Старческото слабоумие: как да помогнем на своя близък и сами да не си изгубим ума

Автор: Григорий Горшунин, Мария Строганова
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева

На 17 октомври в рамките на кинофестивала „Никога не е късно” беше изнесена лекция на тема: „Старческото слабоумие: как да помогнем на своя близък и сами да не си изгубим ума”. Организатор на лекцията е проектът „Старост в радост”. Какво е старостта – присъда, болест, неотвратимо, безрадостно състояние и наше общо бъдеще? А нали старческото слабоумие в редица случаи може да се излекува, и на практика винаги – значително да се облекчи състоянието на възрастния човек. За най-разпространените заблуди по отношение на старостта четете в лекцията на Григорий Горшунин, лекар геронтопсихиатър.

Целта на моето изказване днес е да разкажа за характерните проблеми, възникващи у старите хора, и да покажа как те се отразяват на нас, лицата, които се грижат за тях.

Първо ще определим главното понятие. Деменция – това е придобито слабоумие. Тоест, когато мозъкът на човека вече се е формирал, а след това нещо се е случило с него. У нас и досега се използва думата „олигофрения”. Олигофренията е слабоумие, възникнало в ранните стадии на формирането на мозъка, а всичко, което човек си е „спечелил” впоследствие, се нарича деменция. Обикновено тя настъпва след 60-70-годишна възраст.

Списък на типичните заблуди. „Какво искате от него, той е стар…”

Старостта не се лекува.

14 години съм работил като участъков геронтопсихиатър в Корольово в обикновен диспансер. Някога бях може би единственият човек, който редовно ходеше на посещения по домовете на страдащите от деменция хора.

Разбира се, натрупах много интересен опит. Често роднините на пациента се сблъскват с позицията на лекарите: „Какво искате? Той е стар…”. Най-гениалният отговор, по мое мнение, даде една роднина на стара баба, която каза: „Какво искам ли? Искам, когато тя умре, да имам по-малко чувство за вина. Искам да направя това, което бих могла да направя за нея!”.

Лекарят винаги иска да бъде ефективен, той се стреми да излекува пациента. А старостта е невъзможно да се излекува. И се създава илюзията, че със старите хора изобщо няма какво да се направи. Ето, с тази илюзия трябва да се борим днес.

Няма диагноза „старост”, има болести, които трябва да се лекуват, както всички болести на всяка възраст.

Деменцията не е необходимо да се лекува, тъй като е неизлечима.

В такъв случай всички хронични болести не е необходимо да се лекуват, а между другото около 5 % от деменциите са потенциално обратими. Какво значи „потенциално обратими”? Ако в ранните стадии на някои типове деменция се назначи правилното лечение, то тя може да се излекува. Дори при необратими процеси, в ранния стадий, деменцията може за известно време да отстъпи, а симптомите – да намалеят. Ако се лекува адекватно.

5 % – това малко ли е? Твърде много е в общ мащаб, тъй като по официални данни в Русия има около 20 милиона хора, страдащи от деменция. В действителност мисля, че тази цифра е занижена два и половина пъти, тъй като деменцията обикновено се диагностицира късно.

„Защо да го мъчим с „химия”?”

Това също е нарушение на етиката: не ние трябва да решаваме всичко това. Когато самите вие се разболеете, вас не трябва ли да ви „мъчат” с лекарства? Защо възрастният човек да не може да получи същата помощ, каквато и младият? Какво удивително лицемерие се проявява, когато роднините казват: „Хайде да не мъчим нашия дядо с химия”, а после, когато дядото ги изкарва от кожата и ги довежда до срив, те могат да го ударят, да го вържат. Тоест, не трябва да го „мъчат с химия”, а да го бият могат? Старият човек не може сам да се обърне към лекар и тази функция трябва да поемем ние.

„Докторе, стига ни само да спи…!”.

