Автор: игумен Пьотр (Мещеринов), Александър Боженов
Превод от руски: Светлана Лекова
За нуждата на истинския християнин от постоянно, непрестанно причастяване със Светите Христови Тайни
“Нашето учение е в съгласие с Евхаристията, а Евхаристията на свой ред потвърждава нашето учение”(Св. Ириней Лионски )[1]
“Когато верният раб Божи се покорява на Своя Господ за нещо, бидейки задължен за това било по внушение Божие, или по заповед, той оправдава пред всички това, че действа не по своя воля или поради гордост, а единствено от опасение да не оскърби Господа с неизпълнение на Неговата повеля.”(Св. Киприан Картагенски )[2]
“Ако някой външен дойде при нас и после узнае заповедите Христови и объркването на нашия живот, то той не би намерил по-големи врагове на Христа от самите нас.” (Св. Йоан Златоуст)
Предисловие
Повод за написване на тази статия бяха размишленията на един млад християнин за съвременната практика на причастяването, представени в един от Интернет форумите.[3]
Ето този текст:
“Ще се опитам да разкрия по-конкретно същността на въпроса. И така, в резултат на своя духовен път и своите познания човек осъзнава нуждата от най-близко и постоянно общуване с Христа и в Христа заедно с всички верни християни. Така за него става естествена норма постоянното и истинско участие в Евхаристията. Да кажем човек отива на евхаристийното събрание всяка неделя и заедно с всички верни се причастява към Господа. Тогава той веднага се изправя пред проблема за конфликта между съществуващите в Църквата традиции на подготовка за причстяване и тази практика, до която е стигнал в резултат на своите духовни търсения. Първо, всеки свещеник, всеки молитвослов, почти всяка книжка ще му кажат, че преди прчастието се изисква задължително пост от поне три дни. Буквално смяташ на пръсти – събота, петък, четвъртък и сряда, и без това ден за пости, и така – четири постни дни подред всяка седмица. А ако през седмицата допълнително се пада някакъв голям празник, когато всички християни отиват на евхаристийно събрание, то тогава не може да излезеш от постите. Това е първото, което се случва, най-баналното, което може да откаже човек от всяка необходимост от непрестанно причастяване, породила се при него. Добре, мислиш си, да е само изкушението, с кого не се случва, ще се справим! И човек допълнително привиква към непрестанно постене(но някой може и да размисли и да реши, че не му е по силите физически да участва непрестанно в Божествената Трапеза заедно с верните християни).
Седващия етап, през който е задължен да премине, е изповедта, при това всяка неделя. Всяка събота вечер след вечернята, или при първите лъчи на слънцето в неделя, далеч преди началото на службата, той трябва да си пази реда на опашката пред аналоя, за да разкаже на свещеника за две минути нещо от размишленията си, насъбрани през седмицата. А ако отново през седмицата има някакъв празник, когато всички християни отиват на евхаристийната трапеза, то очевидно през тази процедура трябва да се премине два пъти седмично. Това е второто, което може да принуди човек да забрави за смисъла на Евхаристията и за непрестанното участие в нея. Но това всичкото е изкушение от лукавия, които се опитва да ни откъсне от Евхаристията, затова ние преодоляваме този етап и отиваме нататък. Но несъмнено тук някои ще отпаднат.
И така, трети етап. За най-непоколебимите. Във време на пост да четат канони. Най-малко три канона – на всички е известно кои. А за любителите на молитвословите съществува и неголям акатист на Пресладкия Иисус. Това по време на пост и, разбира се, в допълнение към вечерното правило. А в предния ден преди Причастието се добавят още няколко псалма и един канон – също известно кой. А в самия ден на причастието, т.е. в неделя, очевидно още преди изгрев слънце (иначе няма да успееш да стигнеш за Литурията и изповедта, ако не си го свършил преди това) в допълнение към утренното правило да се добавят още десет молитви, също известно кои. И така всяка седмица. Това е третото, което в края на краищата или премахва окончателно всякакво желание у човек да участва непрестанно в Евхарситята, или го изпраща в манастир.
