Автор: прот. Павел Великанов
Източник: www.radiovera.ru
Превод: Пламена Вълчева
Тук ставаме свидетели как представителите на духовния елит на еврейския народ продължават да изпитват Христос. И понеже не могат да разберат що за човек е Този Иисус, те се стремят да Го изследват от всички страни. Въпросът на законника — колкото и да е характерен за юдаизма — е въпрос с уловка. Защото той не го задава с цел да научи нещо, а с цел да „изкуши“, да провокира.
Иисус отговаря по един напълно стандартен начин: какво е написано в Моисеевия закон? С този отговор Той веднага лишава законника от възможността да направи провокация: ти сам зададе въпроса, но понеже си експерт по закона, сам дай отговор! Не очаквайки подобен обрат, законникът привежда думите от главната молитва на юдаизма — всъщност това е не толкова молитва, колкото декларация на заповедта, дадена от Бога — да обичаш Твореца и ближния.
И тук трябва да спрем. Защо законникът не очаквал подобен обрат? Защото бил сигурен, че Иисус ще се впусне в „умни разговори”, в разсъждения за това как трябва да се разбират заповедите и как трябва да се изпълняват, а в тези хитросплетения вече не би представлявало никаква трудност да Го подмамят в една или друга клопка, отдавна известна на специалистите. А след това да Го обвинят, че тълкува погрешно Закона и че води подривна дейност, като проповядва лъжливи учения.
Обаче целият този план се сгромолясал. Иисус не искал да наложи някакво Свое оригинално вероучение, което да се различава радикално от вече съществуващото в старозаветния юдаизъм. И това хвърлило в голям смут фарисеите, законниците и книжниците: те ни най-малко не можели да разберат какво всъщност се случва и какво всъщност иска този загадъчен Дърводелец от Назарет.
„Не да наруша Закона съм дошъл, а да го изпълня!“ – казва за Себе Си Иисус. И в това „изпълнение“ на Закона се състои целият Му живот. Иисус извършва нещо много по-важно от създаването на поредното религиозно учение: Той „изпълнява“ неизмеримо повече от онова, на което „учи“. И показва на всички нас, че проблемите ни се състоят не в това, че разбираме нещо погрешно, а в това, че не изпълняваме дори и малкото, което много добре разбираме. В нашия живот „разбирането“ първенствува над „изпълнението“ — и в днешната притча за милостивия самарянин се говори именно за това. И левитът, и свещеникът много добре разбирали, че не могат да окажат помощ на нещастника, защото, ако той неочаквано умре, те ще станат ритуално нечисти, ще се осквернят и няма да могат да извършват богослужение в храма. Самарянинът също разбирал, че може да се оскверни, но състрадателното му сърце се оказало по-силно от „разбирането“ и той направил това, което трябвало да направи — спасил полумъртвия пътник.
Налага се често да слушаме от съпрузи, които са във фазата на остър конфликт, думи за „разбирането“. Когато са се обичали, когато са имали търпение, отстъпчивост и готовност да служат на другия, те и дума не са отронвали за някакъв проблем с „разбирането“. Но веднага щом отношенията им се объркат, те казват: „Не разбирам защо той (или тя) се държи така? Трябва да се изясним! Искам да разбера!“. Като правило, в резултат на такива „изяснявания“, които се провеждат в раздразнено състояние на духа, без любов и милост, конфликтът се изостря още повече. Разумът ни изиграва лоша шега: възможно е да успеем да си изясним — с помощта на опитен психолог, в какво се състои причината за подобно поведение — но от това не ни става по-леко! Умът ни е помогнал да извадим на повърхността цялата мръсотия на душата, но това не ни е накарало да заобичаме другия по-силно.
Не бива да се опитваме да проумеем с ума си онова, което можем да разберем само със сърцето си. Да обичаш, означава да вземеш другия на плещите си и да го влачиш, а не да се занимаваш с „модифицирането” му: това ще махнем, а това ще оставим! А ако не обичаш, то тогава никакво „разбиране” не може да се превърне в първопричина за истинската любов!