Хората със седмици, а понякога и с месеци търпят ужасните нарушения в поведението и съня на фона на деменцията на своите роднини, а след това, измъчени, идват при психиатъра и казват: „Докторе, нищо не ни е необходимо, достатъчно е само да спи”. Разбира се, сънят е важен, той трябва да се организира, но сънят – това е върхът на айсберга, ако просто нормализираме съня, това няма особено да помогне на страдащия от деменция.

Безсънието е симптом. И затова можем да приспим дядото, но по този начин не можем да му помогнем при деменция.

Защо обкръжението на болния – близките хора, обслужващите лица, средният медицински персонал, някои невропатолози и терапевти – мислят, че е много сложно да се нормализира сънят, да се снеме агресията, да се преодолеят налудните идеи. В действителност това е реална задача. Ние не можем да излекуваме човека, но можем да направим така, че да ни бъде по-леко да се грижим за него, и самият той, доколкото е възможно, да се чувства добре. Всичко това е реална задача.

Резултатът от заблудите: Безсмислените, ненужни страдания на пациента и неговото обкръжение.

Агресията, налудните идеи, нарушенията в поведението и съня и много други неща могат да бъдат овладени, а развитието на слабоумието да се спре за известно време или да се забави.

Трите „Д”: депресия, делириум, деменция

Депресия.

Депресия – това е хронично понижено настроение и неспособност да се радваш.
Често се среща в старческа възраст.
На тази възраст може да се възприема като нормално явление от пациента и околните.
Силно влияе на всички соматични заболявания и влошава тяхната прогноза.

Ако човек, без значение на каква възраст, е хронично неспособен да изпитва радост – това е депресия. Всеки, със сигурност, има своя собствен опит със старостта. Много бих искал с моя помощ да сформираме образ на старост „ала Япония”, когато след пенсиониране сме събрали пари и отиваме някъде, а не седим на дивана.

Засега образът на старостта в нашето общество е достатъчно депресивен. Кого си представяме, когато кажем „старец”? Обикновено прегърбен дядо, който безсмислено ходи насам-натам, или зла, неспокойна бабичка. И по тази причина, когато старият човек е в лошо настроение, това се приема за нормално. За още по-нормално се смята, когато старци, достигнали до 80-90 години, казват: „Уморени сме, не искаме да живеем”. Това е неправилно!

Докато човек е жив, той трябва да иска да живее, това е нормално. Ако човек, в каквато и да било ситуация, не иска да живее, това е депресия, независимо от възрастта. Кое е лошото при депресията? Тя влияе негативно на соматичните заболявания и влошава тяхната прогноза. Ние знаем, че старите хора обикновено имат цял букет от заболявания: захарен диабет втори тип, стенокардия, хипертония, болки в колената, гърба и т. н. Дори понякога идваш на повикване, питаш стария човек какво го боли и той казва: „Всичко ме боли!”. И аз разбирам какво има предвид.

И старците, и децата страдат телесно при депресия. Тоест, в действителност отговорът „всичко ме боли” може да се преведе на нашия език така: „На първо място ме боли душата, а от това произлиза всичко останало”. Ако човек е потиснат, печален, кръвното и захарта му се покачват и докато не се справим с тази печал и потиснатост, е малко вероятно да успеем да нормализираме останалите показатели.

Резултат: Депресията рядко се диагностицира и лекува. Вследствие на това продължителността на живота намалява и качеството му се влошава, а околните се чувстват по-зле.

Делириум (обърканост).

Помрачаване на съзнанието: загуба на контакт с реалността, дезориентация, хаотична речева и двигателна активност, агресия.
Често възниква след травми, премествания, заболявания.
Често се проявява остро вечер или нощем, може да отмине и отново да се възобнови.
Човек често не помни или помни много смътно какво е направил в състояние на обърканост.
Задълбочава се от неправилно лечение.

С темата за делириума се сблъскваме у хора в млада възраст, главно при продължителна употреба на алкохол. Това е „алкохолна треска” – халюцинации, бълнуване, мания за преследване и пр. У стария човек делириумът може да възникне след физически или психични травми, преместване на друго място, телесни заболявания.