Така че на пределно прост човешки език казвам ясните проблеми, на които ще се натъкне всеки човек. И всякакво богословстване, цитиране на Отците, изследване на древните практики, правилата на Съборите, анализ на Литургията и прочее – всичко това буквално се превръща в прах в светлината на съвременните традиции, оформили се в църквата през последните векове под влияние на практиката за рядко Причастяване.
Защо на всяка Литургия предстоятелят на Евхаристията първо възгласява обърнат към хората “и причастието на Светия Дух да бъде с всички вас”, а когато изнася Чашата, той казва: “Към Чашата могат да пристъпят само тези, които са преминали тайнството на изповедта.” А останалите верни са отлъчени от Църквата, така ли? На кои негови думи на вярваме? Защо вместо това да не каже нещо по-съответвстащо на литургията: “Всички верни да вкусят Божествената трапеза!” Подобен кратък възглас би заставил мнозина да се замислят и за Евхаристията, и за това, към какво за призвани християните. Но нищо подобно няма. От амвона не провъзгласяват за смисъла на литургията, не говорят за смисъла на непрестанното Причастяване. Изобщо при нас в храмовете рядко има проповед, колкото и да е полезна и насъщна. Вместо това съвсем целенасочено в хората се възпитава изкривено разбиране за Тайнството на покаянието като за някакъв необходим пропуск до Чашата. Често се говори за пречистване на съвестта при изповядването на помислите ни при изповед. Но как отношението между Тайнството на Покаянието и Тайнството на възсъединението с Църквата на отпадналите от нея членове, било в следствие на ереси, отлъчване, или извършване на смъртни грехове, се свързва с чисто монашеската практика на изповядване на помислите пред своя духовен отец? А ако няма духовен отец? Механичното пренасяне на съществуващите традиции за подготовка към Причастие на тези, които се причастяват често, е вредно по принцип. Съдя по себе си. Аз бях от тези, които упорито се опитваха да преминат през втория етап, описан от мен по-горе. Нямайки собствен духовен отец – защото не е толкова лесно да се намери такъв – Тайнството на покаянието при честото му практикуване изглеждаше външно доста оскъдно – кратко изброяване на помислите и някои прегрешения (за които молим прошка всяка вечер) пред свещеника, който не ме познава лично, изслушва ме мълчаливо и също така мълчаливо поставя епитрахила. Всичко се случва бързо, защото аз обикновено не задавам въпроси – отговорът им често може да се намери в многото литература, налична в Интернет. Поради това всичко отнема около две минути, а чакането на опашка трае два часа. И така, при честото пристъпване към подобна процедура аз стигнах до два извода. Първият – че става профаниране на Тайнството на покаянието. И вторият – че се получава профаниране и на практиката за изповядване на помислите.
Веднъж при подобна изповед запитах един от свещениците по този твърде вълнуващ ме въпрос и как се съотнася с практиката на Гръцката църква например. На което получих поразителен по своята аргументация отговор – че да, при тях така се е получило, но при нас (!) по Божия милост се е съхранила по-благочестива практика! Това е. За какво непрестанно Причастяване може да става дума? Има си традиция. Тогава, разбира се, аз не започнах да споря за каквото и да било, къде ти аз да споря със свещенството, пък и разговорът би бил безсмислен. Само че желанието Евхаристията да стане център на моя живот не секна и ми се наложи да действам, както се казва “на собствен риск” – да решавам всичко по собствена съвест и да нося отговорност за това пред наближаващия Страшен Съд, сам да решавам въпросите за поста, за честотата на изповедта, за необходимото правило, и при това да осъзнавам колко съм недостоен, а също и да се чувствам маргинал в Църквата, тъй като рядко се среща практикуване на описания от светите отци начин на живот. А честото участие в Евхаристията, Причастяването, е необходимо именно заради общото единение на църковия народ во Христе, така че бидейки ЦърковноТайнство, то да стане общо Тайнство, а не да се индивидуализира. Но в крайна сметка се получава нещо различно – вместо единение получаваме още едно разединение по признака рядко и често причастяващи се, и затова Тайнството си остава индивидуално. Тъжно”.
