Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Тези, които добре познават дебрите на църковната действителност, знаят, че в нея има някои мисли и сентенции, които звучат хумористично и трагикомично, но отразяват дълбоката и горчива реалност на нещата. Една от тях е истински феномен — „Богословие завършихме, вярата опазихме!“. Тя стряска и е като парадокс, но за общо съжаление е удивително вярна.
Но защо става така? Коя е причината тази мисъл да носи толкова дълбоки въздишки и страх едновременно и сама по себе си да синтезира целия спектър от впечатления за тези, които изучават специалност Богословие? Толкова ли са драматични нещата? Нека да се опитаме да ги разгледаме аналитично и спокойно.
Когато един човек повярва в Христос и в сърцето му попадне „небесния огън“ на Неговата благодат, той изпада в едно неизпитано дотогава състояние и бива обзет от желание да прегърне целия свят и всеки човек поотделно. Той пърха като новоизлюпен и копнее да благовести и благовести навсякъде и на всеки. Заедно с това започва трескаво да се интересува и да напредва в знанието за християнството, осъзнал, че само там и в него е истината и смисъла на неговото пробудено съществуване. В една голяма част от тези вдъхновени неофити се заражда желанието да запишат специалност Богословие и впоследствие да носят званието „богослов“. В това има стремеж към самоутвърждаване и неизменна доза себелюбие. Жадният за познание пристъпва към това с искрена вяра и чист идеализъм.
При мъжете това често е съчетано с дълбокото и осъзнато желание да се посветят на духовното поприще и след време да бъдат ръкоположени за монаси или свещеници. Това е похвално. Подобни личности трябва да бъдат поощрявани не само заради избора на реализация чрез и в Христос, но и заради това, че могат да решат част от кадровия проблем в Църквата. Всъщност това са харизматици в най-чистия смисъл на думата, които искат да се посветят безрезервно на служението. Всичко това е прекрасно и изглежда благонадеждно и красиво, но на края на следването тези хора се превръщат в момчета и момичета с уморени погледи, отегчени физиономии и разколебана вяра.
За съжаление, това е почти поголовен принцип. Първата причина за това е навлизането в дълбоката и противоречива история на християнството. Тогава горещото сърце на новия студент се сблъсква не само с поредицата от цифри, дати и събития, но и се потапя в горчилката на обстоятелствата и неизбежността на тяхната реалистичност. Той постепенно разбира колко прав е бил Николай Бердяев в своето есе „За достойнството на християнството и недостойнството на християните“.
Пред него се разкрива учението в неговата драматична историчност и разлятост тук в земята на смъртните, в стихиите на царството на кесаря. По неизбежност се запознава с неща, които не само са смущаващи, но и носят белезите на неестественост и нехуманност. И най-важното — те се намират в пълен контраст с възвишеността на богооткровеното учение на Спасителя Христос. Това са подробности за събори, религиозни войни, анатеми, клади, порочни личности и въздействия в различни времена и епохи и всичко това преминава като един кален поток през неговата търсеща и жадна за благодат и висше познание душа. Така постепенно това го травмира и го поставя в тежката ситуация на човек, който е очаквал едно, а е получил съвсем друго. За това е и общоприета истина, че с история на християнството трябва да се занимават само тези, които са утвърдени във вярата.
Втората причина е също толкова горчива, но и субективна. Тя е свързана с личността на преподавателя и начина на преподаване. В настоящото време на отстъпление от вярата и охладняване на хората към истинските скрижали на светата Църква са рядкост богословите преподаватели с искрена вяра, ревност и трепет, които да представят на изучаващите превратностите на църковната история. Иска се дълбока вяра и утвърденост на изложителя, за да бъде наистина сеяч на словото в неукрепналите души. Преподавателите богослови или свещеници трябва да бъдат синове, а не осиновени, приятели, а не наемници, и да имат високо съзнание за тази високоотговорна мисия. Те са призованите пастири на търсещите знание в своята вярата души и имат свят дълг да ги възпитат и подготвят не само по най-информирания, но и по най-благодатния начин.