Буквално онзи ден бях на повикване при жена, която е на почти сто години. Тя винаги е живяла самостоятелно – с посещаващ я социален работник, роднините й купуваха продукти. Имаше деменция, но в лека форма, което до определен момент не беше критично.

И ето, през нощта тя пада, счупва си шийката на бедрото, и при нея в първата нощ след счупването започва объркване. Не познава никого, вика: „Къде сте ми сложили мебелите и нещата?”, изпада в паника, озлобява се, става със счупения си крак, тръгва нанякъде.

Чест повод за начало на объркаността е преместването. Ето, старецът живее сам, обслужва се сам в града или на село. Хората около него му помагат – съседите купуват продукти, бабите идват да го видят. И изведнъж роднините звънят и казват: „Вашият дядо се държи странно. На свинете е дал това, което е трябвало да даде на кокошките, на кокошките – това, което е за свинете, тръгна нанякъде през нощта, едва успяхме да го хванем и т. н., говори несвързани неща”. Роднините идват и прибират дядото.

И тук възниква проблем, защото дядото, макар и да не се е справял много добре със своите кокошки и прасета, поне е знаел къде е тоалетната, къде са клечките, къде е леглото му, тоест някак си се е ориентирал в познатото за него място. А след преместването той изобщо не се ориентира. И на този фон, обикновено през нощта, започва объркване – дядото иска да си отиде „вкъщи”.

Понякога роднините, изнервени от такава настойчивост, действително го откарват у дома, за да се успокои за кокошките… Но това не води до нищо, защото в съседния вход също има такъв дядо, който настоява да си отиде „вкъщи”, въпреки че целия си живот е прекарал в това жилище.

В момент на обърканост хората не разбират къде са и какво става наоколо. Объркаността често възниква остро, вечер или през нощта, и може сама да си отиде призори, след сън. Тоест през нощта викат „спешна помощ”, лекарят слага инжекция и казва: извикайте психиатър, а на сутринта пациентът се събужда спокоен и нищо не помни. Защото объркаността се забравя (амнезира), човекът не помни, или помни много смътно, какво е правил в това състояние.

Объркаността най-често се съпътства от психомоторна възбуда: речева и двигателна, обикновено възниква нощем и, което е особено неприятно, се задълбочава от неправилно лечение.

Когато у старите хора се нарушава сънят, какъв препарат обикновено препоръчва терапевтът невропатолог? „Феназепам”, който е бендодиазепинов транквилизатор. С този препарат може да се лекува тревожност и безсъние. Той приспива и успокоява.

Но при обърканост (поради органични нарушения на мозъка) феназепамът действа по обратния начин – не успокоява, а възбужда. Ние често слушаме такива разкази: дошла е „Спешна помощ”, дала е феназепам или е направила мускулна инжекция с реланиум, дядото се е унесъл за час, а после започнал да „бяга по тавана”. Цялата тази група бензодиазепинови транквилизатори често действа обратно (парадоксално) у старите хора.

И още за феназепама: дори ако вашите баби и дядовци го употребяват в разумни граници, имайте предвид, че той, първо, предизвиква привикване и зависимост, и второ, е миорелаксант, тоест разслабва мускулите. Старите хора, когато сами си увеличават дозата феназепам, ставайки, например, нощем до тоалетната, падат, счупват си бедрената шийка и с това всичко свършва.

А понякога започват да лекуват безсънието или объркаността у бабите с фенобарбитал, тоест с „Валокордин” или „Корвалол”, които го съдържат. Но фенобарбиталът, въпреки че действително е много силно сънотворно, противотревожно и противогърчово средство, също предизвиква зависимост и привикване. Тоест, по принцип можем да го причислим към наркотичните средства.