Да се опитаме да разгледаме този въпрос.
В първата глава на нашия труд ще се опитаме да обосновем необходимостта, съгласно учението на Църквата от често причастяване на нейните членове-миряни, а във втората ще се опитаме въз основа на първата част, да отговорим на гореизложените недоумения на християнина.
Глава 1. За необходимостта от честото причастяване на миряните
Ще се съгласим с автора на писмото, че действително, за огромно съжаление, много съвременни християни пренебрегват този безценен дар на Приобщeнието, който ни е оставил Спасителя. Дори на Пасха и през Светлата седмица в храма може да присъстват огромен брой хора, които не пристъпват към Чашата на Живота; същата картина често се наблюдава и на вече многобройните младежки православни форуми, фестивали, конгреси. И това се отнася не само за случайните „посетители“, или за невцърковената част на нашето общество, а за самите активни членове на нашите енории. Ще се съгласим с това, че практиката за рядко причастяване и свързаната с нея практика за подготовка е проникнала дълбоко в психологията както на свещениците, така и на паството. Във връзка с това има неотложна необходимост да се припомнят божествените повеления, църковните разпоредби и учението на светите отци по този въпрос. По-долу са представени аргументите за необходимостта от често (според терминологията на някои свети отци от непрестанно причастяване) за всеки християнин.
Сред аргументите, потвърждаващи необходимостта от често причастяване на християните може да се забележат същностни, т.е. произтичащи от самата основа на християнската вяра; исторически, потвърждаващи, че подобна практика съществува от апостолски времена във всички поместни църкви по целия свят във всички времена; практически, имащи важно непосредствено значение за водене на правилен духовен живот от християнина.
1. Завета на Спасителя. Господ Иисус Христос ни призовава в своето Благовестие: “Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна , и кръвта ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв пребъдва в Мене , и Аз в него. Както Мене е пратил живият Отец, и аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене. Този е хлябът, слязъл от небето. Не както бащите ви ядоха манната и умряха: който яде тоя хляб, ще живее вовеки. (Йн 6, 53-58).От тези думи на Спасителя следва ясно, че Господ ни обръща внимание на непрестанността на Божесвеното причастяване, защото иначе би казал “който вкусва и изпива“, а не както в Писанието “който яде и пие“.
Също така Господ при установяване на Тайнството казва: ”Това правете за Мой спомен” (Лк. 22,19: 1Кор. 11-24), т.е. не просто си спомняйте, припомняйте си с мисъл и чувство, а именно правете, т.е. всеки ден и винаги проявявайте на дело, извършвайте не веднъж, два или три пъти, а ежедневно (както обяснява божественият Златоуст[4]) за възпоминание на Моите страдания, Моята смърт, Моето Възкресение и спасение на цялото ми домостроителство.
При това, когато Господ е предавал това Тайнство на Своите ученици, Той не им е казал под формата на съвет “Който иска, нека яде Моето тяло и които иска, нека пие Моята кръв”, а е казал “Ако някой иска да върви след Мене” (Мт. 16:24) и “Ако искаш да бъдеш съвършен“(Мт. 19:21). Но провъзгласил повелително “Вземете, яжте: това е моето тяло” и “Пийте от нея всички, защото това е Моята кръв” (Мт. 26:26-28). Сиреч непременно сте длъжни да ядете Моето тяло и обезателно сте длъжни да пиете Моята кръв.
Тези думи на Господа ясно представят два необходими момента в Причастяването: единият сесъстои в задължителната заповед, която съдържат, а другата – в продължителността, показана от думата “правете”, което недвусмислено означава, че ни се повелява не просто да се причастявме, а да се причастяваме непрестанно.
Всеки християнин, вслушвайки се в гласа на съвестта си, разбира, че както и да се готви, той винаги е недостоен за причастяване. Ние дръзваме да се причастяваме само в послушание и по прякото повеление на Господа: “Недостоен съм аз, Владико Господи, ти да влезеш в обиталището на моята душа. Но тъй като Ти, Човеколюбче, искаш да живееш в мен, то аз пристъпвам смело. Ти заповядваш и аз отварям вратите, които сам Ти си създал, и ти ще влезеш с присъщото си човеколюбие, ще влезеш – и ще просветиш помрачения ми разум”[5] – изповядваме ние всеки път, когато се готвим за приемане на Светите Тайни.