Преди във времената, когато настъплението на модерния дух не е било толкова силно и повсеместно и обществата са били възпитавани в религиозен морал, това не е било толкова трудно. Но сега в глобалната и постглобалната епоха, когато стихиите на подмяната и разложението са масирани и всеобземащи, е наистина много трудно. Още повече в Ерата на Водолея, когато предизвикателствата в духовен план са пронизващи и до голяма степен са овладели ума и сърцата на хората от всички социални слоеве.
Общият либерален дух е обзел и богословските среди и се отразяват на това, че се появяват нови трактовки и интерпретации на събитията в библейски план. Много безпорни преди това постулати са поставени на друга плоскост или са под въпрос и това довежда до спорове и пълно отричане. Преосмислят се основни постулати в Стария и Новия Завет и нещата се преекспонират по съвсем различен начин в сравнение с предишни години. И този процес продължава с нестихваща последователност и пълна противоречивост и острота. Този проблем е изразен по особено красноречив начин от един от боговидците на съвременното православие свети Софроний Сахаров, който изрича следното: „Познаването на Бога е битийно, а не абстрактно интелектуално познание. Хиляди професионални богослови получават дипломи за висше образование, но в същността си остават невежи в областта на Духа. Причината е, че не живеят според Христовите заповеди, поради което се лишават от светлината на богопознанието. Бог е любов. Но тази любов се придобива чрез покаяние, чрез което се съкрушават костите и чрез страх Божи. Тя е светлината, тя е с нищо несравнимото духовно богатство“ („За молитвата“, Омофор, 2021, стр. 158). Тези думи на атонския монах и духовен ученик на св. Силуан Атонски са изречени през втората половина на 20 в., но сега те звучат още по-правдоподобно и релефно. Никой няма право да подценява или недооценява силата и значението на академичното богословие, но всичко трябва да бъде положено само и единствено чрез и в Духа Светаго. Истинското познаване на светото Православие трябва да се извършва само и единствено чрез личното изживяване като изповедническо учение и следвайки наставленията на светите отци. С пълно осъзнаване и оценяване на съкровището от знания на православната традиция чрез уважение и лично споделяне на светите Тайнства на Майката Църква и особено чрез изповедта, светата Евхаристия и духовното ръководство. Единствено чрез личната молитвеност и пастирския опит може да се достигне до чистия извор на истинското богопознание.
Да бъдеш студент по богословие сега е истинско предизвикателство за една искрено вярваща душа. Това е прекрасна възможност не само да израснеш в познание за Бога, но и да провериш устойчивостта и дълбочината на своята вяра като лично откровение и изповедничество. Тръгналият по този път прилича на устремен пътник — идеалист, който трябва да премине през тресавище, за което дори не е предполагал, че съществува.
Изречено на езика на вярата — чака го истинска съблазън. Тя може не само да нарани неговата изначална чистота и да я разколебае, но и да доведе до такова опасно състояние, че да се откаже от следването и да предпочете да живее с тихите и прости представи за вярата. Уви, може да се достигне до нещо още по-нежелателно — ако се подаде на малодушие и не послуша съветите на опитните духовници и богослови, да се разочарова изобщо от християнството като доктрина. Затова трябва да се подхожда с голямо внимание и грижа.
Историята на светата Църква познава всичко. В нея може да се прочетат и научат много неща, които да покрият целия богат спектър от добро и злото. Но всичко трябва да бъде понесено с голяма любов и твърда решимост да се продължава напред. Пътят към Христовото царство е труден и минава през това. Но си струва! Защото е борба за светлината в този бесовски свят и е единствено правилен и спасителен. Няма място за отстъпление и въпреки възможното колебание трябва да се следва напред и нагоре, като бъдат превъзмогнати всички пречки от видимо и невидимо естество. Няма място за отстъпление и всеки стъпил на това свято поприще е длъжен да продължи като храбър воин, които преминава от знание в знание и от сила в сила, за да заслужи да бъде истински Негов.
