Автор: архим. Христодул Кутлумушки
Превод: Константин Константинов
Словото на Христос идва от пустинята. То не е от този свят, както и Христос не е от този свят. Но това неизменно Слово е създало и поддържа цялото творение. То е заложено в самото създание на света. Когато Христос казва нещо, това е, което възстановява природата в нейната истина и предначертания, като я избавя от болното състояние.
Характерен симптом и проява на това болестно състояние е алчността. Инстинктът за самосъхранение сякаш придобива такава сила, че усърдно култивира враждебна връзка с хора и вещи, устрем към притежание и господство. Това е връзка, производна на човешката алчност.
Според отците на Църквата алчността е това, което обърква всичко. Алчността е измислила неравенството, разрушила е хармонията, насърчава мизантропията, предизвиква войни, насилие, потисничество, експлоатация, ражда най-лошата форма на идолопоклонство — култа към парите — и всичко това е „законно”, тъй като всяка власт има начин да го узаконява. Отците говорят за несправедливи закони, произвол на властта, узурпиране на институции и ценности, социална несправедливост и бездушие, театър на лицемерието. Безумният стремеж към увеличаване на излишъка води до психоза и отчуждение, когато се превърне в самоцел, както е в днешната финансова система.
По повод на страстта на алчността Иисус Христос разказва притчата за безумния богаташ. „Пазете се от алчността — казва Той, — защото богатството, колкото и да е голямо, не дава на човека истински живот.” Най-интересното е, че в тази притча произходът на богатството не е представен като плод на явна несправедливост и кражба. Безумният богаташ бил земевладелец и земята му давала по-голяма реколта, която той трябвало да събере. В същото време обаче към неговата „собственост” можем да причислим и хората, които са били на работа при него при мизерни условия на труд, и разбира се, излишъка на продукцията. Според едно ортодоксално тълкуване, еврейско по своя произход, това може да се разглежда като Божие благословение. Но случаят не е такъв. Отците са категорични: излишъкът се дължи на кражба от онези, които наистина имат реална нужда. Притежателят може да не заграбва пряко, но все пак лишава другия косвено, тъй като натрупващият се излишък произвежда недостиг поради неравномерното разпределение на общите блага. Според свети Йоан Златоуст между крадеца и алчния има малка разлика. Първият краде през нощта, а вторият — през деня.
Себелюбието е поведението на богатия човек, който е загубил разсъдъка си. Защото безумният богаташ не вижда нищо друго освен фалшивата необходимост да уголемява своите житници, живеейки в безумието на абсолютната сигурност: „душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се”.
Разбира се, съществува и спасяващият се богат човек. Този, който, придобивайки или наследявайки по честен начин богатство, смята себе за управител (οικονόμος) на това богатство за нуждите на хората. Но под думата „управител” нямаме предвид този, който дава милостиня. Даването на милостиня може да не е дело на любовта, нито пък непременно да „устройва” нещо. „Икономийно” е използването на богатството, когато излишъкът се дава на другите, за да се компенсира техния недостиг. Това е истинската социалност. Това е истинският благотворител, който не смята нищо за свое. Той е управител на собствеността на Бога, Който дава великите неща — слънцето, дъжда, земята — на всички без изключение. Нека си спомним красивия и благороден израз на отците, че за нас не важи „мое или твое“.
В даден момент театърът на живота свършва. И човекът осъзнава, че от всичко, което е притежавал и използвал на сцената, нищо не му принадлежи. И това тяло се погребва в майката земя. В горчивия край на притчата Бог казва на безумеца: „нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?”. Сега демоните ще го повлекат към мястото, което е избрал: бездната на необщителността, мрака на неприятелството, в реалното преживяване на истинската смърт. Този богат човек няма нито име, нито памет, нито спасение.
Затова е нужно изцеление преди края на представлението. Това е борбата срещу алчността и себелюбието. Практическият начин да се справим с първото — с алчността — това е аскезата и задоволяването с необходимото. Чувствата изискват все повече и повече, подхранвайки незадоволената ни лакомия. Отказвайки се от тези изисквания, ние се задоволяваме с най-необходимото за живота: проста храна, просто облекло, прост подслон, според съветите на св. ап. Павел. Истински самодостатъчният човек използва само това, което отговаря на нуждите му, точно както пчелата взема от цветята само това, което ѝ е необходимо.
Що се отнася до себелюбието, неговото лечение и потискане е в култивирането на практическа любов. Основната евангелска заповед, т.нар. златно правило посочва не какво да не правим, а какво да правим. Тя ни казва не просто да не правиш на другите това, което не искаш да сторят на теб, а нещо много по-съществено: да сториш на другите това, което искаш да сторят на теб. Ето защо свети Анастасий Синайски осъжда не само богатия, който трупа съкровища от несправедливост, но и човека, който може да спаси някой друг от глад, дълг или плен, но не го прави.
Не е достатъчно да се самоуспокояваш и да казваш: „Не съм навредил на никого”. Това не те спасява, не те прави личност. Нужно е да се приближиш, да се впуснеш в проблема на другия. Ближният невинаги се нуждае от пари, понякога има нужда от добра дума, искрена загриженост, учтиво поведение. Но също така и в материален план излишъкът, благодарение на собствената ви аскеза и въздържание, не трябва да се натрупва, а да се предлага за нуждите на нуждаещите се и слабите. И накрая, и личната харизма трябва да бъде на разположение за задоволяване на нуждите на другите. Така че парите и харизмите да не се притежават, а да се раздават. Защото не са твои… И ако Бог ти ги дава, то е, за да имаш възможност да станеш истински човек, като ги отдаваш на другите.
Бог говори в края на притчата, но бидейки вечно присъстващ, Той говори чрез притчата във всеки един момент лично на всеки от нас, за да държим очите на душата си отворени и будни. Нашето време е създало друг хибрид. Не безумният богаташ, който просто трупа богатството, което земята му дава, а безумният инвеститор, който превръща печалбата в самоцел и в смисъл на живота в една доминираща икономическа система. Отчуждението е още по-дълбоко. Технократът има вместо сърце машина, а вместо ум — пиявица, която черпи сила от бунището на славолюбието. Началото на болестта е едно и също, краят е един и същ.
Който иска да бъде безумен, нека бъде. В противен случай нека се придържаме към най-необходимото, нека превърнем излишъка в благословение, нека живеем достойно с недостига си и ако правим това с любомъдрие, т.е. ако подражаваме на Христос, ще станем истински богати.