Затова у нас, в Русия, има такова специфично явление, като бабите-корвалолки. Това са стари жени, които купуват от аптеката огромно количество флакони „Валокордин” или „Корвалол” и пият по няколко блистера на ден. По същество те са наркозависими, и ако не го пият, 1) няма да заспят, б) ще започнат поведенчески разстройства, напомнящи делириума при алкохолиците. При тях често се наблюдава неясна реч от типа на „каша в устата”, или нестабилна походка. Ако видите, че вашият близък човек редовно пие тези препарати, продавани без рецепта, моля ви, обърнете внимание на това. Необходимо е да се заменят с други лекарства без странични действия.

Резултат: при объркаността не се обръщат към лекар в ранните стадии, не търсят причините, лекуват неправилно, което води до страдание за пациента и цялото семейство, до бягство на обслужващото лице.

Деменция

Деменцията е придобито слабоумие: разстройство на паметта, вниманието, ориентацията, познанията, планирането, критичността. Нарушаване и загуба на професионални и битови навици.

Роднините, а понякога и лекарите, „забелязват” деменцията едва в напредналите стадии.
Леките, а понякога умерени разстройства се смятат за норма в напреднала и старческа възраст.
Деменцията може да започне с разстройства на характера.
Често се прилага неправилно лечение.

Как мислите, ако доведете средностатистическия възрастен човек на 70 години с нарушения на паметта и ориентацията например при невропатолог, каква диагноза ще получи в повечето случаи? Той ще получи диагноза „дисциркулаторна енцефалопатия” (ДЕП), което в превод означава „разстройство на функциите на мозъка поради нарушение на кръвообращението по неговите съдове”. Най-често това е невярна диагноза и лечението е неправилно. Безинсултната, но ясно изразена форма на протичане на заболяванията на мозъчните съдове (ДЕП) е тежко и сравнително рядко заболяване. Такива пациенти не ходят, речта им е нарушена, въпреки че може и да няма асиметрия в тонуса (разлика в работата на мускулите в лявата и дясната половина на тялото).

В Русия съществува традиционен проблем – хипердиагностика на съдовите проблеми на мозъка и хиподиагностика на така наречените атрофични проблеми, към които спадат болестта на Алцхаймер, на Паркинсон и много други. Защото невропатолозите навсякъде виждат проблеми със съдовете. Ако болестта се развива плавно, постепенно, тя най-вероятно не е свързана със съдовете.

Но ако болестта се развива рязко или скокообразно – това е съдова деменция. Твърде често тези две състояния вървят заедно. Тоест, от една страна, тече плавен процес на отмиране на клетките на мозъка, както при болестта на Алцхаймер, а от друга – на този фон се случват и съдови „катастрофи”. Тези два процеса взаимно се стимулират, така че добре запазеният до вчера старец може внезапно да се срине.

Роднините и лекарите не винаги забелязват деменцията, или я забелязват само в по-напредналите стадии. Съществува стереотип, че деменцията – това е, когато човек лежи с памперс и „пуска мехури”, а когато той, например, изгубва някакъв битов навик – това още се смята за нормално.

Класическият вариант е деменция от алцхаймеров тип. Човек добре помни събития от своя живот, но това, което е станало току-що, не помни. Например, на прием питам един стар човек, той познава всички, знае всичко, помни адреса, а след това казвам: „Закусвахте ли днес?”. – „Да”, – „А какво закусвахте?”, – мълчание, той не може да си спомни.

Също така се среща стереотип, при който деменцията е нещо свързано с паметта, вниманието, ориентацията. В действителност има такива типове деменция, които започват с разстройство на характера и поведението. Например, челно-слепоочната деменция, или както я наричали преди, болестта на Пик, може да започне с разстройство на характера. В първите стадии на деменцията човек става или благодушно отпуснат – „морето му е до коленете”, или обратно, много затворен, потопен в себе си, апатичен и немарлив.

Вие навярно искате да ме попитате: а къде всъщност минава тази условна граница между все още нормалното и началото на деменцията? Има различни критерии за тази граница. МКБ (Международната класификация на болестите) посочва, че деменцията е нарушение на висшите корови функции, свързано с нарушение на битовите и професионалните навици. Определението е вярно, но силно размито. Тоест, ние можем да го приложим и към напредналите, и към ранните стадии. А защо е толкова важно да определим границата? Този момент е не само медицински. Много често възникват юридически въпроси: проблеми около наследството, дееспособността и т. н.

