Йоан четем, че онези, които претърпели голяма скръб, влезли в рая, облечени в бели дрехи. Ние свързваме тези дрехи с добродетелите, с очистената душа, с просветлението на Светия Дух, което получаваме още преди да отидем на брачния пир. Например свети Исаак Сирин казва, че смирението е дрехата на Божеството. Така че всички ние сме поканени на голямата вечеря, но ако нямаме сватбена премяна, която би могла да бъде дори и само изповедта преди нашата смърт, преди последното ни издихание, както станало при разбойника, разпънат отдясно на Иисус, ние не можем да присъстваме на вечерята и ще бъдем изгонени.
Целта на нашия живот е да придобием Светия Дух. Ако сме облечени в Светия Дух, за нас вечерята ще започне още преди смъртта ни, а смъртта ще е просто печат, потвърждаващ вечния живот в Божията любов и радост. Нека набързо видим защо човекът без сватбена премяна бил изгонен от брачния пир. За отец Ефрем Катунакийски казват, че в края на живота си плачел неутешимо, защото, по думите му, през целия си живот не бил направил нищо, с което да угоди на Бога. Разбира се, с това той искал да каже, че на фона на нещата, които Бог действително прави за всеки от нас, ние не сме направили нищо за Него, дори и да сме пролели кръвта си за Негова слава. Старецът Ефрем обаче носел на себе си дрехата на нетварната светлина и бил вкусил от небесния пир. Така че онова, което говорел, мислел или предполагал за себе си, не променя факта, че несъмнено е влязъл в царството небесно. Често на изповед идват хора, изпълнени с гордост и себелюбие, които твърдят, че са добри хора и че не са извършили нищо лошо в живота си. Тези хора си мислят, че са облечени в сватбена премяна, но всъщност са облечени в собствената си илюзорна представа за своето благочестие и праведност. Те всъщност са напълно лишени от добродетели и ще бъдат изключително изненадани, когато в бъдещия живот бъдат изгонени. Те са толкова объркани, че смятат, че са винаги прави, че са благодетели на всички и че хората трябва да следват примера им. Нека Бог яви над нас милостта Си, защото всички ние в една или в друга степен имаме много общо с тази категория хора.
Сега нека разгледаме накратко какво се случило с онези, които Бог поканил да влязат първи на Неговата вечеря. Бихме могли да кажем, че всеки един от тях имал някакво благословение в живота си, но не възприел полученото от Бога като дар, а като примамлив идол. И заменил Бога с даровете, които получил от Него, и вероятно от вярващ се превърнал в идолопоклонник, макар и да не се смятал за такъв. Даровете, които получаваме от Бога, ни карат да бъдем признателни, предани и вдъхновени, да прославяме Бога и да Го обичаме още повече, да Му се доверяваме и да Го следваме. Нямаме правото да грабнем даровете и да побегнем. А и къде бихме могли да побегнем и от кого бихме могли да се скрием? Той е нашият Създател, Той е Всемогъщият Бог. Не можем да побегнем от лицето Му. Дарът, който сме получили от Бога, не трябва да ни отделя от Него, а още повече да ни съединява с Него. Какво обаче станало с хората, които били поканени веднага след като първите призовани пренебрегнали Бога? Това е друг вид призоваване, това е покана към онези, които в живота си са получили дара на болката. Ние не си даваме сметка, че болката също е дар. Болката ни помага да започнем да ценим всичко, тя ни помага да бъдем благодарни дори и за най-малкия дар, който получаваме. Болката не само очистила дрехите на поканените, така че да бъдат подходящи за голямата вечеря, но и накарала Бога да яви милостта Си над тези хора и да ги покани да влязат в Неговата вечна радост.
Нека също така да се опитаме да погледнем тази картина от един по-различен ъгъл. Ако не ценим даровете, които сме получили от Бога, ние се нуждаем от болка в живота си, за да оценим онова, което сме загубили, както и това, което вероятно ще загубим, защото твърде вероятно е, че ще загубим душата си, когато не ценим даденото ни от Бога. Затова е по-добре да имаш рак, отколкото да си външно щастлив и влюбен в живота, но духовно мъртъв. И още нещо. Ние винаги се оплакваме: трябва да ходя на работа, трябва да гледам децата, трябва да ям постна храна, трябва да правя това, трябва да правя онова. Вместо това трябва да казваме: имам възможност да ходя на работа, имам възможност да гледам деца. Ние не сме роби и трябва да разберем, че каквито и възможности и преимущества да ни е дал Бог, сега имам възможност да постя за Него, не защото трябва или защото Той има нужда от това, а защото по този начин ще мога да очистя дрехата си, с други думи, няма да съм далеч от голямата вечеря. Колко много хора биха искали да имат нашата работа или нашето семейство! Колко много хора нямат работа или семейство! Болката в живота ни също е преимущество. Тя е дар, ако я възприемаме по правилния начин. И накрая, последният сценарий, за който говори светото Евангелие днес. Ако не ценим Божия дар и ако страданието не ни извади от унеса на нашите привички и намерения, Бог все пак ще изпрати служителите Си да пробудят в нас мисълта за спасение.
По начина, по който Бог е изпратил пророците и Своя Единороден Син Христос, така Той е изпратил апостолите и всички светии на нашата Църква. Това не трябва да е непременно някой свят човек, това може да е нашата съпруга или нашият съпруг, нашето дете или някой приятел, който говори чистосърдечно, защото най-голямото и ценно богатство в сърцето ни е Божият образ и подобие. Техният пример, тяхната жертва могат да пробудят нашето добросърдечие, да ни накарат да погледнем на живота от друг ъгъл и да променим привичките си, и да ни направят достойни за голямата вечеря. И още нещо. Има свети хора, които подобно на Христос искат да платят цената за нашите грехове и да измолят от Бога още по-голяма милост за своите заблудени братя и сестри. Хора като свети Паисий, хора като папа-Ефрем Катунакийски и много други, за които вероятно никога няма да научим. Днес не ви моля да платите цената за греховете на другите, не ви моля да бъдете свети, макар че всички ние сме призвани да бъдем такива. Но ви моля поне да не поругавате Божиите дарове, като не пренебрегвате Бога, като не се съсредоточавате върху даровете и не ги използвате единствено за себе си. Помислете как да отдадете силата си, енергията си, знанията си, любящото си сърце, времето си и жалостта си така, както Бог отдаде на човеците Своя Син в деня на Неговото Рождество, така, както Той споделя любовта от недрата на Светата Троица с нашата паднала природа.
Декември, 2018 г.