Ако човек решава сам колко често може да пристъпва към причастяване, в зависимост от това доколко е “достоен/недостоен”, той поставя себе си като мяра и за Божествения Дар, и за собственото си достойнство.
Трябва да се спрем и на тази разновидност на подобен подход, когато като мерило за достойнството е мнението на духовника или на свещеника, който решава “достоен” ли е той или “недостоен”. Въпреки че разбираме важността на пастирското ръководство, все пак следва да се отбележи, че в Евангелието Христово не намираме подкрепа на мнението, че именно свещеникът и само той трябва да регламентира тайнствата в живота на християнина. Христос призовава в Евангелието причастието да стане наша храна и не определя разпоредители на това Тайнство: “Аз съм хлябът на живота” (Йоан 6:35, 6:48), “който дохожда при Мене, няма да огладнее и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога.“(Йоан 6:35), “Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човеческий” (Йоан 6:27), “Аз съм пътят и истината и животът” (Йоан, 14:6), “насъщния ни хряб дай ни днес” (Мат. 6:11).Свмчк.Киприан Картагенски казва така за тази фраза на Христос: “молим ежедневно да ни се даде този Хляб, за да можем ние, пребиваващите в Христа и ежедневно приемащи Евхаристията като храна за спасението, ако сме отлъчени от приобщение и лишени от небесния хляб поради някакъв тежък грях, да не се отделяме от Тялото Христово…”[6]
Напротив, в Евангелието можем да видим, че Христос, след като не определя разпоредители на Тайнствата, ни призозава да живеем в съответсвие с Евангелието постоянно, така че то (Светото Причастие) да не ни осъжда: “казвам ви, ако вашата праведност не надмине праведността на книжниците и фарисеите, няма да влезете в Царството Небесно” (Мат. 5:20) “бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“(Мат. 5:48), предоставяйки ни в Самия Него пример за живот (Йоан 13:15; 1 Петр. 2:21-23; Фил. 2:6-11). За това свидетелства и апостол Павел: “нека човек да изпитва сам себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата” (1 Кор. 11:28). Сиреч, имайки предвид, съгласно тълкуванието на св. Йоан Златоуст, това причастието да стане нашата храна, ние сме длъжни да живеем достойно за него, за да не ни е за осъждане: “главното добро е в това, да се пристъпва към Тях (тайнствата) с чиста съвест….; за него (ап. Павел) само едно време е подходящо за пристъпване към тайнствата и причастието – когато е чиста съвестта…; не трябва да се докосваме до тази трапеза с порочни желания, които са по-лоши от треска. Под порочни желания трябва да разбраме както телесните, така и въобще всички порочни наклонности (алчност, гневливост, злопаметност)… Празникът е извършване на добри дела, благочестие на душата и строгост на живота; ако имаш това, то винаги можеш да празнуваш и винаги да пристъпваш. Затова (апостолът) казва “да изпитва сам себе си” всеки, и тогава да пристъпва, заповядва да се изпитват не един друг, а всеки сам себе си, устройвайки съд без глас и изобличение без свидетели”[7]
Край на първа част.
Следва продължение.
[1]Против ересите, ІV, 18.
[2]Писмо до епископ Цецилий за тайнството на Чашата Господня.
[3]С разрешение на автора неговият текст беше включен в статията след неголяма редакция и съкращения.
[4]Цитат по книгата на преп. Никодим Светогорец и Митрополит Макарий Коринтски “Душеполезна книга за честото причастяване със светите Христови тайни”, Изд. “bogonosci.bg”, 2013, с. 14.
[5]Молитва 8 на св. Йоан Златоуст от последованието за приачстяване.
[6]Св. Киприан Картагенский, Книга о молитвеГосподней, с. 262.
[7]Св. Иоанн Златоуст, Беседына первое послание к Коринфянам, гл.28, т. 10, с.277.