Два критерия ще ни помогнат да определим границата:

Деменцията се характеризира с разстройство на критичността. Тоест човек вече не се отнася критично към своите проблеми – основно към разстройството на паметта. Не ги забелязва, защото силно подценява своето състояние.
Загуба на самообслужването. Докато човек се обслужва сам, негласно можем да смятаме, че деменция няма.

Но тук също има един тънък момент – какво значи „да се обслужва сам”? Ако човек вече живее под вашите грижи, но функционира в жилището, това не значи, че няма деменция. Може би тя вече се развива много плавно, просто човек не я забелязва в своята обичайна среда. А да отиде, например, сам да плати сметките, няма да може: обърква се, не разбира за какво и къде трябва да плати, не е способен да сметне рестото и т. н.

Оттук следва грешката: меките и плавни разстройства се смятат за норма в напреднала и старческа възраст. Това е много лошо, защото именно меките и плавни разстройства могат ефективно да се лекуват. Ако вие доведете своя роднина в ранен стадий на деменция, тя може да бъде спряна с помощта на препарати, които няма да я излекуват, но ще успеят да я спрат. Понякога за много, много години.

Резултат: Деменцията късно се диагностицира и неправилно се лекува. Вследствие на това нашите близки живеят по-кратко и по-лошо, сами страдат и причиняват страдания на околните.

Откъде трябва да започнем, ако наш близък човек има деменция? Ще дадем много необичаен отговор: от грижата за обслужващото лице!

Нормализирайки душевното състояние на обслужващото лице, ние:

Подобряваме качеството на грижите;
Правим профилактика на „синдрома на прегарянето” у близките и обслужващите лица. Ако обясним „на пръсти” на онези, които са около нас, следват стадии на агресия, депресия и соматизация;
Запазваме добрите болногледачки и здравето на нашите близки, носещи тежестта на грижата;
Ако грижещото се лице работи, подобряваме неговата работоспособност, а понякога и запазваме работата му.

Някой има ли представа защо трябва да започнем от себе си, грижейки се за близък с деменция? Да си спомним трите „Д”, където на първо място стои депресията. В действителност грижещото се лице може да е много по-уязвимо, отколкото страдащият от деменция пациент.

Страдащият от деменция може вече нищо да не разбира, да ви смята, вместо за дъщеря, за внучка, съседка, медицинска сестра. И вие трябва и да обезпечите пациента – социално, юридически, медицински. Ако поставите в центъра пациента, и по-точно, неговата болест, след време и вие ще легнете заедно с него. Само нормализирайки състоянието на грижещото се лице, ние ще подобрим качеството на грижата и ще помогнем на самия болен.

Синдромът на прегарянето има три условни стадия: агресия, депресия и соматизация. Агресията често се проявява като раздразнителност, неин класически вариант е астенията (слабост, лесна уморяемост).

Депресията настъпва след агресията, ако грижещото се лице няма възможност да си почине. Това е фаза на апатия, когато на човек вече нищо не му е необходимо, той ходи като „зомби”, мълчалив, слъзлив, полага грижи автоматично и вече не е с вас. Това е по-тежкият стадий на прегаряне.

Ако и на този стадий не се погрижим за себе си, тогава настъпва соматизация. По-просто казано, човек може просто да умре. У грижещия се човек се развиват неговите собствени болести и той сам става инвалид.

Да измамим реалността е невъзможно. Ако вие полагате грижи, без да се грижите за себе си, то след известно време сами ще умрете.

Какво можем да направим при правилно лечение и грижа за роднините, страдащи от слабоумие?

Да разкриете и излекувате „потенциално обратимите деменции” и депресивните псевдодеменции;
Да отстраните страданията на стария човек, разстройствата в поведението, психотичните разстройства;
Да запазите здравето, силата и работата на обслужващите лица и роднините.

В 5 % от случаите деменцията може да бъде излекувана. Съществуват деменции при хипотиреоидизъм, при хипертиреоидизъм, при недостиг на витамин В-12, фолиева киселина, нормотензивна хидроцефалия и т. н.

Ако не можем да излекуваме деменцията, то трябва да разбираме, че от момента на поставянето на диагноза на нашия близък минават средно между четири и седем години. Защо да превръщаме в ад тези години? Хайде да отстраним страданията на стария човек, а за себе си да запазим и здравето, и работата.

Въпроси:

Какво да правя, ако забелязвам у своята роднина някакви отклонения в поведението, а тя не признава това и не иска да се лекува?
В медицинското право съществува Федерален закон „за психиатричната помощ и гарантиране правата на гражданите при нейното оказване”. Смятам, че всички хора, грижещи се за дементни пациенти, във връзка със сложната социална и медико-юридическа ситуация, трябва да прочетат и да познават този закон. Особено за наблюдение от психиатър: как можем да повикаме психиатър, в какви случаи психиатърът може недоброволно да насочи пациента към стационар, а когато откаже, и т. н.

Но на практика, ако забележим деменция, се стараем да започнем да я лекуваме веднага, доколкото е възможно. Така че да се получи разрешение от съда за оглед – това е много дълга процедура, а болестта прогресира, роднините полудяват. Тук трябва да помним, че не бива да оставяме психотропни препарати в ръцете на дементните пациенти. Необходим е строг контрол. Те или забравят да ги приемат, или забравят, че са ги приели и приемат още. Или изобщо не ги приемат. Защо?

Можем да съставим приблизителен списък на налудните идеи у възрастните хора:

Идеи за причиняване на щета, формиращи се на фона на нарушена памет. Тоест, старият човек, вече обзет от параноялна тревога, взема своите документи и пари и ги скрива, а после не може да си спомни къде ги е сложил. А кой ги е откраднал? Или роднините, или съседите.
Идеи за отравяне. Този проблем можем да решим, ако започнем лечение с лекарства в разтворимо състояние. По-нататък, когато тази идея на човека изчезне, той се съгласява доброволно да приема препарати за паметта.
Неадекватни сексуални претенции. Постарах се да поговоря за това на Конференцията. Много сложна тема. Ние сме свикнали с това, че настойниците могат да проявяват сексуално насилие към безпомощните хора, за които се грижат. Но се случва и обратното: лишеният от критичност и „задръжки” подопечен върши развратни действия спрямо малолетни и пр. Това се случва много по-често, отколкото мнозина предполагат.

С какво може да бъде свързан пълният отказ от храна и вода в късните стадии на деменцията?
На първо място трябва да търсим и лекуваме депресията.

Списък на причините за отказ от храна в старческа възраст:

Депресия (липса на апетит);
Идеи за отравяне (изменение на вкуса, сложили са ми отрова);
Съпътстващи соматични заболявания с интоксикация.

Какво бихте препоръчали на грижещия се човек, ако постоянно се чувства уморен?

Ако има кой да ви смени, най-добрият начин е, когато сте уморени, да оставите поста за известно време. Можем да намерим някой да ни смени, ако си поставим за цел.
Ако не можем да заминем и да си починем – лекуваме „синдрома на прегарянето” с лекарства.

Трябва да имаме предвид, че грижата за стария човек е и физически, и морално тежка работа, която на нас, роднините, не ни се заплаща. Защо синдромът на прегарянето е толкова актуален? Ако ви плащаха за грижата, вие не бихте прегаряли толкова бързо. Адекватно заплащаната грижа е профилактика на синдрома на прегарянето.

Но още по-тежко е да се пренастроим отвътре, да признаем, че нашият близък е болен, да поемем контрола над ситуацията в свои ръце, и въпреки умората и грижите, да се стремим да се радваме на този живот. Защото друг няма да има.

Виж още